Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (15)

Четиринадесета глава

На третата сутрин след ухапването от змията Анабел най-накрая се почувства достатъчно добре, за да стане от леглото. За нейно облекчение мнозинството от гостите бяха отишли на парти, давано в съседното имение, което остави къщата Стоуни крос тиха и съвсем празна. След като се консултира с икономката, Филипа настани Анабел в един частен салон на горния етаж, който гледаше към градината. Това бе красива стая, стените бяха покрити със сини тапети на цветя и по тях бяха закачени весели портрети на деца и животни. Според икономката салонът обикновено бил предназначен само за използване от семейство Марсдън, но самият лорд Уестклиф предложил стаята за успокоение на Анабел.

След като уви с одеяло коленете й, Филипа сложи чаша с отвара от лепка на една масичка до нея.

— Трябва да изпиеш това — произнесе тя твърдо в отговор на погледа на Анабел. — За твое собствено добро е.

— Не е нужно да стоиш в салона и да ме наблюдаваш, мамо — каза Анабел. — Ще се радвам да си почивам тук, докато ти се разхождаш или си приказваш с някоя приятелка.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Анабел вдигна чашата с отвара и отпи една глътка. — Пия си лекарството… виждаш ли? Наистина иди, мамо, и не ме мисли.

— Много добре. — Филипа се изправи неохотно. — Само за малко. Икономката каза да звъннеш със звънеца на масичката, ако имаш нужда от някого. И не забравяй да изпиеш чая си до капка.

— Ще го изпия — обеща Анабел и залепи широка усмивка на лицето си. Остави я там, докато Филипа излезе от стаята. Моментът, в който майка й изчезна от поглед, тя се облегна назад и внимателно изля съдържанието на чашата навън през прозореца.

След това въздъхна доволно и се сви в ъгъла на канапето от време на време някой звук или шум от кухнята прекъсваше спокойната тишина: потракване на чинии, шепот на слуги, бръскане на метла, която минава по килима в коридора. Като сложи ръка на перваза на прозореца, Анабел се наведе напред в снопа слънчева светлина, оставяйки ослепителния блясък да къпе лицето й. Затвори очи и се заслуша в жуженето на пчелите, които се носеха сред цветната експлозия от розови хортензии и нежни филизи сладък грах. Макар да беше още много слаба, беше приятно да седи и да се прилича, примижала като котка.

Не побърза да отговори, когато чу звук откъм вратата, едно-единствено леко почукване, сякаш посетителят не искаше да нарушава унеса й. Като мигаше със заслепени от слънцето очи, тя продължи да седи, подпъхнала крака под себе си. Играещите светещи точици постепенно изчезнаха от погледа й и тя установи, че се взира в тъмната, стройна фигура на Саймън Хънт. Той бе отпуснал част от тежестта си върху бравата на вратата, подпрял небрежно рамо върху рамката в отпусната поза. Беше наклонил глава, докато я гледаше с непроницаемо изражение.

Пулсът й се ускори. Както обикновено, Хънт беше облечен безукорно, но джентълменските дрехи не можеха да скрият мъжествената енергия, която сякаш извираше от него. Тя си спомни твърдостта на ръцете и гърдите му, когато я беше носил, докосването на пръстите му до тялото й… о, никога повече нямаше да е в състояние да го погледне отново, без да си спомня!

— Изглеждате като пеперуда, която току-що е долетяла от градината — произнесе тихо Хънт.

Сигурно й се подиграваше, помисли си Анабел, давайки си ясна сметка за болнавата си бледност. Смутена, тя вдигна ръка към косата си и оправи една непокорна къдрица.

— Какво правите тук? — попита го. — Не трябваше ли да сте на съседското парти?

Нямаше намерение да звучи толкова рязко и недружелюбно, но обичайната лекота, с която се справяше с думите, я беше напуснала. Докато го гледаше, не можеше да не си помисли за това как бе разтривал гръдния й кош с ръката си. Споменът предизвика силен прилив на топлина по кожата й.

Хънт отвърна хапливо:

— Имам работа с един от моите мениджъри, който трябва да пристигне от Лондон по-късно тази сутрин. За разлика от джентълмените с дълги копринени чорапи, на чийто произход вие толкова се възхищавате, аз трябва да мисля за други неща, вместо за това къде да разпъна днес одеялото си за пикник. — И като се отблъсна от рамката на вратата, Хънт влезе в стаята с откровено преценяващ поглед. — Още ли чувствате слабост? Това скоро ще мине. Как е глезенът ви? Вдигнете полата си — мисля, че трябва да погледна още веднъж.

Анабел го изгледа с тревога за част от секундата, след което се разсмя, като видя проблясъка в очите му. Дръзката бележка по някакъв начин разсея смущението й и я накара да се отпусне.

— Това е много мило — произнесе тя сухо. — Но не е нужно. Глезенът ми е много по-добре, благодаря.

Хънт се усмихна и се приближи до нея.

— Трябва да повярвате, че предложението ми е продиктувано от най-чист алтруизъм. Не бих изпитал запретено удоволствие от гледката на голия ви крак. Е, може би леко вълнение, но бих го прикрил сравнително добре. — И като хвана с една ръка облегалката на един стол, той с лекота го премести до канапето и седна до нея. Анабел беше впечатлена от начина, по който бе вдигнал тежката мебел, сякаш беше перце. След това хвърли бърз поглед към празната врата. Стига да не беше затворена, за нея не беше проблем да седи в салона с Хънт. А и майка й скоро щеше да дойде и да надникне как е. Преди това да се случи, обаче, Анабел реши да повдигне въпроса за ботите.

— Господин Хънт — подзе тя внимателно, — има нещо, което трябва да ви попитам…

— Да?

Очите определено бяха най-привлекателното нещо в него, помисли си Анабел разсеяно. Живи и пълни с енергия, те я караха да се чуди защо хората като цяло предпочитат сините очи пред тъмните. Никой оттенък синьо не би могъл да предаде бликащата интелигентност, стаена в дълбините на черните очи на Саймън Хънт.

Макар да се опитваше, тя не можа да измисли изискан начин да го попита. След като отхвърли наум най-различни фрази, най-сетне се спря на един тъп въпрос.

— Имате ли нещо общо с ботите?

Изражението му не издаде нищо.

— Боти? Боя се, че не разбирам какво имате предвид, мис Пейтън. Въпросът ви метафоричен ли е, или ме питате за истински обувки?

— Боти — натърти Анабел, като го гледаше с неприкрито подозрение. — Нов чифт боти, които вчера бяха оставени до вратата на стаята ми.

— Макар и да ми доставя истинско удоволствие да обсъждам всяка част от гардероба ви, мис Пейтън, боя се, че не знам нищо за никакви обувки. Но се радвам, че сте успели да се сдобиете с такива. Освен ако, разбира се, не искате да продължавате да се борите с дивата природа на Хемпшир.

Анабел го гледа дълго. Въпреки, че отричаше, нещо се прокрадна зад равнодушната му фасада, някакви палави искрици в очите му…

— Значи отричате, че вие сте ми оставили ботите?

— Отричам най-категорично.

— Но аз се питам… ако някой искаше да поръча да направят чифт боти за дама без нейно знание… как би научил точния размер на стъпалото й?

— Това би било относително лесна работа — замисли се той. — Представям си, че един предприемчив човек просто би помолил икономката да прекопира захвърлените обувки на дамата. След това би занесъл шаблона на местния обущар. И би накарал обущаря да разбере, че си струва да отложи всякаква друга работа, за да направи новите обувки веднага.

— Това са доста главоболия — промърмори Анабел.

Погледът на Хънт светна дяволито.

— Определено по-малко, отколкото да мъкнеш ранена жена три етажа нагоре по стъпалата всеки път, когато излиза да се разхожда с неподходящи обувки.

Анабел осъзна, че той никога не би признал, че й е дал обувките — което би й позволило да ги задържи, но също така да я предпази от задължението някога да му благодари. А беше сигурна, че е той… виждаше го по лицето му.

— Господин Хънт — каза тя сериозно, — аз… аз искам… — Тя направи пауза, неспособна да намери думи, и го погледна безпомощно.

Хънт изпита съжаление, стана и отиде в другия край на салона, след което вдигна една малка кръгла масичка за игра. Беше само седемдесетина сантиметра в диаметър, снабдена с добре измислен механизъм, позволяващ шахматната дъска отгоре с едно перване на ръката да се обърне в дъска за игра на дама.

— Играете ли? — попита той небрежно, поставяйки масичката пред нея.

— Дама? Да, понякога…

— Не, не дама. Шах.

Анабел поклати глава и се сви в ъгъла на канапето.

— Никога не съм играла шах. И не искам да изглеждам неотзивчива, но… заради начина, по който се чувствам в момента, нямам желание да опитвам нещо толкова трудно като…

— Значи тогава е време да се научите. — Хънт отиде до една ниша и извади оттам лакирана дървена кутия. — Казват, че не може да се каже, че наистина познавате един човек, ако не играете шах с него.

Анабел го изгледа внимателно, чувстваше се неспокойна пред перспективата да бъде сама с него… но въпреки това бе напълно обаяна от неговата преднамерена благост. Изглеждаше така, сякаш се опитва да я склони да му вярва. В маниера му имаше мекота, която трудно се връзваше с циничния женкар, за какъвто винаги го беше вземала.

— Наистина ли го вярвате? — попита тя.

— Разбира се, че не. — Хънт занесе кутията до масичката и когато я отвори, отвътре се показаха комплект шахматни фигури от оникс и слонова кост. — Той й хвърли провокативен поглед. — Истината е, че никога не можете да твърдите, че познавате един мъж, докато не вземете назаем пари от него. И никога не можете да опознаете една жена, докато не спите с нея.

Произнесе го преднамерено бавно, разбира се, за да я шокира. И успя, въпреки че Анабел направи всичко възможно, за да го скрие.

— Господин Хънт — каза тя, мръщейки се на засмените му очи, — ако продължите да правите неприлични бележки, ще бъда принудена да ви помоля да напуснете салона.

— Извинете ме. — Мигновено изстреляното му разкаяние не я заблуди ни най-малко. — Просто не мога да устоя на предизвикателството да ви накарам да се изчервите. Не познавам жена, която да се изчервява толкова често, колкото вас.

Руменината, плъзнала по шията й, започна да се изкачва нагоре по лицето.

— Никога не се изчервявам. Само когато вие сте наоколо аз… — Тя млъкна и го погледна с възмущение, което го накара да се разсмее.

— Ще се държа прилично вече — каза той. — Не ме карайте да си тръгвам.

Тя го изгледа колебливо, вдигна несигурната си ръка над челото и физическата й слабост го накара да допълни по-нежно:

— Добре — прошепна. — Нека остана, Анабел.

Като примигна, тя кимна и притихна на кушетката, докато Хънт редеше съсредоточено шахматните фигури. Докосваше ги изненадващо леко и пъргаво, като се имаше предвид големината на ръцете му. Потенциално безмилостни ръце, помисли си тя… загорели и мускулести, с къси косъмчета отгоре.

Докато стоеше полуизправен над нея, Анабел усети интригуващия му аромат, дъх на кола и сапун за бръснене… аромата на чиста мъжка кожа… но имаше нещо по-неуловимо… нещо сладко в дъха му, сякаш току-що бе ял круши или резен ананас. Когато вдигна очи към него, тя осъзна, че със съвсем малко усилие той би могъл да се наведе и да я целуне. Мисълта я накара да трепне. Всъщност искаше да усети устата му върху своята, да вдиша мимолетния полъх на сладост в дъха му. Искаше той да я държи отново.

Мисълта накара очите й да се разширят. Внезапната й застиналост мигновено се предаде на Хънт. Вниманието му се отклони от шахматната дъска към повдигнатото й лице и онова, което видя в изражението й накара дъха му да спре. Никой от двамата не помръдна. Анабел беше в състояние единствено да чака мълчаливо, тя заби пръсти в тапицерията на канапето, докато се питаше какво ще направи той.

Хънт разсея напрежението като си пое дълга глътка въздух.

— Не… още не сте напълно добре. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Беше трудно да чува думите над бумтенето на сърцето му.

— К-какво? — попита тя.

Явно неспособен да се сдържи, Хънт отметна един непокорен кичур коса от слепоочието й. Докосването на пръстите му сякаш прогори кожата й, оставяйки палеща диря след себе си.

— Знам какво мислите. И, повярвайте ми, изкушавам се. Но все още сте прекалено слаба… а моят самоконтрол днес е недостатъчен.

— Ако си въобразявате, че аз…

— Никога не губя време в догадки — прошепна той, връщайки се към подреждането на фигурите. — Очевидно е, че искате да ви целуна. И ще се радвам да го сторя, когато моментът е подходящ. Но още не.

— Господин Хънт, вие сте най…

— Да, знам. Освен това можете да си спестите усилията да ме обсипвате с епитети, тъй като всичките съм ги чувал преди. — И като седна в стола, Хънт притисна една шахматна фигура в дланта й. Изрязаният оникс беше тежък и студен, гладката му повърхност се стопляше бавно между пръстите й.

— Не искам да ви обсипвам с епитети — каза Анабел. — Един-два остри предмета биха свършили работа.

Дълбок смях изду гърдите му и палецът му мина по кокалчетата на пръстите й, преди да издърпа ръката си. Тя усети докосването на един мазол върху палеца му, усещане, което не се различаваше особено от смъдящото ожулване на котешки език. Удивена от собствената си реакция към него, Анабел сведе поглед към фигурката в ръката си.

— Това е кралицата — най-силната фигура на дъската. Може да се движи във всички посоки и да ходи, където поиска.

На пръв поглед нямаше нищо неприлично в начина, по който говореше… но като произнасяше думите тихо, както правеше в този момент, в гласа му имаше дрезгава дълбочина, от която пръстите на краката й се свиха.

— По-силна от краля? — попита тя.

— Да. Кралят може да се мести само с едно квадратче наведнъж. Но е най-важната фигура.

— Защо е по-важен от кралицата, след като не е най-силен?

— Защото след като бъде взет, играта свършва. — И като се пресегна за фигурата, която й беше дал, Хънт я смени с пионка. Пръстите му се допряха до нейните, спирайки в кратка, но не можеща да се сбърка ласка. Макар да знаеше, че не трябва да приема скандалната фамилиарност, Анабел се улови, че гледа почти замаяно, кокалчетата й бяха побелели, когато стисна изрязаната слонова кост силно. Гласът на Хънт беше нисък и кадифен: — Това е пионката, която прави само по един ход наведнъж. Тя не може върви назад или по диагонал, освен ако не вземе друга пионка. Повечето нови играчи обичат да местят много пионките си в началото, за да контролират по-голяма площ от дъската. Но е по-добра стратегия да използваш добре други фигури…

Когато обясняваше движението на всяка шахматна фигура и как се използва, Хънт я притискаше в дланта й. Анабел бе очарована от хипнотичното докосване на ръцете му, сетивата й го предвкусваха. Обичайната й резервираност се разпръскваше като житни зърна под мелнично колело. Нещо ставаше с нея или с Хънт, или може би с двамата, защото общуваха с лекота, каквато преди не съществуваше. Тя не искаше да го подканва да се сближат още… нищо добро не можеше да излезе… и все пак не можеше да не се радва на близостта му.

Хънт я убеди да играе, изчакваше търпеливо, докато тя обмисляше всеки възможен ход, готов да й предложи съвет, когато го помолеше. Поведението му беше очарователно и закачливо отвличащо, така че почти не я интересуваше кой печели. Почти. Когато премести фигурката си на позиция, като атакува не една, а две негови фигури, Хънт я погледна с одобрителна усмивка.

— Както предполагах, имате вроден усет за шах.

— А вие нямате друг избор, освен да отстъпите — каза Анабел триумфално.

— Още не. — Той премести друга фигура в друга област на дъската, мигновено заплашвайки кралицата й.

Изненадана от стратегията, Анабел осъзна, че току-що е поставил нея в позиция да отстъпи.

— Не е честно — възмути се тя и той се засмя.

Като преплете пръсти, Анабел подпря брадичка на ръцете си и загледа замислено дъската. Измина цяла минута, докато обмисляше различни стратегии, но никоя не й изглеждаше подходяща.

— Не знам какво да правя — призна накрая. Вдигна очи към неговите и откри, че той я гледа по странен начин, погледът му беше гальовен и загрижен. Това я обърка, този поглед, и тя преглътна мъчително чувството за гъста сладост, като мед, който се стича по гърлото.

— Изморих ви — прошепна Хънт.

— Не, добре съм…

— Ще продължим играта по-късно. Ще видите следващия ход по-ясно, когато си починете.

— Не искам да спирам — отвърна тя, раздразнена от отказа му. — Освен това и двамата няма да си спомняме разположението на фигурите.

— Аз ще си спомням. — Игнорирайки протестите й, Хънт стана и премести масичката далеч от нея. — Трябва да поспите. Нуждаете се от помощ, за да се изкачите на горния етаж, иначе…

— Господин Хънт, няма да се върна в стаята си — каза тя инатливо. — Омръзна ми. Всъщност, по-скоро ще спя в коридора, отколкото…

— Добре — промърмори той с усмивка и се върна на стола си. — Успокойте се. Далеч съм от това да ви карам да правите нещо, което не желаете. — Той сплете пръсти и се облегна в измамно небрежна поза, гледайки я с присвити очи. — Утре гостите ще се върнат в имението. Предполагам, че ще възобновите преследването си на Кендъл?

— Може би — призна Анабел, прикривайки уста срещу настоятелната прозявка, която разтегна устните й.

— Вие не го желаете — произнесе Хънт тихо.

— О, да, желая го. — Анабел млъкна замечтано и подпря глава върху сгънатата си ръка. — И… въпреки че бяхте толкова мил към мен, господин Хънт… боя се, че не мога да позволя това да промени плановете ми.

Той я гледаше по същия отпуснат, но съзерцателен начин, с който беше гледал шахматната дъска.

— Нито пък аз ще променя моите планове, скъпа.

Ако не беше толкова уморена, тя щеше да се противопостави на нежностите му. Вместо това, обаче, премисли думите му сънливо. Неговите планове…

— Които са да се опитате да ме спрете от това да хвана Кендъл — каза тя.

— Те стигат много по-далеч от това — отвърна той и в ъгълчетата на устните му се плъзна усмивка.

— Какво искате да кажете?

— Не се каня да разкривам стратегията си. Очевидно ще трябва да се възползвам от всяка възможност, която ми се отдаде. Вие сте на ход, мис Пейтън. Само помнете, че ще ви наблюдавам.

Анабел знаеше, че предупреждението би трябвало да я разтревожи. Но беше завладяна от слабост и затвори очи за няколко секунди. Облекчаващата влага под клепачите й успокои дразнещото чувство, което предшестваше неумолимата нужда от сън. Тя отвори натежалите си очи с огромна неохота и образът на Хънт се размаза пред нея. Беше много лошо, че трябва да бъдат неприятели, помисли си тя вяло. Не съзнаваше, че е изрекла фразата гласно, докато той не я повтори тихо.

— Никога не съм ви бил неприятел.

— Значи тогава сте ми приятел? — промърмори тя скептично, капитулирайки пред изкушението да затвори очи отново. Този път сънят я обхвана в прегръдката си така бързо, че едва имаше време да регистрира факта, че Хънт вдига одеялото от скута й и го слага върху раменете.

— Не, скъпа — прошепна той. — Не съм ви приятел.

Тя се унесе леко, колкото да установи след малко, когато се събуди, че е сама в частния салон, и задряма отново, окъпана в светлината на слънцето. Тялото й се отпусна в дълбок сън и тя засънува, че е в прекрасно настроение, а тялото й се носи, сякаш плува в топъл океан. Формите бавно се материализираха около нея…

„Бродеше из непозната къща, блестящо имение, където дневната светлина нахлуваше през прозорците.

Стаите бяха празни, но никъде не се виждаха гости или слуги. Във въздуха се лееше музика от невидим източник, тъжна и неземна мелодия, която я изпълни с копнеж. Вървейки сама, тя се оказа в просторна стая с мраморни колони и без покрив… отворена към небето, по което се носеха бели облаци. Паркетният под краката й беше от черно-бели квадрати, прилични на шахматна дъска и върху някои от тях стояха каменни статуи в естествен ръст.

Анабел мина внимателно между тях, завъртя се в малки кръгове, за да види блестящите им скулптирани лица. Като си мислеше, че иска да има някой, с когото да говори, да стисне топла човешка ръка, тя прекоси огромната шахматна дъска, търсейки сляпо през тълпата неподвижни фигури… докато видя един тъмен силует да се обляга лениво на бяла каменна колона. Сърцето й започна да бие силно, стъпките й се забавиха.

Беше Саймън Хънт, тръгна срещу нея с лека усмивка на лицето. Хвана я, преди тя да успее да се върне, и се наведе да прошепне в ухото й:

— Ще танцувате ли с мен сега?

— Не мога. — Тя се помъчи да се отскубне от стегнатата му прегръдка.

— Да, можете — настоя той нежно, устата му беше гореща и напрегната, когато мина по лицето й. — Обгърнете ме с ръце…

Когато тя се сгърчи в прегръдката му, той се засмя меко и я започна да я целува, а тя стоеше отпусната и безпомощна.

— Сега кралицата е превзета — прошепна той, отдръпна се назад и я загледа с дяволски пламък в очите. — В опасност сте, Анабел…

След което я пусна внезапно и тя се обърна да избяга от него, блъскайки се в статуите. Той я последва бавно, ниският му смях отекваше в ушите й. Движеше се близо зад нея, умишлено удължавайки преследването, докато тя се изтощи и остана без дъх. Накрая я хвана, придърпа я към себе си и я блъсна на пода. Тъмната му глава закри небето, когато той я покри с тялото си и музиката бе заглушена от грохота на собствения й пулс.

— Анабел — прошепна той, — Анабел.“

Тя се събуди, очите й се разшириха върху съненото й лице, когато усети, че при нея има някой.

— Анабел — чу отново… но това не бе дрезгавият, галещ баритон от съня й.