Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (12)

Единадесета глава

Когато момичетата тръгнаха да се връщат към Стоуни Крос, Анабел усети внезапна болка в глезена. Сигурно го беше изкълчила, докато играеха раундърс, макар да не си спомняше кога точно се е случило. Като въздъхна тежко, тя вдигна кошницата и забърза до Лилиан, която изглеждаше замислена. Дейзи и Еви вървяха на няколко крачки зад тях, потънали в сериозен разговор.

— За какво се тревожиш? — обърна се Анабел тихо към Лилиан.

— Графът и господин Хънт… мислиш ли, че ще кажат на някого какво са видели днес следобед? Това може да накърни сериозно репутацията ни.

— Не мисля, че Уестклиф ще го направи — отвърна Анабел, след като помисли малко. — Склонна съм да му вярвам, когато направи онази бележка за амнезията. Освен това не изглежда като мъж, който разпространява слухове.

— А господин Хънт?

Анабел се намръщи.

— Не знам. Не ми убегна това, че не обеща да си мълчи. Предполагам, ще си държи устата затворена, ако смята, че може да спечели нещо от това.

— Тогава ти си тази, която трябва да го попита. Веднага щом видиш господин Хънт на бала довечера, трябва да отидеш при него и да го накараш да обещае да не казва на никого, че сме играли раундърс.

Спомняйки си за танците, които щяха да се състоят в имението тази вечер, Анабел простена. Беше относително — не, напълно! — сигурна, че няма да може да понесе да се срещне с Хънт след случилото се днес следобед. От друга страна Лилиан беше права — човек не можеше да бъде сигурен, че Хънт ще си мълчи. Анабел трябваше да се оправи с него, колкото и да се ужасяваше от перспективата.

— Защо аз? — попита тя, макар че вече знаеше отговора.

— Защото Хънт те харесва. Всички го знаят. Ще е много по-склонен да направи нещо, ако ти го помолиш.

— Няма да се съгласи да направи каквото и да било без нищо насреща — промърмори Анабел, докато пулсирането в крака й се засилваше. — Ами ако ми отправи някакво непристойно предложение?

Последва дълга, извинителна пауза, докато накрая Лилиан се обади:

— Може би трябва да му хвърлиш някой кокал?

— Какъв кокал? — попита изненадана Анабел.

— Ами например да му позволиш да те целуне, стига това да го накара да си мълчи.

Удивена, че Лилиан може да предлага такова нещо с подобен небрежен маниер, Анабел рязко си пое въздух.

— Боже мой, Лилиан! Не мога да го направя!

— Защо не? Целувала си мъже преди, нали?

— Да, но…

— Още едни устни, какво толкова? Само се увери, че никой не ви гледа и го направи много бързо. След това господин Хънт ще бъде спечелен и ще запази тайната ни.

Анабел поклати глава и сподави смеха си, но сърцето й затуптя болезнено при тази идея. Тя не можеше да не си спомни онази далечна тайна целувка в панорамния театър, секундите на опустошително разбъркване на чувства, които я бяха оставили разтърсена и занемяла.

— Само трябва да направиш така, че да стане ясно, че една целувка е всичко, на което може да се надява от теб — продължи Лилиан, — и че това никога повече няма да се случи.

— Извинявай, че се съмнявам в плана ти… но вони на развалена риба. Още едни устни, какво толкова? Само че има разлика, ако те са на Саймън Хънт! Той никога няма да бъде удовлетворен от нещо толкова тривиално като целувка, а аз не мога да му предложа нищо повече от това.

— Наистина ли намираш господин Хънт за толкова отблъскващ? — попита лениво Лилиан. — Той не е лош, всъщност. Бих го нарекла дори красив.

— Толкова е непоносим, че никога не съм забелязвала как изглежда. Но ще призная, че… — Анабел млъкна объркано, обмисляйки въпроса от всички страни.

Обективно погледнато — в неправдоподобните обстоятелства, в които човек би могъл изобщо да бъде обективен спрямо Саймън Хънт — той наистина беше добре изглеждащ мъж. Думата „красив“ обикновено се прилагаше към хора със силно изсечени черти и слаби, елегантни пропорции. Но Саймън Хънт предефинира думата с дръзкото си, чисто изрязано лице, безочливи черни очи и силен нос, и широката уста, която винаги бе на ръба да се засмее непочтително. Дори необичайните му ръст и мускулатура му подхождаха идеално, сякаш природата бе признала, че той не е създание, което да бъде оформено половинчато.

Саймън Хънт я караше да се чувства неловко от първия миг, в който се срещнаха. Макар никога да не го беше виждала по друг начин, освен идеално облечен и в пълен самоконтрол, Анабел винаги имаше чувството, че той е в най-добрия случай полуопитомен. Най-първичните й инстинкти я предупреждаваха, че под подигравателната му фасада стои човек, способен на плашеща страст, може би дори на бруталност. Не беше мъж, който можеше да бъде ръководен.

Тя се опита да си представи тъмното му лице над нейното, горещия дъх на устата му, ръцете му, сключени около нея… точно като преди, само дето щеше да е доброволна участничка. Той е просто мъж, напомни си тя нервно. А и една целувка наистина бе нещо мимолетно. Но през мига, в който траеше, тя щеше да е интимно свързана с него. И оттогава винаги, когато се срещнеха, Саймън Хънт щеше да злорадства мълчаливо. Това трудно можеше да бъде понесено.

Тя разтърка челото си, което внезапно я заболя, сякаш ударено с бата за раундърс.

— Не можем ли просто да игнорираме цялата тази работа и да се надяваме, че той ще прояви добър вкус и ще си държи устата затворена?

— О, да — отговори саркастично Лилиан, — господин Хънт е олицетворение на фразата „добър вкус“. Разбира се, ще стискаме палци и ще чакаме… ако нервите ти могат да издържат напрежението.

Като масажираше слепоочията си, Анабел изпъшка отчаяно.

— Добре. Ще отида при него тази вечер. И ще… — Тя се поколеба. — Ще го целуна, ако е необходимо. Но ще приема това като нещо повече от адекватно плащане на всичките рокли, които ти ми даде!

Доволна усмивка разтегна устните на Лилиан.

— Сигурна съм, че можеш да постигнеш някакво съгласие с господин Хънт.

След като се разделиха пред къщата, Анабел отиде в стаята си за следобедна дрямка, която — надяваше се — ще я възстанови преди вечерния бал. Майка й не се виждаше никъде, по всяка вероятност бе избрала да пие чай с някоя от другите дами в салона на долния етаж. Беше благодарна, че майка й я няма, което й позволи да се преоблече и да се измие, без да отговаря на нежелани въпроси. Макар да беше любяща и толерантна майка, Филипа не би реагирала добре на новината, че дъщеря й е била замесена в някаква неприятност със сестрите Бауман.

След като си облече чисто бельо, Анабел се пъхна под изгладените чаршафи. За нейно разочарование, досадната болка в глезена не й позволи да заспи. Изтощена и раздразнена, тя извика прислужницата да й донесе леген със студена вода и натопи крака си за половин час в него. Глезенът й определено беше подут, от което заключи мрачно, че денят определено е бил лош. Като ругаеше, докато обуваше чист чорап върху бледата, подпухнала плът, Анабел се облече бавно. Извика още веднъж прислужницата, когато й потрябва помощ да стегне корсета си и да завърже отзад жълтата си копринена рокля.

— Госпожице? — Очите на прислужницата се присвиха тревожно, когато тя видя скованото изражение на Анабел. — Изглеждате малко болна… Искате ли да ви донеса нещо? Икономката държи лекарство в шкафа си за женски неразположения…

— Не, не е това — каза Анабел с изнурена усмивка. — Просто ме боли глезенът.

— Какво ще кажете за отвара от върбови кори? — предложи момичето, минавайки зад Анабел да закопчее балната рокля. — Ще сляза долу и ще я донеса веднага, а вие ще я изпиете, докато правя косата ви.

— Да, благодаря. — Анабел остана неподвижна, докато пъргавите пръсти на прислужницата закопчаха роклята, след това седна благодарно в стола пред тоалетката. Погледна отражението си в огледалото. — Нямам представа как съм го наранила.

Прислужницата разпухка бледия златист тюл, който украсяваше ръкавите на роклята на Анабел.

— Отивам бързо за отварата, госпожице. Тя ще ви оправи.

Точно когато момичето излезе, се появи Филипа. Тя се усмихна при вида на дъщеря си, облечена в красивата жълта рокля, спря се зад нея и срещна погледа й в огледалото.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Чувствам се отвратително — каза с насилена усмивка Анабел. — Изкълчих си глезена по време на разходка с другите самотнички този следобед.

— Трябва ли да се отнасяш към себе си по този начин? — попита Филипа, изглеждаше смутена. — Сигурно можеш да измислиш някое по-приятно име за вашата малка група…

— Но това ни подхожда — усмихна се Анабел. — Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, наистина ще произнеса думата с подходяща нотка на ирония.

Филипа въздъхна.

— Страхувам се, че моят запас от ирония е доста изчерпан в момента. Не ми е лесно да те гледам как се бориш и кроиш планове, докато другите момичета на твоята възраст прекарват приятно времето си. Да те виждам как обличаш рокли назаем и да знам за бремето, което носиш… Мислила съм си хиляди пъти, че ако баща ти не беше починал и ако имахме малко повече пари…

Анабел сви рамене.

— Всеки с късмета си, мамо.

Филипа я погали по косата.

— Защо не си останеш в стаята тази вечер? Ще ти почета, докато лежиш с повдигнат крак…

— Не ме изкушавай — каза Анабел разгорещено. — Не ми се иска нищо повече от това — но не мога да си позволя да стоя тук тази вечер. Не мога да пропусна и една възможност да направя впечатление на лорд Кендъл. — И да преговарям със Саймън Хънт, помисли си тя, изпълнена със страх.

* * *

След като изпи голяма чаша отвара от върбови кори, Анабел успя да слезе на долния етаж, въпреки че подутината на крака й отказваше да спадне. Тя имаше време да размени няколко думи с Лилиан, преди гостите да бъдат поведени към салона за хранене. Слънцето беше оставило красив розов загар върху страните на Лилиан, кафявите й очи блестяха меко на светлината от свещниците.

— До този момент лорд Уестклиф прави очевидно усилие да игнорира „самотничките“ — каза Лилиан с усмивка. — Ти беше права — от тази страна няма да има неприятности. Единственият ни потенциален проблем е господин Хънт.

— Няма да е проблем — произнесе мрачно Анабел. — Както по-рано обещах, ще говоря с него.

Лилиан се усмихна с облекчение.

— Ти си чудесна, Анабел.

Когато седнаха на масата за вечеря, Анабел откри със смущение, че е сложена до лорд Кендъл. При други обстоятелства това щеше да е приятно предимство, но специално тази вечер тя не беше в настроение. Не се чувстваше способна да води интелигентен разговор, докато глезенът й пулсираше и главата я болеше. Като се добавеше и дискомфортът, че Саймън Хънт седи право срещу нея с влудяващо самообладание. И за да станат нещата още по-лоши, чувство за гадене не й позволяваше да се наслади на великолепната храна. Лишена от обичайния си здрав апетит, тя ровеше безразлично в чинията. Всеки път, когато вдигнеше очи, откриваше, че Хънт е вперил поглед в нея и й се струваше, че открива тънка подигравка в него. Слава богу, че няколкото коментара, които бе направил към нея, бяха любезни и изтъркани, и тя можа да изкара вечерята без инциденти.

С приключването на вечерята откъм балната зала се чу музика и Анабел беше благодарна, че балът ще започне скоро. Най-после щеше да бъде напълно спокойна да седи в редицата на „самотничките“ и краката й да си почиват, докато другите танцуваха. Предполагаше, че слънцето по-рано днес я е напекло прекалено, тъй като се чувстваше неприятно замаяна и с възпалена кожа. Лилиан и Дейзи, напротив, изглеждаха жизнени и здрави, както винаги. За съжаление, горката Еви беше получила мъмрене от леля си и бе останала в стаята си силно огорчена.

— От слънцето й стават лунички — каза печално Дейзи. — Леля Флорънс казала на Еви, че след нашето излизане щяла да стане на петна като леопард и че не трябвало да прави нищо с нас, докато тенът на лицето й не станел отново нормален.

Анабел се намръщи, изпита съчувствие към приятелката си.

— Отвратителната леля Флорънс — промърмори тя. — Явно нейната единствена цел в живота е да кара Еви да се чувства ужасно.

— А в това я бива много — съгласи се Дейзи. Внезапно тя видя нещо над рамото на Анабел, което я накара да се ококори. — По дяволите! Господин Хънт идва насам. Умирам от жажда, затова отивам до масата с напитки, ще взема нещо и за вас… ъ-ъ-ъ…

— Лилиан ти е казала — произнесе Анабел мрачно.

— Да, и трите сме ти вечно благодарни за жертвата, която ще направиш за нас.

— Жертва — повтори Анабел, не й хареса как прозвуча думата. — Не е ли малко силно казано? Както Лилиан отбеляза: „Още едни устни, какво толкова?“

— Казала го е на теб — дяволито й се усмихна Дейзи. — Но на мен и на Еви каза, че по-скоро би умряла, отколкото някога да се съгласи да целуне мъж като господин Хънт.

— Какво… — започна Анабел, но Дейзи вече се отдалечаваше с кискане.

Почувствала се внезапно като жертвена девица, хвърлена в ада, Анабел трепна, когато чу дълбокия глас на Саймън Хънт до ухото си. Тихият присмех в баритона му сякаш отекна по целия й гръбнак.

— Добър вечер, мис Пейтън. Виждам, че сте напълно облечена… за разнообразие.

Скърцайки със зъби, тя се обърна към него.

— Трябва да призная, господин Хънт, че бях удивена от сдържаността ви по време на вечеря. Очаквах взрив обидни коментари от вас, но все пак успяхте да се държите като джентълмен в продължение на цял час.

— Струваше ми извънредно много — призна той мрачно. — Но си помислих, че бих могъл да оставя шокиращото поведение на вас… — Той млъкна деликатно, преди да добави: — … тъй като явно се справяте толкова добре с това напоследък.

— Приятелките ми и аз не сме направили нищо лошо!

— Да съм казал, че не одобрявам да играете раундърс голи? — попита той невинно. — Тъкмо напротив — подкрепям го с цялото си сърце. Всъщност, мисля, че трябва да играете всеки ден.

— Не съм била „гола“ — изсъска му остро тя. — Бях… по долни дрехи.

— А така ли? — вдигна вежди той лениво.

Тя се изчерви силно, унизена, че е забелязал колко окъсано е бельото й.

— Казахте ли на някого, че сте ни видели на поляната?

Явно въпросът й беше очакван. Бавна усмивка изкриви устните му.

— Още не.

— Планирате ли да кажете?

Хънт обмисли въпроса със загрижена физиономия, която не можа да прикрие удоволствието му от ситуацията.

— Чак да планирам… не… — Той сви рамене със съжаление. — Но знаете как е. Понякога ти се изплъзва нещо по време на разговор…

Анабел присви очи.

— Какво може да ви накара да мълчите?

Хънт се престори, че е шокиран от прямотата й.

— Мис Пейтън, би трябвало да се научите да боравите с тези материи малко по-дипломатично, не мислите ли? Бих предположил, че такава изтънчена дама като вас ще прояви повече такт и деликатност…

— Нямам време за дипломация — прекъсна го тя намръщено. — Освен това е очевидно, че не може да се разчита на вас да си мълчите, ако не ви се предложи някакъв подкуп.

— Думата „подкуп“ има толкова негативно значение — Замислено произнесе той. — Предпочитам да го наричам стимул.

— Наричайте го както искате — каза тя нетърпеливо. — Да минем към преговорите, става ли?

— Хубаво. — Лицето на Хънт беше спокойно, но в кафявите дълбини на очите му проблясваше смях. — Предполагам, че трябва да бъда убеден да мълча за скандалната ви лудория, мис Пейтън. С подходящи стимули.

Анабел не каза нищо, сведе мигли, когато си помисли какво се канеше да произнесе. След като думите бъдеха изречени, не можеха да се върнат обратно. Мили боже, защо на нея се падна да купи мълчанието на Саймън Хънт за глупавата игра на раундърс, която тя дори не искаше да играе?

— Ако бяхте джентълмен — прошепна тя, — това нямаше да е необходимо.

От потиснатия смях гласът му прозвуча дрезгаво и грапаво.

— Не, не съм джентълмен. Но не мога да се удържа да не ви напомня, че не аз бях този, който тичаше полугол по поляната днес следобед.

— Ще млъкнете ли? — прошепна тя остро. — Някой ще ви чуе.

Хънт я гледаше очарован, очите му бяха тъмни и топли.

— Кажете най-добрата си оферта, мис Пейтън.

Вперила очи в една точка на стената далеч зад раменете му, Анабел произнесе с приглушен тон.

— Ако обещаете да си мълчите за играта на раундърс… ще ви позволя да ме целунете. — Краищата на ушите й станаха толкова горещи, че едва не опърлиха косата й.

Необяснимото мълчание, което последва предложението й, беше мъчително. Вдигайки поглед нагоре, Анабел видя, че е изненадала Хънт. Той я гледаше така, сякаш току-що бе говорила на чужд език и той не е съвсем сигурен дали е разбрал правилно.

— Една целувка — поясни Анабел. Нервите й бяха опънати от напрежението между тях. — И не си въобразявайте, че само защото съм ви позволила да го направите веднъж, ще се съглася и друг път.

Хънт отвърна необичайно сдържано, явно подбирайки внимателно думите си.

— Предположих, че ще ми предложите да танцуваме. Валс или кадрил.

— Мислих за това — каза тя. — Но една целувка е много по-целесъобразна, да не споменаваме, че е и много по-кратка.

— Не и по начина, по който аз целувам.

Тихото твърдение накара коленете й да се разтреперят.

— Не ставайте смешен — каза тя грубо. — Един обикновен валс трае най-малко три минути. Не е възможно да целувате някого толкова дълго.

Гласът на Хънт стана едва доловимо по-грапав, когато отговори:

— Вие знаете най-добре, разбира се. Много добре — приемам предложението ви. Една целувка. Срещу това да не издавам тайната ви. Аз ще реша кога и къде да се случи.

— „Кога“ и „къде“ ще бъде решено съвместно — възрази Анабел. — Целият смисъл на това е да запази репутацията ми неопетнена — няма да ви позволя да я изложите на риск, като изберете неподходящо време или място.

Хънт се усмихна подигравателно.

— Какъв преговарящ сте само, мис Пейтън. Господ да ни е на помощ, ако имате бъдещи амбиции да участвате в света на бизнеса.

— Не, единствената ми амбиция е да стана лейди Кендъл — отвърна тя с отровна любезност. Имаше удоволствието да види как усмивката му се стопява.

— Би било жалко — въздъхна той. — За вас, както и за Кендъл.

— Вървете по дяволите, господин Хънт! — Тя се отдалечи от него, игнорирайки болката в изкълчения си глезен.

Докато си проправяше път към задната тераса, осъзна, че травмата на крака й се е влошила, пронизващата болка стигна до коляното й.

— По дяволите! — В това състояние едва ли можеше да постигне някакъв напредък с Кендъл. Не беше лесно да си съблазнителна, когато си на ръба да крещиш. Почувства се внезапно изтощена и разбита, и реши, че ще се прибере в стаята си. Сега, когато задачата й със Саймън Хънт беше приключила, най-доброто, което можеше да направи, беше да щади глезена си и да се надява, че ще се подобри до сутринта.

С всяка следваща стъпка, която правеше, болката се усилваше, докато накрая не усети как под твърдия корсет се стичат капки студена пот. Никога не беше имала такава травма преди. Не само кракът я болеше, но и внезапно й се зави свят. Съдържанието на стомаха й обезпокоително се разбърка. Не й стигаше въздух… трябваше да излезе навън в студената тъмнина и да седне някъде, докато гаденето премине. Вратата към задната тераса изглеждаше ужасяващо далече и тя се запита замаяно как ще стигне дотам.

За щастие, сестрите Бауман забързаха към нея, когато видяха, че разговора й със Саймън Хънт е свършил. Очаквателната усмивка върху лицето на Лилиан помръкна, когато срещна потъмнелия от болка поглед на Анабел.

— Изглеждаш ужасно — възкликна Лилиан. — Боже мой, какво ти е казал господин Хънт?

— Съгласи се на целувката — отвърна рязко Анабел, като продължи да се тътри към терасата. Музиката от оркестъра едва стигаше до ушите й.

— Ако перспективата те ужасява чак толкова много… — започна Лилиан.

— Не е това — отвърна раздразнено Анабел. — Глезенът ми: Изкълчих го по-рано през деня и сега едва вървя.

— Защо не каза по-рано? — Лилиан прозвуча загрижено. Тя обви тънката си ръка около Анабел. — Дейзи, иди до най-близката врата и я задръж отворена, докато минем.

Сестрите й помогнаха да излезе навън и Анабел избърса изпотеното си чело.

— Мисля, че ми се повръща — простена тя, когато устата й се напълни неприятно и в гърлото й се надигна щипеща жлъчка. Кракът я болеше, сякаш беше премазан от колело на карета. — О, господи, не може. Не може точно сега да ми се повръща.

— Всичко е наред. — Лилиан я побутна към лехата с цветя, която минаваше покрай стъпалата на терасата. — Никой няма да те види, скъпа. Повръщай си, колкото искаш. С Дейзи ще се погрижим за теб.

— Точно така — съгласи се сестра й. — Истинските приятелки никога няма да тръгнат да ти дърпат косата назад, докато повръщаш печената си тиква.

Анабел щеше да се изсмее, ако не беше обхваната от мъчителен пристъп на гадене. За щастие, не беше яла много на вечеря, така че процесът не трая дълго. Стомахът й изригна и тя нямаше избор, освен да се предаде. Като пъшкаше и плюеше в лехата, тя простена слабо:

— Съжалявам. Толкова съжалявам, Лилиан.

— Не ставай смешна. Ти нямаше ли да направиш същото за мен?

— Разбира се, че щях… но ти никога нямаше да си толкова глупава…

— Не си глупава — каза нежно Лилиан. — А си болна. Вземи сега носната ми кърпичка.

Все още приведена напред, Анабел взе украсеното с дантела парче лен, но се дръпна при миризмата на парфюм.

— Нямаш ли друга, която не е парфюмирана?

— Да му се не види! — изпъшка със съжаление Лилиан. — Дейзи, къде е твоята кърпичка?

— Забравих я — дойде краткият отговор.

— Ще се наложи да използваш тази — въздъхна Лилиан. — Това е всичко, което имаме.

В този момент в разговора се намеси мъжки глас:

— Вземете тази.