Лайза Клейпас
Есенен парфюм (24)

Двадесет и трета глава

Лилиан остана в леглото на Маркъс през по-голямата част от нощта.

Сега тя се събуди и се намери обгърната в топлината на неговото тяло и меките слоеве от лен, коприна и вълна. Маркъс се беше изтощил от любенето и след него не беше помръднал.

Когато сутринта наближи, обаче, той се събуди пръв. Изгубена в доволен сън, Лилиан не се възпротиви, когато той понечи да я вдигне.

— Почти съмна — прошепна Маркъс в ухото й. — Отворете очи. Трябва да ви заведа до стаята ви.

— Не — каза тя уморено. — След няколко минути. По-късно. — И се опита да се зарови отново в прегръдката му. Леглото беше толкова топло, а въздухът студен, и тя знаеше, че подът ще е като лед под краката й.

Маркъс я целуна по върха на главата и я надигна да седне.

— Сега — настоя той нежно, като я галеше по гърба. — Прислужницата ще се качи да запали камината… а много от гостите ще ходят на лов тази сутрин, което означава, че скоро ще станат.

— Някой ден — каза Лилиан нацупено, сгушвайки се до гърдите му — ще трябва да ми обясните защо мъжете намират такава нечестива радост в това да излязат навън преди съмнало, да бродят из калните поля и да убиват малки животинки.

— Защото обичаме да се изпробваме срещу природата. И по-важно, това ни дава оправдание да пием преди пладне.

Тя се усмихна и зарови нос в рамото му, разтърквайки устни срещу еластичната мъжка кожа.

— Студено ми е — прошепна тя. — Легни си с мен под завивките.

Маркъс простена пред изкушението, предложено от нея и се застави насила да стане от леглото. Лилиан веднага се пъхна под юргана, увивайки ризата на Маркъс по-плътно около себе си. Но той се върна скоро, напълно облечен, и я измъкна от чаршафите.

— Недейте да недоволствате — каза той, като я уви в един от халатите си. — Ще се върнете в стаята си. Не бива да ви виждат с мен в този час.

— Страхувате се от скандал?

— Не. Но в характера ми е да се държа дискретно, когато е възможно.

— Какъв джентълмен — подигра се тя и задържа ръцете си нагоре, докато той връзваше колана на халата. — Трябва да се ожените за също толкова дискретно момиче.

— Ах, но те не са и наполовина толкова забавни както порочните.

— Такава ли съм? — попита тя и обви ръце около врата му. — Порочно момиче?

— О, да — меко каза Маркъс и покри устата й със своята.

* * *

Дейзи се събуди от драскане по вратата. Тя отвори очи и видя, че вече е ранна сутрин, и че сестра й реши обърканата си коса пред тоалетката. Дейзи седна и отхвърли косата от очите си:

— Кой може да е?

— Ще видя. — Вече облечена в тъмночервена дневна рокля от рипсена коприна, Лилиан отиде до вратата и я открехна леко. Доколкото Дейзи можа да види, една прислужница беше дошла да предаде съобщение. Последва заглушен разговор и макар да не успя да чуе напълно думите, тя долови леката изненада в гласа на сестра си, последван от нотка на разочарование. — Много добре — каза отсечено Лилиан. — Кажете й, че ще го направя. Макар да не виждам необходимост от цялото това криене.

Прислужницата изчезна и Лилиан затвори вратата, като се мръщеше.

— Какво има? — попита Дейзи. — Какво ти каза? Кой я е изпратил?

— Няма нищо — отвърна Лилиан и добави с ирония: — Не бивало да казвам.

— Подочух нещо за криене.

— О, става дума за нещо досадно, за което трябва да се погрижа. Ще ти обясня по-късно следобед — несъмнено ще разполагам със силно занимателна и цветиста история за разказване.

— Тази история засяга ли лорд Уестклиф?

— Индиректно. — Мрачното изражение на Лилиан се разсея и тя внезапно засия. — О, Дейзи, ужасно е, начинът, по който искам непрекъснато да се въртя около него. Страхувам се, че ще направя нещо ужасно глупаво днес. Ще запея или нещо такова. За бога, не ми позволявай.

— Няма — обеща Дейзи и й се усмихна. — Значи си влюбена?

— Тази дума да не се споменава — каза бързо Лилиан. — Дори и да бях — а аз не съм признала нищо, — никога няма да съм първата, която ще го каже. Въпрос на гордост е. А и винаги има вероятност той да не каже същото, а да отвърне с любезно: „Благодаря“, в който случай ще трябва да го убия. Или себе си.

— Надявам се графът да не е толкова инатлив като теб — направи коментар Дейзи.

— Не е — увери я Лилиан. — Макар да си мисли, че е. — Един спомен я накара да се изкиска и тя се плесна по челото. — О, Дейзи, ще бъда такава отвратителна графиня.

— Нека не се изразяваме така — опита се да е дипломатична Дейзи. — По-добре да се каже „неконвенционална графиня“.

— Мога да бъда всякаква графиня, каквато поискам — каза Лилиан, отчасти с удоволствие, отчасти с удивление. — Уестклиф каза така. И което е по-… Всъщност предполагам, че наистина го мисли.

След лека закуска с чай и препечени филийки, Лилиан излезе на задната тераса на къщата. Тя подпря лакти на балкона и се взря в безкрайните градини с техните грижливо оформени алеи и широки бордюри от ниски чемшири, отрупани с рози и древни тисове, които осигуряваха толкова много тайни местенца за изследване. Усмивката й избледня в момента, когато се сети, че графинята я чака в Двора на пеперудите, след като бе изпратила една от прислужниците да я извика.

Графинята желаеше разговор насаме с Лилиан… и това не бе добър знак, че искаше да се срещнат толкова далече от къщата. Тъй като графинята често изпитваше затруднения при ходене и или използваше бастун, или я бутаха с количка, отиването до тайната градина беше тежко начинание. Щеше да е далеч по-просто и по-разумно да поговорят в салона на Марсдън. Но може би това, което графинята искаше да каже бе толкова лично — или толкова шумно — че тя не искаше да рискува да я чуят. Лилиан знаеше точно защо графинята настоява тя да не съобщава на никого за тяхната среща. Ако Маркъс разбереше, той щеше да настоява да се разрови по-надълбоко — нещо, което и двете не искаха. Освен това Лилиан нямаше намерение да се крие зад Маркъс. Можеше да се справи с графинята сама.

На първо място очакваше тирада, разбира се. Познанството й с жената я бе научило, че графинята има остър език и не се интересува колко нараняващи могат да бъдат думите й. Но това нямаше значение. Всяка сричка, изречена от графинята, щеше да се стече от Лилиан като дъждовна капка по прозорец, защото тя беше сигурна, че нищо няма да я спре да се омъжи за Маркъс. А графинята щеше да осъзнае, че е в неин най-добър интерес да е в добри отношения със снаха си. Иначе те бяха способни да направят живота си една на друга в една и съща степен неприятен.

Лилиан се усмихна мрачно, когато се спусна по дългото стълбище към градините и тръгна в студения утринен въздух.

— Идвам, стара вещице — прошепна тя.

Вратата към Двора на пеперудите беше открехната, когато стигна до нея. Като изправи рамене, Лилиан се опита да придаде на лицето си хладно безразличие, и прекрачи вътре. Графинята беше сама в тайната градина, без никакви прислужници, които да се грижат за нея. Тя седеше на кръглата градинска пейка, сякаш беше трон, бастунът й с инкрустирани скъпоценни камъни почиваше до нея. Както се очакваше, изражението й беше каменно и за един кратък миг Лилиан почти се изкуши да се засмее при мисълта, че жената прилича на малък войник, подготвен да се примири с не по-малко от една безспорна победа.

— Добро утро — произнесе любезно Лилиан, като се приближи до нея. — Какво приятно място сте избрали да се срещнем, госпожо. Надявам се, че разходката от къщата не е била прекалено напрегната за вас.

— Това си е моя грижа — сопна се графинята, — а не ваша.

Въпреки че в неподвижните й рибешки очи не се долавяше нищо, Лилиан усети внезапна студена тръпка. Не беше страх, а инстинктивно безпокойство, каквото никога не бе изпитвала при предишните им срещи.

— Просто изразих безпокойство за удобството ви — отвърна Лилиан, вдигайки ръце в престорен жест на самозащита. — Няма да ви провокирам с по-нататъшни опити за приятелско разположение, госпожо. Давайте направо и кажете, каквото имате. Тук съм, за да ви чуя.

— Заради вас самата, и заради сина ми, се надявам да го направите. — В думите на графинята се доловиха ледени нотки, макар в същото време тя да прозвуча странно объркана. — Ако си бях представяла, че момиче с вашата простащина е способно да привлече графа, щях да прекратя това далеч по-рано. Графът не е с всичкия си, иначе никога нямаше да направи тази лудост.

Когато сивокосата жена спря, за да си поеме дъх, Лилиан се чу да я пита тихо:

— Защо наричате това лудост? Преди няколко седмици признахте, че съм способна да си намеря британски благородник. Защо не и самия граф? Възраженията ви са заради лична неприязън, или…

— Глупаво момиче! — възкликна графинята. — Възраженията ми произтичат от факта, че нито един от предишните петнайсет поколения наследници на Марсдън, не се е женил извън аристокрацията. И синът ми няма да е първият граф, който ще го направи! Не разбирате нищо за това колко е важна кръвта… вие, която идвате от страна без традиции, без култура и без помен благородство. Ако графът се ожени за вас, това няма да е само негова, но и моя грешка, и провал на всеки мъж и жена, свързани с герба Марсдън.

Помпозността на речта едва не накара Лилиан да се изсмее… но тя разбра за първи път, че вярата на лейди Уестклиф в ненарушимостта на благородническото потекло на Марсдън е почти религиозна в своята разпаленост. Когато графинята си възвърна самообладанието, Лилиан се запита как би могла да сведе темата до едно по-лично ниво и да апелира към най-дълбоко скритите чувства на графинята към сина й.

Емоционалната прямота не се удаваше лесно на Лилиан. Тя предпочиташе да прави остроумни или цинични коментари, тъй като изглеждаше далеч по-рисковано да говори от сърце. Това беше важно, обаче. И може би дължеше един опит за искреност към жената, за чийто син щеше скоро да се омъжи.

Лилиан заговори мъчително бавно.

— Госпожо, знам, че дълбоко в себе си желаете щастието на сина си. Искам да разберете, че аз желая за него същото. Вярно е, че не съм благородничка, нито съм така изискана, както бихте предпочитали… — Тя направи пауза със самоиронична усмивка, когато добави: — Нито пък съм напълно сигурна какво означава герб. Но мисля… мисля, че мога да направя Уестклиф щастлив. Най-малкото мога да успокоя неговите грижи в някаква степен… и няма да бъда такава луда глава, кълна се. Не знам дали ще повярвате, но знайте, че никога не съм искала да го накарам да се чувства неловко или да ви обидя…

— Няма да слушам повече тези глупости! — избухна графинята. — Всичко във вас ме обижда. Не бих ви взела и за слугиня в имението си, още по-малко пък за негова господарка! Синът ми не дава пет пари за вас. Вие сте просто симптом на неговите отдавнашни огорчения от баща му. Вие сте бунт, безполезно отмъщение срещу един призрак. И когато новостта на неговата простонародна булка изчезне, графът ще ви презре, както аз ви презирам. Но тогава ще бъде прекалено късно. Родословието ще бъде съсипано.

Лилиан остана безизразна, макар да усети как цветът напуска лицето й. Никой, осъзна тя, не я бе заливал с такава дълбока омраза досега. Беше ясно, че графинята изпитваше смъртна неприязън към нея, че ако можеше, би я убила. Вместо да се свие, да заплаче или да възрази обаче, Лилиан се впусна в контраатака.

— А може би иска да се ожени за мен като отмъщение към вас, госпожо. В който случай аз с удоволствие ще изпълня ролята на наказание.

Очите на графинята се изцъклиха.

— Как смеете! — изграчи тя.

Макар да се изкушаваше да каже още нещо, Лилиан се уплаши, че може да докара на графинята апоплектичен удар. А това да убиеш майката на мъжа си, помисли си тя с ирония, не беше добър начин за започване на един брак. Тя потисна хапливите думи и изгледа графинята с присвити очи.

— Изяснихме позициите си, предполагам. Макар да се надявах на различен резултат от разговора ни, ще призная, че новината е малко шокираща. Може би с времето ще стигнем до някакво разбирателство.

— Да… ще стигнем. — Гласът на жената напомняше съскане и Лилиан трябваше да устои на инстинктивния порив да отстъпи назад, когато видя изгарящата неприязън в погледа й.

Вледенена и омерзена от грозния им разговор, Лилиан не искаше нищо повече от това да се махне оттук, колкото е възможно по-скоро. Но графинята не можеше да й стори нищо, напомни си тя, стига Маркъс да я искаше.

— Ще се омъжа за него — произнесе тя спокойно, изпитвайки нужда да изясни този въпрос.

— Не и докато съм жива — прошепна графинята. Като се надигна, тя хвана бастуна си и се подпря на него да запази равновесие. Осъзнавайки физическата й слабост, Лилиан едва не изтича да й помогне. Но жената я изгледа с такъв злобен поглед, че Лилиан остана на място, почти очаквайки графинята да замахне с бастуна.

Мекото утринно слънце проби воала на мъглата, надвиснала над пеперудената градина и няколко калинки разпериха крилца над полуотворените цветни чашки. Беше такава красива градина и толкова неподходящ декор за отровните думи, които бяха разменили. Лилиан последва бавното излизане на графинята от Двора с пеперудите.

— Нека ви отворя вратата — предложи Лилиан. Графинята изчака царствено, след това препречи прага на градината. — Може да се срещнем на по-подходящо място — не се сдържа Лилиан. — Все пак можем да се бием и в къщата, където няма да ви се налага да вървите толкова дълго.

Игнорирайки я, лейди Уестклиф продължи да се отдалечава. След което произнесе нещо любопитно, без да си дава труд да насочва коментара назад, сякаш говореше на някой друг:

— Вие може да продължите.

— Госпожо? — попита Лилиан озадачена и понечи да я последва извън тайната градина.

С брутална бързина тя беше хваната изотзад в смазваща хватка. Преди да успее да помръдне или да извика, нещо затисна устата и носа й. Очите й се разшириха от страх, тя размаха безпомощно ръце и дробовете й се свиха в болезнен опит да поемат въздух. Кърпата върху лицето й, притисната от една силна ръка, бе напоена със сладникава течност, парите й проникваха в ноздрите, гърлото, гърдите, главата… бърза, унищожителна вълна, която я караше да се разпада парче по парче, като кула от цветни дървени кубчета. Губейки контрол над ръцете и краката си, тя потъна в бездънен мрак, очите й се затвориха, когато слънцето стана черно.

* * *

Когато се върна от късната закуска, поднесена в езерния павилион след сутрешния лов, Маркъс спря в основата на голямото стълбище от задната страна на къщата. Един от сутрешната ловна група, възрастен мъж, приятел на семейството през изминалите двайсет и пет години, бе потърсил вниманието му, искайки да се оплаче от един от гостите.

— Той стреля, без да е негов ред — разпалено каза възрастният мъж, — неведнъж, не два пъти, а цели три. И за да се влошат нещата още повече, твърди, че е свалил една от птиците, които прострелях аз. През всичките тези години, откак ловувам в Стоуни крос парк, никога не съм срещал такава дебелащина…

Маркъс го прекъсна със сериозна любезност, обещавайки, че не само ще говори с безцеремонния гост, но и че ще покани възрастния гост да се върне следващата седмица, за да ловува на спокойствие. Успокоен донякъде, човекът остави Маркъс с няколко последни коментара за лошото поведение на някои хора, които нямат представа от джентълменски обноски в полето. Маркъс се усмихна и се заизкачва към задната тераса. Той забеляза Хънт, който също току-що се бе върнал, да стои, навел глава към съпругата си. Анабел изглеждаше определено разтревожена за нещо и шепнеше на Хънт, стиснала ръкавите му.

Когато стигна до най-горното стъпало, Маркъс бе посрещнат от Дейзи Бауман и нейната приятелка Еви Дженър, която — както обикновено — не дръзваше да вдигне очи и да го погледне. Маркъс направи лек поклон и се усмихна на Дейзи, като си помисли, че лесно може да я обикне като сестра. Стройната й фигура и жизнерадостният й характер му напомняха за Лилиан в по-младите й години. В момента, обаче, обикновено лъчезарното й изражение беше унило и страните й бяха лишени от цвят.

— Господине — прошепна Дейзи, — радвам се, че се върнахте. Има един… личен въпрос, който ни притеснява…

— Как мога да помогна? — попита Маркъс веднага. Лек бриз разроши косата му, когато наколни глава към нейната.

Дейзи не знаеше как да обясни.

— Сестра ми — каза му тя напрегнато. — Няма я никъде. За последно я видях преди около пет часа. Излезе по някаква работа и дори не обясни за какво става дума. Когато не се върна, реших да я потърся. Другите момичета — Еви и Анабел — също търсиха. Лилиан не нито в къщата, нито в градината. Ходих дори до кладенчето на желанията, за да проверя дали не й е хрумнало да отиде там. Не е обичайно за нея да изчезва така. Във всеки случай, не и без мен. Може би е прекалено рано да се тревожа, но… — Тя спря и се намръщи, сякаш се опитваше да отхвърли притеснението си, ала не успя. — Нещо не е наред, милорд. Усещам го.

Маркъс запази лицето си спокойно, въпреки че вътрешно усети да го пробожда тревога. Умът му бързо прехвърли възможните обяснения за отсъствието й, от незначителните до най-крайните, но нито едно не изглеждаше логично. Лилиан не беше глупачка, която може да се отдалечи от къщата и да се изгуби, нито пък — въпреки любовта й към лудориите, да си играе някаква игра. Не изглеждаше вероятно да е отишла на визита някъде, тъй като не познаваше никого в селото, а и не би напуснала имението сама. Дали не беше наранена? Дали не се бе разболяла внезапно?

Сърцето му биеше тревожно, но гласът му прозвуча равно, когато премести поглед от дребното лице на Дейзи към това на Еви Дженър.

— Възможно е да е отишла в конюшнята и…

— Н-не, милорд — каза Еви Дженър. — Вече ходих да питам, всички коняри са там, но никой от тях не е виждал днес Лилиан.

Маркъс кимна кратко.

— Ще организирам претърсване на къщата и околностите — каза той. — Ще я намерим до час.

Явно успокоена от резкия му маниер, Дейзи изпусна неравна въздишка.

— Какво мога да направя аз?

— Разкажете ми повече за работата, по която е излязла. — Маркъс гледаше напрегнато в кръглите й очи с цвят на джинджифил. — Какво говорихте, преди да излезе?

— Тази сутрин една прислужница дойде да й предаде някакво съобщение и…

— По кое време? — прекъсна я Маркъс.

— Към осем часа.

— Коя прислужница?

— Не знам, милорд. Не видях добре, вратата беше отворена съвсем леко, докато говореха. А и прислужницата носеше боне, така че не мога да ви кажа цвета на косата й.

По време на разговора към тях се присъединиха Хънт и Анабел.

— Ще разпитам икономката и прислужниците — каза Хънт.

— Хубаво. — Изпълнен от взривна нужда за действие, Маркъс промърмори: — Ще започна с претърсване на околностите. — Той възнамеряваше да събере група слуги и няколко от гостите, включително бащата на Лилиан, за да помагат. Бързо пресметна времето, през което Лилиан я нямаше и разстоянието, което би могла да измине пеша по относително неравен терен. — Ще започнем с градините и ще го разширим до радиус десет мили около къщата. — Хванал погледа на Хънт, той обърна глава към вратата и двамата се разделиха.

— Милорд — дойде притесненият глас на Дейзи, задържайки го за малко. — Ще я намерите, нали?

— Да — отвърна той без колебание. — След което ще я удуша.

Това предизвика напрегната усмивка у Дейзи и тя го изпрати с поглед, докато се отдалечаваше.

Настроението на Маркъс премина от чувство на безсилие до непоносимо притеснение по време на следобеда. Томас Бауман, мрачно убеден, че дъщеря му се е забъркала пак в някаква беля, се присъедини към групата ездачи, които претърсиха близката гора и околните ливади, докато друга група доброволци се спуснаха надолу към реката. Къщата на вратаря, къщата на пазача, ледницата, параклиса, оранжерията, винарската изба, конюшнята и двора — всичко беше педантично инспектирано. Сякаш не бе останал и милиметър от Стоуни крос парк, който да не бъде покрит, но нямаше нищо, дори отпечатък от обувка или изпусната ръкавица, което да подсказва какво може да се е случило на Лилиан.

Докато Маркъс яздеше през гората и нивите, Саймън Хънт остана в къщата, за да разпита методично слугите. Той беше единственият мъж, на когото Маркъс можеше да се довери, че работата ще е свършена със същата ефективност, която той самият би използвал. Маркъс, от своя страна, нямаше търпение да разговаря с никого. Той искаше да къса глави и да изтръгне информацията, която желаеше, от нечие безпомощно гърло. Предположението, че Лилиан е някъде наоколо, изгубена или може би ранена, го изпълни с непознати емоции, горещи като светкавица, студени като лед… чувство, което той постепенно идентифицира като страх. Безопасността на Лилиан беше толкова важна за него. Не можеше да понесе мисълта, че тя е в ситуация, в която той е неспособен да й помогне. Неспособен дори да я намери.

— Ще заповядате ли езерата да бъдат претърсени, милорд? — попита главният портиер, Уилям, след бърз отчет на търсенето досега. Маркъс го погледна невиждащо, докато ушите му пищяха, а пулсът му биеше във вените като ковашки чук.

— Още не — чу се той да казва с изненадващо равен глас. — Ще отида в кабинета си, за да разговарям с мистър Хънт. Ще ме намерите там, ако нещо се случи през следващите няколко минути.

— Да, милорд.

Отправяйки се към кабинета, където Хънт разпитваше слугите един по един, Маркъс не си даде труд да почука. Видя Хънт да седи на широкото махагоново бюро, столът му беше обърнат така, че да гледа една прислужница, която седеше на другия стол. Тя се изправи на крака при влизането на Маркъс и се поклони бързо.

— Седнете — каза той кратко и дали от тона му, мрачното изражение, или само от присъствието му, тя избухна в сълзи. Разтревоженият поглед на Маркъс се стрелна към Саймън Хънт, който гледаше прислужницата с невъзмутима, ужасяваща решителност.

— Милорд — каза Хънт тихо, без да откъсва поглед от разплаканото лице на слугинята, което тя избърса в ръкава си, — след разпита на тази млада жена — Герти — стана ясно, че тя може да има някаква полезна информация за тайната работа на госпожица Бауман тази сутрин и нейното последващо изчезване. Но мисля, че от страх да не бъде уволнена, Герти може да не ни каже. Ако вие, като неин работодател, можете да дадете някаква гаранция…

— Няма да бъдете уволнена — каза Маркъс на прислужницата с твърд глас, ако ми кажете каквото знаете в този момент. Иначе не само ще ви уволня, но и ще се погрижа да бъдете осъдена като съучастница за изчезването на мис Бауман.

Герти го погледна с уплашени очи, хлиповете й утихнаха внезапно и тя отговори със заекване:

— М-милорд… тази сутрин б-бях изпратена да предам на мис Бауман съобщение, но не трябваше да казвам на никого… тя трябваше да се срещне тайно в Двора на пеперудите… и тя ме предупреди, че ако кажа и думица за това, ще бъда изхвърлена…

— Изпратена от кого? — поиска да знае Маркъс и кръвта му кипна от ярост. — Да се срещне с кого? Кажете ми, по дяволите!

— Графинята ме изпрати — прошепна Герти, стресната от изражението му. — Лейди Уестклиф, милорд.

Преди последната дума да се откъсне от устните й, Маркъс напусна стаята и се втурна към голямото стълбище.

— Уестклиф! — извика Саймън Хънт и хукна след него. — Уестклиф… дяволите да те вземат, почакай…

Маркъс само забърза крачка, вземаше по три стъпала наведнъж. Той знаеше по-добре от всеки друг на земята на какво е способна графинята… и душата му бе обхваната от черен облак на ужас при мисълта, че — по един или друг начин — може вече да е загубил Лилиан.