Лайза Клейпас
Есенен парфюм (21)

Двадесета глава

Не беше ясно дали Дейзи е била тази, която „е разпиляла бобените зърна“, както казваха в Ню Йорк, или новината е дошла от Анабел, която може би е била информирана от съпруга си за сцената в кабинета. Единственото, за което Лилиан можеше да е сигурна, беше, че когато се присъедини към останалите момичета в стаята за закуска, те вече знаеха. Виждаше го по лицата им. По сконфузената усмивка на Еви, в конспиративния начин, по който се държеше Дейзи и по престореното нехайство на Анабел. Лилиан се изчерви и избегна погледите им, докато сядаше на масата. Винаги бе поддържала безизразна фасада, използвайки я като защита срещу смущение, страх, самота… но в този момент се чувстваше необикновено уязвима.

Анабел първа наруши мълчанието.

— Каква скучна сутрин. — Тя вдигна ръка към устата си, за да прикрие прозявката. — Надявам се някой да разведри разговора. Да сте чули някакъв слух? — Погледът й се стрелна към обърканото изражение на Лилиан. В този миг се появи един прислужник и напълни чашата на Лилиан с чай. Анабел го изчака да си тръгне, преди да продължи: — Ти днес се появи късно, скъпа. Не си ли спала добре?

Лилиан присви очи и изгледа ликуващата, подигравателна физиономия на приятелката си, когато чу Еви да се задавя с чай.

— Всъщност, не.

Анабел се ухили, изглеждаше прекалено весела.

— Защо не ни кажеш новината си, Лилиан, за да споделя и аз моята? Макар да се съмнявам, че моята ще е и наполовина толкова интересна.

— И без това изглежда знаете всичко — промърмори Лилиан, като се опитваше да удави смущението си с голяма глътка чай. Успя само да изгори езика си, остави чашата и се насили да срещне погледа на Анабел, изпълнен с весело съчувствие.

— Добре ли си, скъпа? — попита нежно Анабел.

— Не знам — призна тя. — Сякаш не съм на себе си. Развълнувана съм, доволна съм, но също така някак…

— Уплашена? — подсказа Анабел.

Онази Лилиан от преди месец би предпочела да умре, вместо да признае, че е уплашена, но тя се улови, че кима.

— Не ми харесва да съм уязвима по отношение на мъж, който не се слави с чувствителност, нито с мекосърдечие. Съвсем очевидно е, че не си подхождаме много по темперамент.

— Но той те привлича физически, нали? — попита Анабел.

— За съжаление, да.

— Защо е тогава това окайване?

— Защото ще е толкова по-лесно да се омъжа за мъж, с когото споделяме безстрастно приятелство, вместо… вместо…

Трите млади жени се наведоха към нея.

— Вместо какво? — попита Еви ококорена.

— Вместо изгаряща, сграбчваща, зловеща и със сигурност неприлична страст.

— О, боже — каза Еви едва-едва, облягайки се в стола си, докато Анабел се ухили, а Дейзи я гледаше с любопитство.

— И това от мъж, чиито целувки са „просто сносни“? — вдигна вежди Анабел.

По устните на Лилиан се разля усмивка.

— Кой би предположил, че такъв колосан и сдържан тип може да бъде толкова различен в спалнята?

— С теб си представям, че направо не е на себе си — отбеляза Анабел.

Лилиан я погледна над чашата си с чай.

— Защо го казваш? — Тя за миг се уплаши, че Анабел ще каже, че това се дължи на действието на парфюма.

— Моментът, в който влезеш в стаята, графът се оживява. Очевидно е, че е очарован от теб. Човек направо не може да проведе разговор с него, тъй като постоянно се напряга да чуе какво казваш и те гледа непрекъснато.

— Наистина ли? — Доволна от информацията, Лилиан се помъчи да изглежда нехайно. — Защо никога не си го споменавала преди?

— Не исках да се меся, тъй като имаше вероятност да предпочетеш вниманието на лорд Сейнт Винсънт.

Лилиан въздъхна и подпря чело върху дланта си. Тя им разказа за ужасяващата сцена между нея, Маркъс и Сейнт Винсънт тази сутрин, а те реагираха със съчувствие и безпокойство.

— Единственото нещо, което ми пречи да изпитвам съчувствие към лорд Сейнт Винсънт — каза Анабел, — е сигурността ми, че е разбил много сърца и е причинил много сълзи в миналото. Затова е добре най-после да почувства какво е да бъдеш отхвърлен.

— Независимо от това се чувствам сякаш съм го подвела — каза виновно Лилиан. — А той се държа мило. Нито една укорителна дума. Което ми хареса в него.

— Бъди внимателна — предложи Еви. — От това, което съм чувала за лорд Сейнт Винсънт, не му е в характера да отстъпва толкова лесно. Ако отново те доближи, обещай, че няма да се съгласиш да отидеш някъде сама с него.

Лилиан погледна разтревожената си приятелка с усмивка.

— Еви, звучиш скептично. Много добре, обещавам. Но няма причина за безпокойство. Не вярвам, че лорд Сейнт Винсънт е толкова глупав, че да направи свой враг такъв влиятелен човек като графа. — Доволна от смяната на темата, тя обърна вниманието си към Анабел. — А сега, след като споделих моите новини, е време за твоите. Казвай.

С блесналите си очи и огряна от слънцето светла коса Анабел изглеждаше най-много двайсетгодишна. Погледът й се отклони за миг, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Почти съм сигурна, че съм бременна — прошепна тя. — Имах признаци напоследък… гадене и сънливост… а и изглежда втори месец ще пропусна месечния си цикъл.

Те ахнаха от радост, а Дейзи тайно се пресегна под масата и стисна ръката на Анабел.

— Скъпа, това е най-прекрасната новина! Господин Хънт знае ли?

Усмивката на Анабел стана печална.

— Още не. Искам да съм напълно сигурна, когато му кажа. Освен това искам да запазя тайната колкото е възможно по-дълго.

— Но защо? — попита Лилиан.

— Защото веднага щом научи, той ще стане свръх покровителствен и няма да ми позволява да ходя никъде сама.

Познавайки добре Сеймън Хънт и страстната му обсебеност от жена му, приятелките мълчаливо се съгласиха. Щом Хънт научеше за бъдещото бебе, той щеше да кръжи над бременната си съпруга като орел.

— Какъв триумф — възкликна Дейзи, понижавайки глас. — Миналата година момиче без кавалер, тази година — майка. Всичко така хубаво се подреди за теб, скъпа.

— Лилиан е следващата — добави Анабел с усмивка.

Нервите на Лилиан се изопнаха от удоволствие и тревога при тези думи.

— Какво има? — прошепна Дейзи в ухото й, докато другите две момичета обсъждаха бъдещото бебе. — Изглеждаш притеснена. Да не би да имаш съмнения? Предполагам, че е напълно естествено.

— Ако се омъжа за него, ще се караме като куче и котка — въздъхна Лилиан.

Дейзи й се усмихна.

— Не мислиш ли прекалено много за вашите различия? Имам подозрение, че ти и графа може би си приличате повече, отколкото мислиш.

— В какъв смисъл?

— Само помисли — посъветва я по-малката й сестра с усмивка. — Уверявам те, че ще се сетиш.

* * *

След като извика майка си и сестра си в салона, Маркъс застана пред тях, стиснал ръце зад гърба си. Намираше се в непозната ситуация, доверявайки се на сърцето си, вместо на повелите на разума. Това не беше характерно за Марсдън. Семейството беше прочуто с дългата си линия хладни и пресметливи предшественици, с изключение на Ейлин и Ливия.

Маркъс, от своя страна, беше следвал типичния стил на Марсдън… докато Лилиан Бауман не нахлу в живота му с цялото коварство на ураган.

Сега ангажиментът, който бе поел към една вироглава млада жена, изпълваше Маркъс с чувство на спокойствие, каквото преди не бе познавал. Лека усмивка раздвижи малките мускулчета на лицето му, когато се запита как да каже на графинята, че тя най-после ще има снаха — която случайно бе последното момиче, което графинята някога би избрала за сина си.

Ливия седеше на един близък стол, а графинята, както винаги, заемаше канапето. Маркъс неволно забеляза разликата в погледите им — топъл и очаквателен на сестра му, изпълнен с досада и предпазливост на майка му.

— След като ме вдигна от следобедната ми почивка — каза графинята остро, — те моля да си кажеш, каквото имаш, милорд. Какви новини ще ни съобщиш? Какво е толкова важно, че трябваше да бъда извикана в такъв необичаен час? Някакво незначително послание за онези зле възпитани сестри, предполагам. Е, казвай!

Челюстта на Маркъс се стегна. Всички намерения да съобщи внимателно новината изчезнаха, когато си спомни как бе приета вестта за новородения му племенник. Той внезапно изпита задоволство от перспективата да информира майка си, че всеки неин внук, включително бъдещия наследник на титлата, ще бъде половин американец.

— Сигурна съм, че ще научиш с удоволствие, че съм последвал съвета ти и най-после съм си избрал булка — произнесе той равно. — Въпреки че още не съм й направил официално предложение, имам основателна причина да вярвам, че ще приеме, когато го направя.

Графинята примига изненадано, хладнокръвието й се стопи.

Ливия го загледа с учудена усмивка. В очите й за миг припламнаха весели искрици, които накараха Маркъс да си помисли, че се е досетила коя е неназованата булка.

— Колко хубаво — каза тя. — Намери ли най-после някоя, която ще те търпи, Маркъс?

Той й се усмихна в отговор.

— Така изглежда. Макар да подозирам, че ще е добре да ускоря сватбените планове, преди да се е опомнила и избягала.

— Глупости — каза остро графинята. — Никоя жена не би избягала пред перспективата да се омъжи за графа на Уестклиф. Ти притежаваш най-древната титла в Англия. В деня, в който се ожениш, ще предадеш на съпругата си по-достойна благородническа титла от всяка некоронована глава на земята. А сега ми кажи коя си избрал.

— Мис Лилиан Бауман.

Графинята издаде звук на отвращение.

— Стига с тези глупави шеги, Уестклиф. Кажи името на момичето.

Ливия се размърда от удоволствие. Грейнала в лъчезарна усмивка срещу брат си, тя се наведе към майка си и каза със силен шепот:

— Мисля, че е сериозен, майко. Наистина е мис Бауман.

— Не може да бъде! — Графинята изглеждаше слисана. Човек направо можеше да види как капилярите се пукат по страните й. — Настоявам да се откажеш от това безумие, Уестклиф, и да дойдеш на себе си. Няма да приема това ужасно създание за своя снаха!

— Но ще се наложи — каза Маркъс непреклонно.

— Можеш да имаш, което си момиче поискаш тук или на континента… момиче от добър произход и…

— Мис Бауман е тази, която искам.

— Тя не пасва на изискванията за съпруга на Марсдън.

— Тогава изискванията трябва да бъдат нарушени.

Графинята се засмя дрезгаво, звукът беше толкова неприятен, че Ливия стисна ръце в стола си, за да не затисне ушите си.

— Каква лудост те е обзела? Това момиче е нечистокръвно! Как можеш да си помислиш да обремениш децата си с майка, която ще подценява нашите традиции, ще презира обичаите ни и ще се подиграва на основни принципи за добро поведение? Как може такава съпруга да ти подхожда? Мили боже, Уестклиф! — Като направи пауза, разярената жена си пое дъх с усилие. Тя погледна от Маркъс към Оливия и избухна: — Каква е причината за тази проклета обсебеност на това семейство към американци?

— Какъв интересен въпрос, майко — каза Ливия. — Поради неизвестна причина никое от децата ви няма желание да се ожени за човек от своята порода. Маркъс, защо е така, според теб?

— Подозирам, че отговорът няма да е ласкателен за никой от нас — дойде сардоничният отговор.

— Ти имаш отговорност да се ожениш за момиче с благородническа кръв — извика графинята с изкривено лице. — Единствената причина за съществуването ти е продължаване на семейната линия и запазване на титлата и средствата за наследниците ти. И ти се провали напълно.

— Провалил се е? — прекъсна я Ливия, очите й святкаха. — Маркъс учетвори състоянието след смъртта на татко, да не споменаваме подобряването на живота на слугите и арендаторите в това имение. Той спонсорира сметките за хуманитарни дейности в Парламента и създаде работа за повече от сто души във фабриката за локомотиви, освен това е най-грижовният брат, който човек…

— Ливия — прошепна Маркъс, — не е нужно да ме защитаваш.

— Да, нужно е! След всичко, което си направил за всички, защо да не се ожениш за момиче, които ти си си избрал — енергично и прекрасно момиче, смея да добавя — без да трябва да понасяш глупавите речи на майка за продължаване на рода?

Графинята заби злобен поглед в най-малкото си дете.

— Ти не си упълномощена да участваш в обсъждане на семейното родословие, дете, предвид факта, че не можеш да се наречеш издънка на Марсдън. Или трябва да ти напомня, че си резултат от една-единствена нощ забавление с гостуващ лакей? Споминалият се граф нямаше избор, освен да те приеме, вместо да му лепнат етикета „рогоносец“, но все пак…

— Ливия — прекъсна рязко Маркъс, протягайки ръка към сестра си, която беше пребледняла. Новината съвсем не бе изненада за нея, но графинята никога не бе дръзвала да я произнесе открито досега. Ливия стана и отиде до него, очите й блестяха върху бледото лице. Маркъс я прегърна и прошепна в ухото й: — По-добре е сега да излезеш. Трябва да си кажем някои неща… и не искам да попадаш под кръстосан огън.

— Всичко е наред — отвърна Ливия с леко треперещ глас. — Това, което казва, няма значение… Тя загуби силата си да ме наранява много отдавна.

— Заради теб самата — меко рече той. — Иди при съпруга си, Ливия, и му позволи да те утеши, докато аз се справя с графинята.

Ливия вдигна очи към него, лицето й беше много по-спокойно.

— Ще отида — обеща тя. — Макар че не се нуждая от успокоение.

— Добро момиче. — Той я целуна по челото.

Изненадана от проявата на обич, Ливия се усмихна и отстъпи от него.

— За какво си шепнете? — поиска да знае графинята.

Маркъс я игнорира, изпрати сестра си до вратата и я затвори тихо след нея. Когато се обърна да погледне графинята, лицето му беше мрачно.

— Обстоятелствата около раждането на Ливия не рефлектират върху характера й — каза той. — Те рефлектират върху вашия. Не давам и пукната пара дали сте избрали да се забавлявате с лакей, нито дали сте родили негово отроче… но съм против да засрамвате Ливия за това. Тя живя под сянката на греха ви през целия си живот и плати скъпо за миналия ви разгул.

— Няма да се извинявам за нуждите си — озъби се графинята. — При отсъствие на обич от страна на баща ти трябваше да вземам удоволствието от там, където го намерех.

— И карате Ливия да поема удара на обвинението. — Устата му се изви. — Макар да виждах как я малтретирате и пренебрегвате като дете, не можех да направя нищо, за да я защитя по онова време. Но сега мога. Никакво споменаване повече на тази тема пред нея. Никога. Разбрахте ли ме?

Въпреки тихия глас, вулканичната му ярост сигурно стигна до нея, защото тя нито възрази, нито започна да спори. Само преглътна мъчително и кимна.

Мина цяла минута, докато двамата овладеят емоциите си. Графинята започна първа да напада.

— Уестклиф — каза тя сдържано, — да ви е хрумвало някога, че баща ви щеше да презира тази Бауман и всичко, което тя олицетворява?

Маркъс я погледна безизразно.

— Не — каза той накрая, — не ми е хрумвало. — Починалият му баща отсъстваше от мислите му от толкова отдавна, че Маркъс изобщо не се бе запитал какво може да е впечатлението му от Лилиан Бауман. Фактът, че майка му смяташе, че това има някакво значение за него, беше учудващ.

Като предположи, че му е дала причина да премисли решението си, графинята продължи да упражнява натиск с още по-голяма решителност.

— Ти винаги си искал да го удовлетвориш — продължи тя, — и често успяваше, макар той да го е признавал рядко. Може да не ми повярваш, но баща ти винаги е мислил за най-добрия ти интерес. Искаше да те превърне в мъж, който си заслужава титлата, влиятелен мъж, от когото никога няма да се възползват. Мъж като него самия. И до голяма степен успя.

Думите трябваше да поласкаят Маркъс. Те обаче имаха противоположния ефект.

— Не, не успя — каза той дрезгаво.

— Знам какъв тип жена би искал той за майка на внуците си — каза графинята. — Това момиче Бауман не те заслужава, Уестклиф, не заслужава името и кръвта ти. Представи си среща между двамата… между нея и баща ти. Знаеш, че не би я приел.

Маркъс внезапно си представи как Лилиан се конфронтира с тираничния му баща, който караше всички да се ужасяват и да благоговеят пред него. Той не се съмняваше, че Лилиан щеше да реагира на стария граф с привичната си насмешливост. Нямаше да се уплаши от него и за секунда.

При продължителното му мълчание графинята заговори с по-мек тон:

— Разбира се, тя има своите качества. Разбирам добре как тези от по-ниските класи могат да ни привличат — понякога въздействат на желанието ни за екзотика. И всъщност не е изненадващо, че ти, като всички мъже, копнееш за разнообразие в преследването на жени. Ако я искаш, винаги можеш да я имаш. Решението е очевидно: след като и двамата се ожените за други хора, можете да имате връзка, докато се умориш от нея. Хората от нашите среди винаги намират любовта извън брака — така е по-добре, ще видиш.

Стаята беше неестествено тиха, докато умът на Маркъс кипеше от разяждащи душата спомени и гневни гласове, отекващи дълго след като са замлъкнали. Макар да не харесваше ролята на мъченик и никога да не се бе виждал в тази светлина, не можеше да не си спомни, че през по-голямата част от живота му собствените му нужди са оставали без внимание, докато е носил отговорностите си. Сега най-после бе намерил жена, която му предлагаше топлината и радостта, които толкова дълго му бяха липсвали… и по дяволите всичко, той имаше правото да иска подкрепа от семейство и приятели, независимо какви частни резерви можеха да имат. Мислите му се стрелнаха към по-мрачна територия, когато си спомни за най-ранните години от живота си, когато баща му изпращаше далеч всеки, към когото той изпитваше привързаност. За да не му позволи да бъде слаб. За да не му позволи да разчита на друг, освен на себе си. Това бе един установен модел на изолация, който бе ръководил целия живот на Маркъс досега. Но вече не.

Колкото до предложението на майка му да има афера с Лилиан, след като се оженят за други хора, идеята го обиди до дъното на душата му. Това нямаше да е нищо друго, освен перверзна имитация на честните отношения, които те двамата заслужаваха.

— Изслушайте ме добре — произнесе той, когато най-после се съвзе и можеше да говори. — Преди започването на този разговор бях твърдо решен да я направя своя съпруга. И ако имаше нещо, което да увеличи още повече решимостта ми, вашите думи, казани току-що, щяха да го направят. Нямайте никакво съмнение, когато казвам, че Лилиан Бауман е единствената жена на земята, за която ще се оженя. Нейните деца ще бъдат мои наследници, иначе родът Марсдън ще спре с мен. Отсега нататък моя главна грижа е нейното благополучие. Всяка дума, жест или действие, накърняващи нейното щастие, ще бъдат посрещнати от възможно най-лошите последици. Не трябва никога да й давате причина да повярва друго, освен че сте доволна от нашия брак. Първия миг, в който науча за обратното, ще бъдете изпратена на дълга разходка далеч от умението. Далеч от Англия. Завинаги.

— Не може да мислиш това, което казваш. Афектиран си. По-късно, когато се успокоиш, ще…

— Не съм афектиран. Аз съм дяволски сериозен.

— Полудял си!

— Не, госпожо. За първи път в живота си имам шанс за щастие — и няма да го пропилея.

— Глупак такъв — изсъска графинята, трепереща от гняв.

— Независимо какво излезе от това, женитбата с нея ще е най-малко глупавото нещо, което съм правил някога — отвърна той и напусна стаята с лек поклон.