Лайза Клейпас
Есенен парфюм (20)

Деветнадесета глава

— Лилиан. Лилиан, скъпа… трябва да се събудиш. Ето, изпратих да донесат чай. — Дейзи стоеше над леглото й, малката й ръка леко разтърсваше рамото на Лилиан.

Като промърмори и се размърда, Лилиан присви очи към лицето на сестра си.

— Не искам да се събуждам.

— Да, но трябва. Случват се разни неща и си мисля, че трябва да се подготвиш.

— Неща? Какви неща? — Лилиан се наклони напред и сложи ръка на челото си. Един поглед към дребното, разтревожено лице на Дейзи накара сърцето й да забие неприятно.

— Облегни се на възглавницата — отвърна Дейзи, — и ще ти дам чая. Ето.

Лилиан пое вдигащата пара течност, като старателно се опитваше да събере неясните си и разпилени мисли.

Имаше смътен спомен за Маркъс, който тайно я води в стаята й предишната вечер, където я очакваха топла вана и услужлива прислужница. Беше се изкъпала и преоблякла в чиста нощница, след което се бе пъхнала в леглото, преди сестра й да се върне от фестивала в селото. След дълъг, лишен от сънища сън, би могла да се самоубеди, че събитията от предишната вечер никога не са се случвали, ако не беше парещата болка между бедрата й.

Какво ще стане сега, запита се тревожно. Той й беше казал, че възнамерява да се ожени за нея. В светлината на деня, обаче, беше напълно възможно да е преосмислил предложението.

А тя не бе сигурна дали го иска. Ако трябваше да прекара остатъка от живота си, чувствайки се като нежелано задължение, натрапено на Маркъс…

— Какви неща се случват? — попита тя.

Дейзи седна на ръба на леглото. Беше облякла синя рокля, косата й бе събрана небрежно на тила. Разтревоженият й поглед се заби в измореното лице на Лилиан.

— Преди два часа чух някаква врява в стаята на майка и татко. Изглежда, че лорд Уестклиф е поискал да се срещне с татко насаме — предполагам, че в салона на Марсдън — и когато по-късно татко се върна, надникнах и попитах какво става. Татко не обясни, но изглеждаше доста развълнуван, а майка се смееше истерично и плачеше, така че татко изпрати да донесат някакъв алкохол, за да я успокои. Не знам какво са си казали с лорд Уестклиф, но се надявам, че ти… — Дейзи млъкна и видя, че чашата на Лилиан трака върху чинийката. Тя се пресегна да я вземе от треперещите ръце на сестра си. — Скъпа, какво има? Изглеждаш странно. Случило ли се е нещо вчера? Направила ли си нещо, което да е оскърбило лорд Уестклиф?

Гърлото на Лилиан се стегна и тя потисна изблика на див смях. Никога не се бе чувствала така преди, на ръба между гняв и сълзи. Гневът взе връх.

— Да — каза тя, — нещо се случи. А сега той го използва, за да ми натрапи волята си, независимо от това дали искам, или не. Отива зад гърба ми и урежда всичко с татко… О, не мога да го понеса! Не мога!

Очите на Дейзи се разшириха.

— Да не би да си яздила конете на лорд Уестклиф без разрешение? Това ли е?

— Дали съм… Боже, не, де да беше това. — Лилиан зарови пламналото си лице в ръцете си. — Спах с него. — Гласът й прозвуча глухо зад преградата на пръстите й. — Вчера, когато всички се бяха махнали от имението.

Дръзката изповед бе посрещната от шокиращо мълчание.

— Ти… но… не виждам как си могла…

— Пиех бренди в библиотеката — каза глухо Лилиан. — И той ме намери. Едното доведе до другото и след това се оказах в спалнята му.

Дейзи се опитваше да смели информацията. Тя понечи да каже нещо, след това отпи от чая на Лилиан и прочисти гърлото си.

— Предполагам, че когато казваш, че си спала с него, това означава, че просто си подремнала?

Лилиан й хвърли унищожителен поглед.

— Дейзи, не дрънкай глупости.

— Мислиш ли, че той ще направи почтеното нещо и ще ти предложи брак?

— О, да — горчиво отвърна Лилиан. — Той ще превърне „почтеното нещо“ в една дебела тояга и ще ме блъска с нея по главата, докато се предам.

— Каза ли, че те обича?

Лилиан изсумтя презрително.

— Не, не изрече и една дума в този дух.

Челото на сестра й се набръчка озадачено.

— Лилиан… да не би да се страхуваш, че той те иска само заради парфюма?

— Не, аз… о, боже, дори не съм се сетила за това, бях прекалено разсеяна… — Като простена, Лилиан хвана най-близката възглавница и я притисна към лицето си, сякаш искаше да се задуши. Което в момента не звучеше чак толкова лошо.

Дебелата възглавница не може да заглуши напълно гласа на Дейзи:

— Искаш ли да се омъжиш за него?

Въпросът накара сърцето й да се свие болезнено. Като хвърли възглавницата настрани, тя промърмори:

— Не и така! Не и когато той решава, без да се съобразява с моите чувства, и твърди, че го прави само защото съм компрометирана.

Дейзи премисли внимателно думите й.

— Не вярвам, че лорд Уестклиф би го характеризирал по този начин — каза тя. — Не прилича на мъж, който би отвел момиче в леглото, или би се оженил за него, освен ако наистина не го желае.

— Може само да се надяваме — каза мрачно Лилиан, — че за него има значение какво аз искам. — Тя стана от леглото и отиде до умивалника, където измъченото й лице я погледна от огледалото. Наля вода в купата, наплиска лицето си и избърса кожата с меката кърпа.

Фин облак от канела на прах се вдигна във въздуха, когато отвори една малка кутийка и топна четката си за зъби в нея. Острият аромат на канела прогони неприятния, застоял дъх и тя изплакна многократно устата си, докато зъбите й станаха бели и гладки като стъкло. — Дейзи — подхвърли тя през рамо, — ще направиш ли нещо за мен?

— Да, разбира се.

— Не искам да говоря с майка и татко точно сега, но трябва да знам със сигурност дали Уестклиф наистина е предложил да се ожени за мен. Ще можеш ли да разбереш…

— Не казвай повече — отвърна Дейзи бързо и се отправи към вратата.

Докато Лилиан завърши сутрешния си тоалет и закопчае белия халат от батиста над нощницата си, по-малката й сестра се върна.

— Нямаше нужда да се пита — докладва Дейзи. — Татко го няма, но майка се взира в една бутилка с уиски и си тананика сватбени мелодии. И изглежда безкрайно радостна. Бих казала без съмнение, че лорд Уестклиф е направил предложение.

— Негодникът — промърмори Лилиан. — Как смее да ме държи вън от всичко, сякаш съм нещо странично? — Очите й се присвиха. — Питам се какво ли прави сега. Сигурно ще отиде да говори с… — Тя млъкна, обхваната за миг от ярост, която сякаш извираше от порите й.

Както обичаше да контролира, Уестклиф нямаше да я остави да приключи приятелството си със Сейнт Винсънт. Нямаше да й бъде позволено достойнството за едно истинско сбогуване. Не, Уестклиф щеше сам да се погрижи за всичко, докато Лилиан стои безпомощна като дете пред лицето на неговите манипулации. — Ако прави това, което си мисля, че прави — изръмжа тя, — ще го дамгосам с нажежено желязо!

— Какво? — Дейзи беше очевидно смутена. — Какво мислиш, че… не, Лилиан, не можеш да напускаш стаята по нощница! — Тя отиде до вратата и прошепна силно, когато по-голямата й сестра се втурна в коридора. — Лилиан! Моля те, върни се! Лилиан!

Бялата нощница и халат се носеха на талази след нея като платната на кораб, докато крачеше по коридора и се спускаше по голямото стълбище. Беше още достатъчно рано, затова повечето гости бяха в леглата си. Лилиан бе прекалено разярена, за да я е грижа кой ще я види. Тя ядосано мина покрай няколко слисани прислужници. Когато стигна до кабинета на Маркъс, дишаше задъхано. Вратата беше затворена. Тя натисна бравата и се втурна без колебание през нея.

Точно както очакваше, Маркъс беше там с лорд Сейнт Винсънт. Двамата мъже се обърнаха при влизането й.

Лилиан погледна безстрастното лице на Сейнт Винсънт.

— Какво ви каза той? — попита тя без предисловие.

Сейнт Винсънт запази приятното си изражение и отвърна:

— Каза ми достатъчно.

Тя отклони поглед към лицето на Маркъс, което не изглеждаше ни най-малко разкаяно, и разбра, че е съобщил информацията си със смъртоносната ефективност на военен. Взел решение, той го преследваше агресивно, за да си осигури победа.

— Нямахте право — каза тя, кипяща от гняв. — Няма да успеете да ме манипулирате, Уестклиф!

Измамно отпуснат, Сейнт Винсънт се отдалечи от бюрото и отиде до нея.

— Не бих ви съветвал да се разхождате неглиже, скъпа — прошепна той. — Ето, позволете ми да ви предложа своята…

Но Маркъс вече беше стигнал до Лилиан изотзад и намяташе сакото си върху раменете й, скривайки нощното й облекло от погледа на другия мъж. Тя гневно се опита да свали сакото. Маркъс го натисна към раменете й и дръпна вдървеното й тяло към себе си.

— Не бъдете глупава — прошепна той в ухото й.

— Махнете се! Искам да кажа, каквото имам, на лорд Сейнт Винсънт. Двамата заслужаваме поне това. И ако се опитате да ме спрете, просто ще го направя зад гърба ви.

Маркъс неохотно я пусна и отстъпи встрани със скръстени пред гърдите ръце. Въпреки външното му хладнокръвие, Лилиан почувства присъствието на някаква силна емоция в него, която той не успяваше напълно да контролира.

— Тогава говорете — каза Маркъс отсечено. От упорито стегнатата му челюст беше очевидно, че няма намерение да им позволи и миг усамотение.

Лилиан си помисли, че имаше няколко жени, проявили достатъчно дързост по едно време, за да си мислят, че могат да се справят с това арогантно, вироглаво същество.

Страхуваше се, че може би бе една от тях. Изгледа го с присвити очи.

— Ще се опитате да не ни прекъсвате, нали? — попита тя любезно, след което му обърна гръб.

Сейнт Винсънт с нехайно изражение се бе подпрял на бюрото. Лилиан се намръщи, искаше й се да го накара да разбере, че не го е измамила умишлено.

— Милорд, моля ви да ми простите. Не исках…

— Сладка моя, няма нужда от извинения. — Сейнт Винсънт я изследва с ленива задълбоченост, сякаш да открие тайните й мисли. — Не сте сторили нищо лошо. Знам много добре колко е лесно да се съблазни една невинност. — След добре премерена пауза той добави безизразно: — Явно Уестклиф също знае.

— Внимавай… — кипна Маркъс.

— Така става винаги, когато се опитвам да бъда джентълмен — прекъсна го Сейнт Винсънт.

Той се пресегна да докосне една дълга къдрица от косата на Лилиан, паднала на рамото й. — Ако бях прибягнал до обичайната си тактика, щях да съм ви съблазнил десет пъти досега, и щяхте да бъдете моя. Но явно съм вярвал прекалено много на прехваленото чувство за чест на Уестклиф.

— Вината беше по-скоро моя, отколкото негова — каза Лилиан, решена да бъде честна. От изражението му, обаче, видя, че не й вярва.

Той пусна къдрицата й и заговори, наклонил глава към нея:

— Скъпа, ами ако ви кажа, че още ви искам, независимо от това какво може да се е случило между вас и Уестклиф?

Тя не успя да скрие изумлението си.

Зад нея Маркъс явно не можеше повече да се сдържа, гласът му прегракна от раздразнение.

— Това, какво ти искаш, Сейнт Винсънт, няма значение. Фактът е, че тя сега е моя.

— По силата на един по същество безсмислен акт? — възрази хладно Сейнт Винсънт.

— Милорд — обърна се Лилиан към Сейнт Винсънт, — това… това не беше безсмислено за мен. Освен това е възможно да има последици. Не мога да се омъжа за един мъж, докато нося дете от друг.

— Мила моя, това се прави непрекъснато. Ще приема детето като свое.

— Не мога да слушам повече това — дойде предупредителното ръмжене на Уестклиф.

Игнорирайки го, Лилиан погледна Сейнт Винсънт извинително.

— Не бих могла. Съжалявам. Жребият е хвърлен, милорд, и не мога да сторя нищо, за да го върна. Но… — Тя се пресегна импулсивно и го хвана за ръката. — Но въпреки случилото се, се надявам, че ще продължа да бъда сред вашите приятели.

С любопитна усмивка Сейнт Винсънт взе ръката й за малко.

— Има само едно обстоятелство, при което мога да си представя да ви откажа нещо, сладката ми… и това не е от тях. Разбира се, ще остана ваш приятел. — Като погледна над главата й, той срещна погледа на Уестклиф с мрачна усмивка, която даваше да се разбере, че нещата още не са приключили. — Не мисля, че ще остана за последната част от партито — каза той безстрастно. — Макар че не бих искал прибързаното ми тръгване да породи някакви слухове, не съм сигурен, че ще успея да скрия както трябва моето ъъъ… разочарование, и затова вероятно е най-добре да тръгна. Без съмнение, ще имаме много за обсъждане следващия път, когато се срещнем.

Маркъс проследи с присвити очи как другия мъж си тръгва и затваря вратата след себе си.

В тлеещата тишина, която последва, той се замисли над коментарите на Сейнт Винсънт.

— „Само едно обстоятелство, при което мога да си представя да ви откажа“… Какво трябваше да означава това?

Лилиан се нахвърли гневно върху него:

— Не знам и не ме интересува! Вие се държахте отвратително и Сейнт Винсънт е десет пъти повече джентълмен от вас!

— Нямаше да го кажете, ако знаехте някои неща за него.

— Знам, че той се отнасяше с мен с уважение, докато вие гледате на мен като на някаква пионка, която трябва да бъде местена насам-натам… — Тя блъсна двата си юмрука в гърдите му и той я прегърна.

— Нямаше да сте щастлива с него — каза Маркъс, пренебрегвайки опитите й да се освободи, сякаш беше виеща се котка, която е хванал за врата. Сакото, което бе наметнал върху раменете й, се свлече на пода.

— Какво ви кара да мислите, че ще ми е много по-добре с вас?

Той я стисна за китките и изви ръцете й зад гърба й, карайки я да ахне изненадано, когато се озова пред стоманената стена на гърдите му.

— Защото се нуждаете от мен. Точно както аз се нуждая от вас. — Устата му се наведе към нейната. — Нуждая се от вас от години. — Още една целувка, този път по-дълбока и упойваща.

Можеше и да успее да се пребори с него, ако той не бе направил нещо, което я изненада.

Пусна китките й и обви ръце около нея в топла, нежна прегръдка. Хваната неподготвена, тя остана неподвижна, сърцето й биеше лудо.

— За мен това също не беше безсмислен акт — каза Маркъс, накъсаният му шепот погъделичка ухото й. — Вчера най-после осъзнах, че всички неща, които съм си мислил, че са неправилни у вас, са всъщност нещата, които харесвам най-много. Не давам и пукната пара какво правите, стига да ви е приятно. Бягайте боса по ливадата. Яжте пудинг с пръсти. Казвайте ми да вървя по дяволите, колкото искате. Искам само да сте такава, каквато сте. Все пак вие сте единствената жена, с изключение на сестрите ми, която е дръзнала някога да ме нарече в лицето „арогантен задник“. Как бих могъл да ви устоя? — Устата му тръгна към меката извивка на бузата й. — Скъпа моя Лилиан — прошепна той, отмятайки главата й назад, за да я целуне по клепачите. — Ако имах дарба за поезия, щях да ви окъпя в сонети. Но винаги ми е било трудно да изразявам силните си чувства. Освен това има една дума, която не мога да се накарам да ви кажа… „сбогом“. Не бих понесъл да ви видя да си тръгвате. Омъжете се за мен, защото се нуждая от някой, който ще ми помага да се смея над себе си. Защото някой трябва да ме научи как да свиря с уста. Омъжете се за мен, Лилиан… защото ушите ви ме очароват неустоимо.

— Ушите ми? — Слисана, Лилиан усети как той навежда глава и гризва розовото връхче на ухото й.

— М-мм. Най-перфектните уши, които съм виждал. — Когато мина по вътрешната извивка на ухото й с език, ръката му се вдигна, наслаждавайки се на тялото й, свободно от затвора на корсета. Не бе осъзнавала собствената си голота под халата, докато той не докосна гърдата й и пръстите му се извиха над меката, топла заобленост, карайки зърното й да се стегне под дланта му. — И тези също — промърмори. — Идеални са… — И като продължи да я гали, той разкопча малките копченца на халата.

Лилиан усети пулса й да се ускорява и дъхът й се смеси с неговото неравно дишане.

Спомни си твърдите му гърди, докосващи се леко до нейните, когато се бяха любили, съвършеното съответствие между тях, гъвкавите му мускули и сухожилия под ръцете й. Кожата й настръхна при спомена за докосването му и умелото изследване на неговите уста и пръсти, които я бяха свели до тръпнещо желание. Нищо чудно, че беше толкова хладен и разумен през деня — беше запазил цялата тази чувственост за леглото.

Развълнувана от близостта му, тя го хвана за китките. Имаше толкова неща, които трябваше да се обсъдят… неща, прекалено важни и за двамата, за да бъдат игнорирани.

— Маръкс — каза тя задъхано, — недейте. Не точно сега. Това само ще размъти още повече нещата и…

— За мен ги прави напълно ясни.

Ръцете му обхванаха лицето й с копнеж. Очите му бяха толкова по-тъмни от нейните, само лекият блясък на тъмен кехлибар доказваше, че не са черни, а кафяви.

— Целунете ме — прошепна той и устата му намери нейната, улови горната устна, а след това и долната, и изпрати силна тръпка до пръстите на краката й. Подът сякаш пропадна под краката й и тя се хвана за раменете му, за да запази равновесие. Той покри устата й още по-решително със своята, влажният натиск я дезориентира с нов шок на удоволствие.

Като продължаваше да я целува, той й помогна да обвие ръце около врата му, галеше раменете и гърба й, а когато стана ясно, че краката й треперят, я положи на покрития с килим под. Устата му намери гърдите й, хвана връхчето и го облиза през тънката бяла батиста. Цветове заслепиха очите й, тъмночервено, синьо и златно, и тя осъзна замаяно, че лежат в един правоъгълник от светлина, която преминаваше през редицата прозорци със стъклописи. Пъстрите петна по кожата й танцуваха, сякаш тя бе хваната под разплитаща се дъга.

Маркъс стисна нощницата й, дръпна нетърпеливо двете предници и копчетата излетяха и се пръснаха по килима. Сега лицето му й се стори различно; по-меко, по-младо, кожата му бе порозовяла от желание. Никой никога не я бе гледал по този начин, с такава пламенна вглъбеност, която блокираше всяка друга мисъл. Навеждайки се над оголената й гръд, той близна бялата като перла кожа, намери потъмнялото зърно и затвори уста над него.

Лилиан ахна и се изви в дъга нагоре, напрегната от нуждата да го обгърне напълно. Тя протегна ръце към главата му, пръстите й се плъзнаха в гъстата му черна коса. Разбирайки неизречената молба, той гризна зърното, използвайки зъбите и езика си с измъчваща нежност. Едната му ръка вдигна нагоре предницата на нощницата и се плъзна по корема й, безименният му пръст се завъртя нежно около пъпа. Трескаво желание я обзе, когато се изви в езерото от многоцветна светлина, изливаща се от прозорците. Пръстите му се спуснаха по-надолу, до началото на стегнатите, копринени къдрици, и тя знаеше, че веднага, щом той докосне малкото връхче, скрито в гънките на секса й, ще достигне кулминацията на заслепяващо удоволствие.

Съвсем внезапно той дръпна ръката си и Лилиан простена възмутено. Маркъс изруга, подпъхна тялото й под себе си и придърпа лицето й към рамото си точно когато вратата се отвори.

В един миг на замръзнала тишина, нарушавана само от накъсания й дъх, Лилиан погледна изпод закриващия заслон на тялото на Маркъс. Видя с ужас, че някой стои вътре. Беше Саймън Хънт. В ръцете си държеше счетоводна книга и няколко папки, привързани с черна панделка. Хънт спусна озадачен поглед към двойката на пода. За негова чест, той успя да запази хладнокръвие, макар че сигурно му беше трудно. Граф Уестклиф, известен на познатите си като вечен проповедник на сдържаността и самоконтрола, беше последният човек, който Хънт би очаквал да се търкаля по пода на кабинета с жена, облечена само в нощница.

— Пардон, милорд — каза Хънт с овладян глас. — Не очаквах, че може да се срещате с някого… в този час.

Маркъс го прониза с бесен поглед.

— Можеш да се опиташ да почукаш следващия път.

— Прав сте, разбира се. — Хънт отвори уста да добави нещо, но явно размисли, и прочисти гърлото си шумно. — Ще ви оставя, за да довършите ъъъ… разговора. — На излизане от стаята, обаче, явно не можа да се въздържи и се обърна назад, подхвърляйки на Маркъс: — Веднъж седмично ли казахте?

— Затвори вратата след себе си — ледено каза Маркъс и Хънт се подчини, потискайки изблика на смях в гърлото си.

Лилиан остана неподвижна, с притиснато към рамото на Маркъс лице. Колкото и ужасена да беше, когато той я бе видял да играе раундърс по долни гащи, това бе десет пъти по-лошо. Вече никога нямаше да посмее да погледне в очите Саймън Хънт, помисли си тя и простена.

— Всичко е наред — прошепна Маркъс. — Той ще държи устата си затворена.

— Не ме интересува какво ще каже. Няма да се омъжа за вас. Дори да ме компрометирате сто пъти.

— Лилиан. — Гласът му завибрира от смях. — За мен ще е най-голямото удоволствие да ви компрометирам сто пъти. Но първо искам да знам какво толкова непростимо съм направил тази сутрин.

— Да започнем с това, че сте говорили с баща ми.

Веждите му се повдигнаха.

— И това ви е обидило?

— Как да не ме обиди? Държите се най-своеволно, като отивате зад гърба ми да уговаряте с баща ми нещата, без да ми кажете и дума…

— Почакайте — сардонично каза Маркъс, като се надигна. Той протегна ръка, за да обърне лицето на Лилиан към себе си. — Не съм се държал своеволно, срещайки се с баща ви. Просто се придържах към традицията. Един бъдещ младоженец обикновено отива при бащата на жената, преди да направи официално предложение. — В гласа му се усети леко язвителна нотка, когато добави: — Дори в Америка. Освен ако не съм бил неправилно информиран?

Часовникът над камината отброи бавна половин минута, преди Лилиан да успее да отговори недоволно:

— Да, обикновено така се прави. Но аз предположих, че двамата с него вече сте се уговорили за годежа, независимо от това какво искам аз…

— Предположението ви е невярно. Не сме обсъждали никакви подробности за годеж, нито сме говорили за зестра или дата за сватба. Единственото, което направих, беше да помоля баща ви за разрешение да ви ухажвам.

Лилиан го изгледа с изненада и раздразнение, когато внезапно я осени друг въпрос.

— А какво обсъждахте преди малко с лорд Сейнт Винсънт?

Сега беше ред на Маркъс да изглежда раздразнен.

— Това наистина беше зад гърба ви — призна той. — Трябва сигурно да кажа, че съжалявам. Но не съжалявам. Не можех да рискувам Сейнт Винсънт да ви убеди да се омъжите за него, вместо за мен. Така че ми се стори необходимо да го предупредя да стои далеч от вас. — Той спря, преди да продължи, и Лилиан забеляза необичайно за него колебание. — Преди няколко години — каза той, без да я гледа — Сейнт Винсънт прояви интерес към жена, с която бях… обвързан. Не бях влюбен в нея, но с времето бе възможно тя и аз… — Той спря и поклати глава. — Не знам какво щеше да излезе от тези отношения. Така и нямах възможността да разбера. Когато Сейнт Винсънт започна да я преследва, тя ме остави заради него. — Безрадостна усмивка изви устните му. — Както можеше да се очаква, Сейнт Винсънт се умори от нея след няколко седмици.

Лилиан погледна със съчувствие строгата линия на профила му. Нямаше следи от гняв и самосъжаление в задъхания разказ, но тя усети, че е бил наранен от преживяването. За мъж, ценящ лоялността, какъвто бе Маркъс, предателството на приятел и вероломството на любима жена трябва да са били трудни за понасяне.

— И въпреки това сте останали приятели с него? — попита тя.

Той отвърна с монотонен глас. Беше ясно, че му е трудно да говори за лични неща.

— Всяко приятелство си има своите белези. Освен това вярвам, че ако Сейнт Винсънт е разбирал силата на моите чувства към онази жена, е нямало да я преследва. В този случай, обаче, не мога да позволя миналото да се повтори. Вие сте прекалено… важна… за мен.

Лилиан усети как я жилва ревност при мисълта, че Маркъс е имал чувства към друга жена… и сърцето й направи един силен удар, когато се запита какво значение трябва да придаде на думата „важна“. Маркъс имаше присъщата за англичанин неприязън да говори открито за емоциите си. Но тя осъзна, че той се опитва много силно да отвори строго охраняваното си сърце към нея, и може би едно леко окуражаване от нейна страна, можеше да доведе до изненадващи резултати.

— Тъй като Сейнт Винсънт очевидно има предимствата на външния си вид и чара си — продължи спокойно Маркъс, — заключих, че мога да уравновеся това единствено с непоколебимост. Ето защо се срещнах с него тази сутрин, за да му кажа…

— Не, не е така — възрази Лилиан, неспособна да се въздържи.

Маркъс я погледна с озадачена физиономия.

— Пардон?

— Той не ви превъзхожда — осведоми го Лилиан и лицето й почервеня, когато откри, че и на нея не й е по-лесно, отколкото на него, да разкрие какво й лежи на сърцето. — Вие сте много очарователен, когато поискате. А колкото до външния ви вид… — Червенината й се сгъсти. — Намирам ви за много привлекателен — избъбри тя. — Аз… винаги съм ви харесвала. Никога не бих спала с вас, ако не ви желаех, независимо колко бренди съм изпила.

На устните му се появи внезапна усмивка. Той се протегна към двете части на разтворената й нощница, събра ги внимателно и прокара нежно опакото на дланта си по шията й.

— Тогава можем ли да приемем, че отказът ви да се омъжите за мен е продиктуван по-скоро от идеята, че ви заставят насила, отколкото от някакви лични предразсъдъци?

Наслаждавайки се на ласките му, Лилиан го погледна слисано.

— Хм?

Той се засмя.

— Питам ви дали ще обмислите предложението ми да станете моя съпруга, ако ви обещая, че няма да ви принуждавам да го правите?

Тя кимна предпазливо.

— Аз… може и да го обмисля. Но ако се държите като някакъв средновековен господар и се опитвате да ме насилвате да правя каквото вие искате…

— Не, няма да се опитвам — каза Маркъс тържествено, макар тя да видя весели пламъчета в очите му. — При вас тези тактики не работят. Явно съм си намерил еша.

Успокоена от изявлението, Лилиан се отпусна малко. Дори не се противопостави, когато я придърпа в скута си, сгънал крака на пода. Топлата му ръка се спусна по хълбока й по-скоро успокоително, отколкото чувствено, и той я погледна сериозно.

— Бракът е партньорство — рече той. — И тъй като никога не съм влизал в бизнес партньорство без предварително уговорени условия, ще трябва сега да направим същото. Само вие и аз, насаме. Несъмнено, ще има няколко спорни точки — но ще разберете, че съм добре запознат с изкуството на компромиса.

— Баща ми ще настоява да има последната дума за зестрата.

— Не говоря за финансови неща. Това, което искам от вас, е нещо, за което баща ви не може да преговаря.

— Каните се да обсъждаме неща като… нашите очаквания един от друг? И къде да живеем?

— Точно така.

— А ако кажа, че не желая да живея в провинцията… че предпочитам Лондон пред Хемпшир… ще се съгласите ли да живеете в Марсдън терас?

Той я гледаше изпитателно, когато заговори:

— Ще направя някои отстъпки в тази посока. Макар, че ще се наложи да се връщам често, за да наглеждам имението. Да разбирам ли, че не харесвате Стоуни крос парк?

— О, не. Той е… много го харесвам. Въпросът ми беше хипотетичен.

— Макар да е така, вие сте свикнали с удоволствията на градския живот.

— Бих живяла тук — настоя Лилиан, мислейки си за красотата на Хемпшир, за реките и горите, за поляните, където можеше да си представи да играе с децата си. Селото с неговите ексцентрични жители и продавачи, и местните фестивали, които оживяваха спокойния ход на селския живот. И самата къща, голяма, и въпреки това уютна, с всичките й скрити местенца и ъгълчета, в които да се скриеш в дъждовен ден… или в любовна нощ.

Тя се изчерви, когато си помисли, че собственикът на Стоуни крос парк е най-неустоимата атракция. Животът с този витален мъж, независимо от това къде живееха, никога нямаше да е скучен.

— Разбира се — продължи тя многозначително, че далеч повече ще предпочета да живея в Хемпшир, където ми е позволено да яздя.

Изявлението бе посрещнато с едва сдържан смях.

— Ще накарам коняря да оседлае Старлайт за вас още тази сутрин.

— О, благодаря ви — каза тя сардонично. — Два дни преди да свърши домашното парти ми разрешавате да яздя. Защо сега? Защото спах с вас снощи ли?

Ленива усмивка изкриви устните му и ръката му мълчешком се спусна по хълбока й.

— Трябваше да спите с мен преди седмици. Щях да ви дам на разположение имението.

Лилиан прехапа бузата си от вътрешната страна, за да сдържи усмивката си.

— Разбирам. В този брак ще трябва да ви оказвам сексуални услуги всеки път, когато искам нещо.

— Съвсем не. Въпреки че… — Дяволит блясък просветна в очите му. — Услугите ви ще ме накарат да се съглася.

Маркъс флиртуваше с нея, отпуснат и дяволит по начин, по който никога не го бе виждала досега. Лилиан можеше да се обзаложи, че малцина биха разпознали достопочтения граф Уестклиф в мъжа, излегнат на килима с нея. А когато той я настани по-удобно в прегръдката си, и прокара ръка по прасеца й, стисвайки леко тънкия й глезен, Лилиан осъзна, че това се простира отвъд физическото усещане. Страстта й към него я пронизваше до самите кости.

— Мислите ли, че ще се разбираме? — попита тя несигурно, като си играеше с възела на вратовръзката му, разхлабвайки сиво-зелената коприна с пръсти. — Ние сме противоположни почти във всяко отношение.

— Започвам да вярвам, че вземайки си съпруга, която е точно като мен, би било най-лошото възможно решение.

— Може би сте прав. Трябва ви съпруга, която няма да ви позволява да става все на вашето. Такава, която… — Тя спря и потръпна, когато езикът му докосна едно деликатно местенце от вътрешната страна на лакътя й. — Която — продължи тя, опитвайки се да събере мислите си — ще ви отрезвява всеки път, когато станете прекалено важен…

— Аз никога не съм важен. — Маркъс отдръпна ръба на нощницата от уязвимата извивка на шията й.

— А как ще го наречете, когато се държите сякаш винаги знаете най-добре, а който не е съгласен с вас, е идиот?

— В повечето случаи хората, които не са съгласни с мен, наистина са идиоти. Не съм виновен.

Тя се засмя.

— Кога ще преговаряме? — Беше изненадана от дрезгавината в собствения си глас.

— Довечера. Ще дойдете в стаята ми.

— Това да не би да е хитрост, с която да ме поставите в ситуация, в която безскрупулно да се възползвате от мен? — изгледа го тя скептично.

Маркъс я погледна и отговори сериозно:

— Разбира се, че не. Възнамерявам да проведа съдържателна дискусия, която да успокои всички съмнения, които имате за женитбата си с мен.

— О…

— След което безскрупулно ще се възползвам от вас.

Усмивката на Лилиан се стопи между устните им, когато той я целуна. Тя осъзна, че това е първият път, в който чува Маркъс да прави подобен коментар. Той обикновено беше прекалено строг, за да изразява непочтителност, нещо, което бе съвсем естествено за нея. Може би това бе малък знак за нейното влияние върху него.

— Но сега… — каза Маркъс — трябва да разреша един логистичен проблем.

— Какъв проблем? — Тя се размърда леко, когато усети възбуденото му тяло под себе си.

Той прокара палеца си по устните й, като леко масажираше очертанията им. Не можа да се удържи и я целуна. Дълбоките, изпълнени с копнеж милувки накараха устните й да изтръпнат, усещането се разля и се плъзна по цялото й тяло и тя остана задъхана и безсилна в ръцете му.

— Проблемът е как да ви заведа на горния етаж — прошепна Маркъс, — преди още някой да ви е видял по нощница.