Лайза Клейпас
Есенен парфюм (16)

Петнадесета глава

След като Лилиан избяга от Двора на пеперудите, Маркъс се опита да успокои страстта си. Почти бе изгубил самоконтрол с Лилиан, почти я бе обладал на земята като безмозъчен негодник. Само някакъв миниатюрен проблясък на разум, слаб като пламъче на свещ в буря, го бе възпрял да не я насили. Едно невинно момиче, дъщеря на един от гостите му… Боже мили, беше полудял.

Вървеше бавно из градината и се опитваше да анализира ситуация, в която никога не бе очаквал да попадне. Като си помисли, че само преди няколко месеца се беше подигравал на Саймън Хънт за прекомерната му страст към Анабел Пейтън. Не беше разбирал тази обсебия, никога досега не бе чувствал нейната смазваща сила. Той не виждаше как ще се освободи от нея. Волята му сякаш бе напълно отделена от разума.

Не можеше да се познае в реакциите си към Лилиан. Никой не го бе правил толкова чувствителен към всичко, толкова жив, сякаш самото й присъствие засилваше способността на сетивата му. Тя го очароваше. Караше го да се смее. Възбуждаше го. Само ако можеше да легне с нея и да намери облекчение за този безкраен копнеж. И все пак рационалната част от съзнанието му изтъкваше, че преценката на майка му за момичетата Бауман е вярна. „Може и да успеем да постигнем малко изкуствен блясък — беше казала графинята, — но моето влияние определено ще е по-скоро повърхностно. Нито едно от тези момичета не е достатъчно възприемчиво, за да се промени значително. Особено по-голямата. Човек може да направи лейди от нея толкова, колкото да превърне фалшиво злато в истинско. Тя е решена да не се променя“.

Странно, но точно това привличаше Маркъс към нея. Нейната първична жизненост, безкомпромисната й индивидуалност му действаше като зимен полъх в задушна стая. Но не беше почтено от негова страна, не беше честно да продължава да ухажва Лилиан, когато бе очевидно, че нищо не може да излезе от това. Независимо колко щеше да е трудно, трябваше да я остави на мира, както го беше помолила.

Решението би трябвало да го успокои, но не стана така.

Замислен, той излезе от градината и тръгна към къщата, забелязвайки против желанието си, че изключителните гледки наоколо изглеждат мътни и сиви, сякаш ги гледаше през мръсно стъкло. Вътре атмосферата на къщата му се видя спарена и тъмна. Имаше чувството, че никога повече няма да може да изпита истинско удоволствие. Проклинайки се за сантименталните мисли, Маркъс се насочи към частния си кабинет, макар да бе крайно наложително да смени дрехите си. Той мина през отворената врата и видя Саймън Хънт, седнал на бюрото, да разгръща купчина юридически документи.

Хънт вдигна очи и се усмихна, след което понечи да стане от стола.

— Не — възпря го Маркъс с ръка. — Исках само да погледна сутрешните доставки.

— Изглеждаш в отвратително настроение — отбеляза Хънт, сядайки обратно. — Ако е заради договорите за леярната, току-що писах на нашия адвокат…

— Не е това. — Маркъс взе едно писмо, счупи печата и го погледна, установявайки, че е някаква покана.

Хънт го наблюдаваше замислено. След миг попита:

— Да не би разговорите с Томас Бауман да са зациклили?

Маркъс поклати глава.

— Той изглежда склонен да приеме предложението за франчайз, което му отправих. Не предвиждам никакви проблеми при сключването на договор.

— Тогава да не е нещо, свързано с мис Бауман?

— Защо питаш? — попита предпазливо Уестклиф.

Хънт отговори със сардоничен поглед, сякаш отговорът бе прекалено очевиден, за да се нуждае от обяснение.

Маркъс бавно се отпусна в стола от другата страна на бюрото. Хънт изчака търпеливо и мълчанието му го окуражи. Макар приятелят му да бе винаги благонадежден камертон в бизнеса и социалните дела, Маркъс никога не бе обсъждал с него лични проблеми. Проблеми на останалите — да. Но собствените не.

— Не е логично за мен да я желая — каза той най-накрая, като фокусира погледа си върху единия от прозорците със стъклописи. — Това ще е истински фарс. Човек не би си представил по-неподходяща двойка.

— А-а. И както казваше преди: „бракът е прекалено важно нещо, за да се решава от непостоянни чувства“.

Маркъс го изгледа намръщено.

— Споменавал ли съм някога колко ми е неприятен навикът ти да ми навираш собствените ми думи в лицето?

Хънт се засмя.

— Защо? Защото не искаш да приемеш собствения си съвет? Изкушавам се да посоча, Уестклиф, че ако бях послушал твоите съвети по отношение на Анабел, това щеше да е най-голямата грешка в живота ми.

— По онова време тя не беше разумен избор — промърмори Маркъс. — Много по-късно стана ясно, че те заслужава.

— Но сега ще признаеш, че съм взел правилното решение.

— Да. Не виждам обаче каква връзка има това с моето положение.

— Искам да ти обърна внимание на това, че може би инстинктите ти би трябвало да играят някаква роля в решението ти за кого ще се ожениш.

Маркъс бе искрено засегнат от предложението. Той изгледа Саймън Хънт така, сякаш беше луд.

— Боже мили, човече, каква е ролята на интелекта, ако не да ни предпазва от глупостта да действаме по инстинкт?

— Ти разчиташ на инстинкта си през цялото време — укори го Хънт.

— Не и когато става дума за решения с последици за цял живот. И въпреки, че мис Бауман ме привлича, различията между нас накрая ще ни накарат и двамата да страдаме.

— Разбирам различията ви — каза Хънт тихо. Когато погледите им се срещнаха, нещо в очите му напомни на Маркъс, че Хънт бе син на месар, излязъл от средната класа и направил състояние от нищо. — Повярвай ми, разбирам предизвикателствата, с които ще се сблъска мис Бауман в подобна позиция. Но ако тя иска да ги приеме? Ако иска да се промени?

— Не може.

— Предварително си решил, че не може да се адаптира. Не трябва ли да й се даде шанс да опита?

— По дяволите, Хънт, не е нужно да ми играеш ролята на адвокат на дявола.

— Искаш да се съгласявам безропотно? — подигравателно попита Хънт. — Може би ще трябва да си потърсиш някой съветник от собствената си класа.

— Това няма нищо общо с класата — сопна се Маркъс, възмутен от намека, че възраженията му срещу Лилиан са само от снобизъм.

— Не — съгласи се хладно Хънт, като стана от бюрото. — Това е празен спор. Мисля, че има друга причина, заради която си решил да не я преследваш. Нещо, което не ми признаваш и не признаваш може би и пред себе си. — Той отиде до вратата и спря, като изгледа Маркъс с проницателен поглед. — Докато ти размишляваш, обаче, трябва да имаш предвид, че интересът на Сейнт Винсънт към нея е повече от временна прищявка.

Твърдението веднага привлече вниманието на Маркъс.

— Глупости. Сейнт Винсънт никога не е проявявал интерес към жена отвъд границите на леглото.

— Може и така да е, но наскоро бях информиран от надежден източник, че баща му разпродава всичко, което не е наследствено. Години безразборно харчене и глупави инвестиции са опразнили фамилната хазна — и на Сейнт Винсънт скоро ще му бъде отнет полагаемия му се годишен пай. Той се нуждае от пари. А очевидното желание на Бауман за зет благородник едва ли му е убягнало. — Хънт си позволи точно премерена пауза, преди да добави: — Независимо дали мис Бауман е подходяща, или неподходяща за съпруга на благородник, тя може като нищо да се омъжи за Сейнт Винсънт. И ако стане, той ще си получи накрая титлата, а тя ще стане херцогиня. За неин късмет Сейнт Винсънт явно не се безпокои дали е подходяща за позицията.

Маркъс го изгледа разгневено.

— Ще говоря с Томас Бауман — изръмжа той. — След като му разкажа за миналото на Сейнт Винсънт, той ще прекрати ухажването.

— Разбира се… ако си мислиш, че ще те послуша. Защото аз предполагам, че няма да го направи. Херцог за зет, дори и без едно пени, не е лоша плячка за един фабрикант на сапун от Ню Йорк.