Кристин Кашор
Лазурна (9)

7.

Битърблу лежеше под куп одеяла, разтреперана и прекалено изтощена да заспи. Съзнанието й отказваше да се успокои. Подръпна извезания ръб на чаршафа. Ашен винаги бродираше — неуморно украсяваше чаршафи и калъфки за възглавници с ведри фигурки: лодки, замъци, планини, компаси, котви, падащи звезди. Пръстите й летяха. Не беше щастлив спомен.

Битърблу отметна завивките и отиде до сандъка на Ашен. Коленичи пред него и отпусна длани върху тъмния му дървен капак, покрит с резбовани редици от същите мотиви, които Ашен обичаше да бродира. Звезди, слънца, замъци, цветя, ключове, снежинки, лодки, риби. Помнеше колко се забавляваше като малка, че везмото на Ашен прилича на украсата на сандъка й.

Като съвпадащи парченца от мозайка, помисли си тя. Като неща, които имат смисъл. Какво ми става?

Намери широк червен халат в тон с килима и стените на спалнята и си постави предизвикателство — по причина, необяснима и за самата нея — да застане до прозореца и да погледне надолу към реката. Преди беше скачала от прозорец с Ашен. Възможно бе дори да е бил същият прозорец. И нямаха въже — само завързани един за друг чаршафи. На земята Ашен уби страж с ножа си. Наложи се. Иначе войникът нямаше да ги пусне. Ашен се промъкна крадешком до него и го прониза в гръб.

Бях принудена да го убия, помисли си Битърблу.

Погледна през прозореца и видя По в задната градина на двореца. Седеше, облегнат на стената, обронил глава в длани.

Битърблу се върна в леглото и отпусна лице върху чаршафите на Ашен. След миг стана, облече семпла зелена рокля и закопча ножовете на китките си. После излезе да намери Хелда.

* * *

Хелда седеше в тапицирания със син плюш стол в дневната на Битърблу и иглата й сновеше по плат с лунен цвят.

— Не спите ли, кралице? — тя погледна загрижено Битърблу.

Битърблу обиколи стаята, докосвайки с върховете на пръстите си празните полици в библиотеката, несигурна какво търси, но във всеки случай не откри прах.

— Не успях да заспя. Ще полудея, ако продължа да се опитвам.

— Гладна ли сте? — попита Хелда. — Руд лично докара количка с храна. Настоя, че сте я поискали. Не съумях да го разубедя. Явно отчаяно искаше да ви успокои някак.

Беконът подобри драстично положението. Ала тя все още бе твърде разбудена да заспи.

Неизползвано спирално стълбище близо до покоите й се виеше надолу към вратичка, охранявана от монсийски страж. Вратичката водеше към задната градина на двореца.

Кога за последно беше стъпвала там? Беше ли ходила изобщо, откакто разрушиха клетките на Лек? Тя пристъпи сега в двора и застана лице в лице със същество, наподобяващо жена — с женски ръце, лице и тяло, но с нокти, зъби, уши и поза почти като на планински лъв, изправен на задните си крака. Битърблу се втренчи в очите на жената, живи и уплашени, а не празни, както се полага на скулптура. Жената крещеше, тялото й изглеждаше изопнато като струна — с издадени напред ръце, извит гръб и врат, създаващи някак впечатление за нетърпима физическа болка. Пълзящ храст със златисти цветове се бе увил плътно около задния й крак, все едно я приковава към пиедестала. Жената се превръща в планински лъв, помисли си Битърблу. И я боли ужасно.

Високи живи плетове обграждаха от всички страни двора, обрасъл с неподкастрени дървета, лозници, цветя. Земята се спускаше надолу към ниската каменна стена над реката. По все още беше там, подпрян на лакти, втренчен — или поне така изглеждаше — в дългокраките птици, които се пощеха върху пилоните.

Тръгна към него, а той пак оброни глава в длани. Битърблу разбра веднага. По не беше особено непроницаем.

В деня, когато изгуби майка си, братовчед й я намери в кухия ствол на паднало дърво; метнал я на гръб, я пренесе на безопасно място, прекосявайки с бяг гората; опита се да убие баща й, за да я спаси, не успя, едва не загина и така изгуби зрението си. За да я защити.

— По, не си виновен ти — прошепна тя, застанала до него.

По си пое дъх и издиша.

— Винаги ли си въоръжена? — попита я тихо.

— Да. Нося нож в обувката.

— А когато спиш?

— Спя с ножове, закопчани за китките ми.

— А прибираш ли се изобщо да спиш в своето легло?

— Винаги — отвърна малко кисело тя. — С изключение на снощи. Не че е твоя работа.

— Дали не е по-добре да си закопчаваш камите на ръцете и през деня както днес?

— Да, а и защо да се крия? Щом ще ме нападат в кабинета ми, защо да не нося и сабя?

— Имаш право. Трябва да носиш сабя. Изгубила ли си форма?

Не й беше оставало време да докосне сабя през последните — преброи ги — три или четири години.

— Напълно.

— С Гидън или някой от стражите ти ще тренираме с теб. От сега нататък ще претърсват всички посетители. Преди малко размених няколко думи с Тиел. Погълнат е от тревога за теб. Обвинява се, братовчедке, че не е наредил да претърсят Данзол за оръжия. Стражите ти заловиха двама от съучастниците му, но те не знаеха от кого е смятал Данзол да получи откуп за теб. Третият съучастник, момиче, успя да се измъкне. Способна е да нанесе сериозни поражения, ала дори не знам как да те посъветвам да си отваряш очите за нея. Притежава Дарба… да се крие, да речем.

— Данзол спомена, че имал приятел с Дарба да се дегизира.

— Е, сигурно щеше да се впечатлиш, ако бе видяла как е скрила лодката. Приличала на голям, разлистен клон, носещ се по водата. Така ми го описаха. Споменаха и огледала. Ще ми се да бях оценил лично майсторството й. Когато наближихме и разбраха, че е лодка, стражите ти се слисаха и ме помислиха за гений, разбира се, задето съм ги довел право до нея, без изобщо да се объркам. Оставих ги да преследват двамата ненадарени съучастници, а аз тръгнах след нея. Казвам ти, Битърблу, уменията й не са нормални. Преследвах я нагоре по речния бряг, усетих я точно срещу мен и как възнамерява да се скрие, а после изведнъж стигнахме до кей и тя скочи върху него, легна и зачака да я помисля за купчина брезент.

— Какво? — сбърчи нос Битърблу. — Как така?

— Вярваше, че се е скрила от мен — повтори По, — преобразена като купчина брезент. Спрях. Трябваше да изглеждам измамен, ала се обърках, защото тя не ме подлъга. Нямаше никакъв брезент! Отидох до двамина мъже на кея и ги попитах виждат ли брезент наблизо и ако виждат, да не се втренчват в него и да не го сочат.

— Каза го на непознати?

— Да. Взеха ме за откачен — призна По.

— Има си хас!

— После ми отговориха, че наистина има брезент точно там, където очаквах да е тя. Бил сив и червен — била облечена точно в тези цветове, както ми съобщиха. Наложи се да я оставя там. Умрях от яд, но вече бях направил достатъчно зрелищен номер. А и исках да се върна да проверя как си. Представяш ли си — дори я усещах малко като брезент? Не е ли смахнато? Не е ли чудо на чудесата?

— Не е чудо на чудесата! В момента може да е в градината. Да е стената, на която сме се облегнали!

— О, не е — поклати глава По. — Не е в двореца, уверявам те. Бих желал да е. Искам да се запозная с нея. Не излъчваше злонамереност. Чувствах, че съжалява, задето се е замесила.

— По. Тя се опита да ме отвлече!

— Но останах с впечатление, че е приятелка със стража ти Холт — уточни По. — Ще се постарая да я открия. Надявам се да ни обясни какво е замислил Данзол.

— Ами зрелищният ти номер, По? Сигурен ли си, че стражите, които си отвел непредпазливо до лодката, не са заподозрели нещо?

Въпросът попари леко въодушевлението му.

— Сигурен съм. Сметнаха ме просто за особняк.

— Безсмислено е, предполагам, да те моля да внимаваш повече.

Той затвори очи.

— Отдавна не съм си почивал. Мечтая да се прибера у дома за кратко. — Разтри слепоочия и добави: — Мъжът, с когото беше сутринта, лиенидът, който не е роден в Лиенид…

Битърблу настръхна.

— По…

— Знам… Знам, скъпа, ще ти задам само един невинен въпрос. Каква е Дарбата му?

— Казва, че не знае.

— Изключително правдоподобно.

— Усети ли я по излъчването му?

По замълча замислено. Поклати глава.

— Четците на съзнания създават отчетливо впечатление. Не го долових у него. Имаше обаче нещо необичайно. Нещо в ума му, разбираш ли, което не усещам у готвачите, танцьорите, у стражите ти или у Катса. Възможно е да има някаква умствена способност.

— Възможно ли е да е ясновидец?

— Не знам. В Нандер срещнах жена, която вика птиците с ума си и ги успокоява. Приятелят ти… казва се Саф, нали?… Саф създава подобно впечатление, но не точно.

— Ами ако има злосторна сила като Лек?

По изпусна звучна струя въздух.

— Не съм срещал другиго със съзнание като на Лек. Да се надяваме, че няма да срещна. — Той се поразмърда и смени тона. — Запознай ме със Саф и ще го попитам каква е Дарбата му.

— Как не! Изобщо няма да се учудят, ако се явя пред тях с лиенидски принц.

— Значи той не знае коя си? Чудех се…

— Сега сигурно ще ме порицаеш, задето лъжа.

Той се засмя. Отначало смехът му я обърка, ала после си спомни с кого разговаря.

— Да, да, ясно. Между другото, как обясни лудешкия си набег в кабинета ми тази сутрин? Използва шпионското извинение?

— Естествено. Шпионите винаги ми докладват строго поверителна информация в последния момент.

Тя се разкикоти.

— О, По, ужасно е всъщност да се оплиташ в лъжи. Особено пред хора, които ти вярват.

Той не отговори. Обърна се пак към стената; по лицето му все още се четеше веселие, но и още нещо, което я смълча и тя поиска да си върне обратно лекомислените думи. Паяжината от лъжи на По в действителност не бе толкова забавна. И колкото по-дълго съществуваше — колкото по-дълго работеше По за Съвета, печелейки доверието на все повече хора — толкова по-малко забавна ставаше. Лъжата, с която обясняваше неспособността си да чете — заболяване е повредило зрението му и не вижда отблизо — изглеждаше крайно неправдоподобна и понякога предизвикваше повдигане на вежди. Битърблу не искаше да си представя какво ще се случи, ако истината излезе наяве. Не стигаше, че е четец на мисли, ами двайсет години бе крил Дарбата си и славата му се носеше из всичките седем кралства. В Лиенид буквално го боготворяха. Да не говорим за най-близките му приятели, които не знаеха. Катса знаеше; знаеха още Рафин, приятелят му Бан, майката на По и дядото на По. Ала никой друг. Гидън не знаеше, Хелда не знаеше. Бащата и братята на По бяха в неведение. Скай не знаеше, а Скай обожаваше по-малкия си брат.

Битърблу не искаше да си помисля как би реагирала Катса, ако хората се обърнат срещу По. Яростта й в негова защита щеше да е страховита.

— Съжалявам, че не успях да предотвратя това, което се наложи да направиш днес, бръмбарче — прекъсни мислите й По.

— Не е необходимо да се извиняваш. Справих се, нали?

— Нещо повече. Справи се чудесно.

Той толкова много приличаше на майка й в профил. Ашен имаше същия прав нос и устни, обещаващи всеки миг да се усмихнат. Говореше мелодично и беше свирепо предан като нея. Навярно неслучайно По и Катса се появиха в живота й в момента, когато майка й го напусна. Не изглеждаше справедливо, но имаше смисъл.

— Спомних си на какво ме научи Катса — каза тихо тя.

Той протегна ръка и я прегърна крепко, помагайки й с досега си да дойде отново на себе си.

 

 

После Битърблу отиде в лечебницата да разбере как е Теди.

Мадлен хъркаше като стадо гъски, алармиращи за нашествие, но когато Битърблу отвори вратата, се изправи рязко в леглото.

— Кралице — примижа тя. — Теди се държи — добави с дрезгав глас.

Битърблу седна, вдигна крака на стола и обви коленете си с ръце.

— Ще оживее ли, как мислиш?

— Много е вероятно, кралице.

— Даде ли им всички необходими лекарства?

— Всички, които бях взела, кралице, и ще ви дам още да им ги занесете.

— А… видя ли… — Битърблу се поколеба как да зададе въпроса — нещо странно, докато беше там, Мадлен?

Мадлен явно не остана изненадана от думите й. Огледа я обаче изпитателно — от прашната, чорлава коса, до обувките — преди да отговори.

— Да. Чух и забелязах странни неща.

— Разкажи ми — подкани я Битърблу. — Искам да знам всичко, необичайно или не.

— Хм… откъде да започна? — замисли се Мадлен. — Най-странна, струва ми се, бе експедицията, която предприеха. След като ви изпрати, Саф се върна видимо много доволен. Току поглеждаше многозначително Брен и Тилда…

— Брен?

— Сестрата на Саф, кралице.

— А Тилда е сестрата на Теди?

— Съжалявам, кралице, предполагах…

— Представи си, че не знам нищо — прекъсна я Битърблу.

— Добре… Те са двама братя и две сестри — продължи Мадлен. Теди и Саф живеят в стаите зад магазина, където бяхме, а Тилда и Брен — на втория етаж. Жените са по-големи и от известно време живеят заедно, кралице. Тилда явно е собственичка на печатницата, но ми обясни, че с Брен са учителки.

— Учителки ли? Какви учителки?

— Не разбрах, кралице. Учителки, които се вмъкват в магазина със Саф, затварят плътно вратата, шушукат си, а после ме оставят сама с полумъртвия им приятел, без да ме уведомят.

— Значи остана сама в магазина им? — Битърблу свали крака от стола и изопна рамене.

— Теди се събуди, кралице, и аз влязох в магазина да им съобщя добрата новина. Тогава открих, че са изчезнали.

— Жалко, че Теди се е събудил, преди да разбереш, че си сама! — Възкликна Битърблу. — Иначе щеше да се поогледаш и да разбулиш доста загадки!

— Хмм — прочисти гърло Мадлен. — Това не е първостепенната ми задача, когато остана сама в чужда къща със заспал пациент. Както и да е, кралице, ще се зарадвате, защото Теди се събуди в крайно общително настроение.

— Така ли!

— Виждали ли сте ръцете му, кралице?

Ръцете на Теди? Беше виждала ръцете на Саф с лиенидски символи над лакътя, каквито имаше и По. Не толкова сложни, колкото на принца, но достатъчно да привлекат погледа. И не по-малко красиви. Повече, допълни мислено тя, да не би По да е буден и да подхрани егото му.

— Не — тя потърка очи с въздишка.

— Има белези по едната ръка, кралице. Приличат на изгаряне, все едно е жигосан. Попитах го откъде са. Били от печатната преса. Опитал се да събуди родителите си, не успял и заспал, облегнат на пресата. Тилда го измъкнала навън. Обяснението не ми прозвуча смислено, кралице. Попитах го дали печатницата на родителите му е изгоряла. Той се разкикоти. Опиатът, разбира се, му развързваше езика, но пък говореше несвързано. Родителите му имали четири печатници. Изгорели и четирите!

— Четири ли? Да не би да е халюцинирал?

— Не съм сигурна, кралице. Учудих се, ала той повтори разпалено как наистина били четири и изгорели една след друга. Отбелязах, че е твърде странно съвпадение, а той поклати глава. Не било произшествие. Попитах го да не би родителите му да са били непредпазливи, а той пак се разкикоти. Да, в града на Лек било особено непредпазливо да имаш печатница.

О! Сега Битърблу проумя историята. Разбра дълбокия й смисъл.

— Къде са родителите му? — поинтересува се тя.

— Загинали в пожара, от който му останали белезите, кралице.

Досещаше се какво ще гласи отговорът, но все пак й беше трудно да го чуе.

— Кога?

— О, преди десет години. Бил на десет.

Татко е убил родителите на Теди, помисли си Битърблу. Не го виня, ако ме мрази.

— После Теди избърбори нещо съвсем непонятно, кралице. Записах го, за да не се объркам, когато ви предавам думите му. Къде сложих листа? — Мадлен побутна нетърпеливо планината от книги и свитъци върху нощната й масичка. Надвеси се от леглото и опипа захвърлените върху пода дрехи. — Ето го — извади сгънат лист от джоба и го приглади върху дюшека. — Теди каза:

„Надявам се малката кралица да е в безопасност без теб днес, понеже приближените й са ловки като теб. Научиш ли се веднъж да режеш и шиеш, възможно ли е да го забравиш с времето? Дори да е времето на Лек? Притеснявам се за нея. В мечтите си виждам как кралицата търси истината, но как ще я намери, ако тя я превърне в нечия жертва?“

Мадлен спря да чете и впи очи в Битърблу, която й отвърна с празен поглед.

— Това ли каза?

— Да, доколкото си спомням, кралице.

— Кои са „приближените“ ми? Съветниците ми? И… какво значи жертва?

— Нямам представа, кралице. Предвид контекста, вероятно най-добрите ви лечители?

— Сигурно са глупости, плод на опиата. Дай да видя — помоли я Битърблу.

Мадлен пишеше като дете с едри, старателно оформени букви. Битърблу присви крака под тялото си и се опита да разгадае посланието. Рязане и шиене? За лечители ли говореше наистина? Или за шивачи? Или за ужасните мъчения, на които баща й подлагаше зайци и мишки? В мечтите си виждам как кралицата търси истината, но как ще я намери, ако тя я превърне в нечия жертва?

— Доста безсмислици наговори, кралице — Мадлен откачи превръзката за око от куката върху таблата на леглото и си я сложи. — А когато се върнаха, другите трима изглеждаха особено доволни от себе си.

— О, да. — Битърблу бе забравила чудатата им постъпка. — Носеха ли нещо?

— Да. Малък чувал. Саф го отнесе горе, преди да успея да го огледам.

— Издаваше ли шум? Подрънкване например? Звънтене?

— Не, кралице. Саф го държеше здраво и внимателно.

— Възможно ли е в чувалчето да е имало сребърни монети?

— Възможно е да е имало брашно, кралице, или въглища, или скъпоценни камъни от короните на шестте кралства.

— Пет — поправи я Битърблу. — Драудън е детрониран. Тази сутрин разбрах.

Мадлен се изправи рязко в леглото и спусна крака на пода.

— Велики потопи! — взря се сериозно в Битърблу. — Какъв удивителен ден! Съобщите ли ми, че крал Тигпен е детрониран, ще падна от леглото.

Тигпен бе кралят на Естил — кралството, откъдето Мадлен бе избягала, макар да не описваше словоохотливо миналото си и да говореше с акцент, който Битърблу не свързваше с нито една област от седемте й познати кралства. Преди седем години Мадлен бе дошла в двореца й да търси работа, споменавайки мимоходом, че във всички седем кралства, с изключение на Лиенид и Монсий — и особено в Естил — Даровитите са роби на кралете си, обстоятелство, което намира за неприемливо. Битърблу тактично не попита Мадлен дали сама е избола окото си, за да не я разпознават по време на бягството. Ако го бе направила — е, Мадлен притежаваше лечителска Дарба и вероятно знаеше най-добре как да действа.

 

 

Вечеряха рано в дневната й. Часовникът тиктакаше тихо, а короната й отразяваше бялата светлина на слънцето, което все още дори не мислеше да залязва. Не бива да заспивам, повтаряше си Битърблу. Трябва да отида да видя Теди.

По дойде да вечеря с нея и Хелда. Някога камериерка на Катса в Мидлънс, от доста време Хелда бе съюзник на Съвета. Суетеше се около По, все едно е внук, когото не е виждала отдавна.

Не мога да мисля как ще се измъкна през нощта, защото По ще разбере. Но мога да мисля, че ще изляза. Не бива обаче да си представям как ще го заблудя, защото той веднага ще разбере. Дарбата на По, разбира се, му позволяваше да усеща физическото присъствие на всеки и всичко, та вероятно щеше да почувства как тя се отдалечава, независимо дали е прочел мислите й, или не. Нищо чудно да ги четеше и в момента, след като тя толкова усилено се стараеше да ги пропъди.

В един момент По стана да си върви и тя си отдъхна облекчено. Появи се Гидън, изгладнял, потупа по рамото и седна на стола му. Хелда излезе някъде с двама току-що пристигнали шпиони. Битърблу клюмаше над чинията си срещу Гидън. Редно е да го попитам за Нандер, напомни си тя. Да водя учтив разговор и да не му разкривам плановете си да се измъкна от двореца. Привлекателен мъж е. Брадата му отива.

— Загадки — изтърси ни в клин, ни в ръкав тя.

— Какво каза, кралице? — той остави ножа и вилицата и се втренчи в лицето й.

— О… — тя осъзна, че е проговорила гласно. — Нищо. Измъчват ме загадки. Съжалявам, че сутринта бях в такова състояние, Гидън. Не биваше да те посрещам така в Монсий.

— Кралице, не се извинявай — бързо я прекъсна съчувствено той. — И аз се чувствах така, когато за пръв път бях замесен в убийство.

— На колко беше?

— На петнайсет.

— Прости ми, Гидън — промърмори смутено тя, усетила как неволно се прозява. — Изтощена съм.

— Необходима ти е почивка.

— Не бива да заспивам — прошепна тя и после явно бе задрямала, защото след известно време се събуди объркана в леглото си, докъдето Гидън очевидно я бе завел.

Беше й помогнал да си събуе обувките, да си развърже косата и да се завие. Споменът изплува в съзнанието й. Как възнегодува: „Не мога да спя с толкова фиби“. Дълбокият му глас й отговори, че ще отиде да извика Хелда, а тя, полузаспала, настоя: „Не, не мога да чакам“. Задърпа плитките си, а Гидън посегна да я спре, седна на леглото до нея и й заговори успокоително. Тя се облегна на него, докато й разплиташе косата. „Изморена съм, не съм спала толкова отдавна“, въздъхна, сгушила лице в гърдите му, а той й отвърна със съчувствен кавалерски шепот.

О, помисли си тя. Колко унизително. А сега гърлото й гореше и мускулите я боляха както след урок по бойни умения с Катса. Днес убих човек, спомни си и по лицето й се стекоха сълзи. Плака дълго, прегърнала възглавницата, притиснала лице в бродерията на Ашен.

После намери известен покой в мисълта: Мама също бе принудена веднъж да убие човек. Постъпих като нея.

В джоба на роклята й прошумоля хартия. Избърса сълзите, извади листа със странните думи на Теди и го стисна здраво в юмрук. В гърдите й се надигна плаха решимост. Умееше да разрешава загадки и да търси истината. Не знаеше какво точно е имал предвид Теди, но знаеше какво иска. Включи опипом лампата, намери писалка и мастило, обърна листа и написа:

Списък с парчета от мозайката

Думите на Теди. Кои са „приближените“ ми? Какво значи „рязане“ и „шиене“? В опасност ли съм? Чия жертва съм?

Думите на Данзол. Какво е ВИДЯЛ? Бил ли е съучастник на Лек по някакъв начин? Какво се опитваше да ми каже?

Действията на Теди и Саф. Защо крадат водоливници и други неща? Какво значи да крадеш откраднатото?

Инвентаризацията на Дарби. Излъга ли ме, че водоливниците никога не са били там?

По-общи загадки. Кой нападна Теди?

Неща, забелязани лично от мен: Защо Източният град се разпада, ала е украсен? Защо Лек е държал толкова да декорира двореца?

Какво правеше Лек?

Замисли се и написа бързо:

Измъчваше животинки. Заради него изчезваха хора. Режеше. Подпалваше печатници. (Построи мостове, обнови двореца.) Честно казано, как да управлявам кралството си, ако нямам представа какво се е случвало по времето на Лек? Как да разбера от какво имат нужда поданиците ми? Как да разбера повече? В стаите за истории? Да попитам ли пак съветниците си, макар да знам, че няма да ми отговорят?

Добави още един въпрос — бавно и със ситни букви:

Каква е Дарбата на Саф?

После се върна назад към списъка и го допълни:

Защо всички са полудели? Данзол. Холт, съдия Куол. Айвън, инженерът, разменил местата на надгробните плочи и дините. Дарби. Руд.

Запита се обаче дали е лудост да прекаляваш с пиенето от време на време, или да си изнервен? Задраска думата полудели и написа странни. Само дето така всички попадаха в списъка. Всички бяха странни. Раздразнена, тя зачерта странни и с големи букви написа ШАНТАВИ. После добави Тиел и Ранмуд, Саф, Теди, Брен, Тилда, Дийт и По за изчерпателност.