Кристин Кашор
Лазурна (6)

4.

— Кралице, внимавате ли изобщо? — попита строго Тиел на другата сутрин.

Не внимаваше. Опитваше се да измисли нехаен начин да повдигне недопустима тема. Как се чувствате днес? Спахте ли добре? Случайно да ви липсват водоливници?

— Внимавам, разбира се — отсече тя.

— Смея да твърдя, кралице, че ако ви помоля да опишете последните пет документа, които подписахте, няма да успеете.

Тиел явно не разбираше, че подобна работа не изисква внимание.

— Три харти за три крайбрежни града, заповед да се монтира нова врата на кралската съкровищница, писмо до чичо ми, краля на Лиенид, с молба да доведе Скай, когато ми гостува — изреди тя.

Тиел прочисти гърло с известно смущение.

— Простете ми, кралице. Колебанието ви, преди да подпишете писмото, ме накара да се усъмня.

— Защо да се колебая? Харесвам Скай.

— Така ли? — учуди се Тиел и се подвоуми. — Нима? — добави с толкова доволно изражение, че Битърблу съжали, задето го подвежда — понеже точно това правеше.

— Тиел, шпионите ти май не стават за нищо — продължи тя. — Скай предпочита мъже, не жени, и определено не мен. Ясно? Лошото е, че е практичен и току-виж се оженил за мен, ако го помоля. Теб сигурно ще те устройва, но не и мен.

— О… — Тиел не скри разочарованието си. — Полезна информация, кралице, стига да е вярна. Сигурна ли сте?

— Тиел, той не го крие — отвърна припряно Битърблу. Рор също разбра наскоро. Не си ли се питал защо чичо ми не предлага да ни сватоса?

— Е… — подхвана Тиел, но се въздържа да продължи. В кабинета още витаеше заплахата Битърблу да приложи жестоката си тактика, ако съветникът й упорства да разнищва темата. — Да прегледаме ли резултатите от преброяването на населението, кралице?

— Да, моля — Битърблу обичаше да обсъждат статистиката с Тиел. За събирането на информацията отговаряше Ранмуд, но Дарби изготвяше докладите, организирани прегледно по области, с карти, показващи грамотността, заетостта, числеността на населението и много други. Тиел отговаряше подробно на въпросите й; Тиел знаеше всичко. И единствено това занимание й вдъхваше усещане, че упражнява власт над кралството си.

 

 

Тази нощ и през следващите две тя пак излезе. Посети двете познати й места и изслуша историите. Повечето бяха за Лек. Как измъчвал изранените дребни животинки в задния му двор. Как дворцовите му прислужници се разхождали с нарязана кожа. Как загинал от камата на Катса. Среднощната аудитория имаше кървав вкус. Ала не само — в промеждутъците между кървавите сцени Битърблу чу и повтаряща се безкръвна история. Винаги започваше като приказка — двамина се влюбват или умно дете се опитва да разбули загадка. Помислеше ли си обаче, че знае какво ще последва, историята приключваше внезапно. Любовниците или детето изчезваха неочаквано от лицето на земята.

Недовършени истории. Защо хората идваха да ги слушат. Не се ли отегчаваха да чуват винаги едно и също, сблъсквайки се всеки път с един и същи въпрос без отговор?

Какво се бе случило с всички, изчезнали заради Лек? Как свършваха историите им? Бяха стотици — деца и възрастни, жени и мъже, похитени от Лек, вероятно убити. Тя не знаеше обаче, а и съветниците й недоумяваха — къде, защо, как. Изглежда и хората в града нямаха представа. Ненадейно Битърблу усети, че не й е достатъчно да знае, че са изчезнали. Държеше да научи продължението, защото хората в местата за истории бяха нейни поданици, а те очевидно искаха да разберат. Битърблу се стремеше да разбере, за да им каже.

Възникнаха и други въпроси. Сега обръщаше внимание и забеляза липсата на още три водоливника по източната стена, освен онзи, който видя да отнасят. Защо съветниците й не я бяха уведомили за кражбите?

— Кралице, не го подписвайте — възпря я строго Тиел една сутрин.

— Какво? — примигна Битърблу.

— Не подписвайте хартата, кралице — повтори Тиел. — Петнайсет минути ви обяснявах защо не бива да я подписвате, а вие държите писалката. Къде витае умът ви?

— О… — Битърблу пусна писалката с въздишка. — Чух те. Лорд Данхол…

— Данзол — поправи я Тиел.

— Данзол, лордът от Централен Монсий, възразява, че му отнемат града. Трябва да разговарям с него, преди да реша, така ли смяташ?

— Съжалявам, но има право да го изслушат, кралице. И аз не одобрявам…

— Да… Спомена също и за желанието му да се ожени за мен. Много добре — кимна разсеяно Битърблу.

— Кралице! — Опрял брадичка в гърдите си, Тиел я изгледа изпитателно. — Кралице — продължи по-меко, — за втори път ви питам. Къде е умът ви днес?

— При водоливниците, Тиел — Битърблу разтърка слепоочия.

— Водоливници ли? Какво имате предвид, кралице?

— Крилатите създания по източната стена, Тиел. Подочух писарите долу да обсъждат как четири изчезнали от източната стена. Защо никой не ме е осведомил?

— Изчезнали?! — възкликна Тиел. — Къде са отишли, кралице?

— Откъде да знам? Къде ходят водоливниците?

— Съмнявам се да е вярно, кралице — поклати глава Тиел. — Сигурно не сте чули правилно…

— Питай ги. Или изпрати някого да провери. Имам добър слух.

Тиел излезе. Не след дълго се върна с Дарби, който носеше няколко листа и ги прелистваше яростно.

— На източната стена наистина липсват четири водоливника, кралице — докладва той, четейки документите. — Но според инвентаризацията на дворцовите орнаменти те просто никога не са били там.

— Не са били там! — Битърблу знаеше отлично, че поне единият е бил там преди няколко нощи. — И четирите ли ги е нямало?

— Крал Лек не ги е поръчвал, кралице. Оставил е местата празни.

Когато броеше, Битърблу видя нащърбени места на стената, където явно е имало откъртени впоследствие каменни изваяния, а именно — водоливници.

— Сигурен ли си, че инвентаризацията е точна? — попита тя.

— В началото на управлението ви, кралице, изготвихме подробен опис на състоянието на всяка част от двореца. Лично надзиравах инвентаризацията по заповед на чичо ви, крал Рор — обясни Дарби.

Стори й се странно да я лъжат за такава дреболия и недостатъчно важно да повдига въпроса, ако Дарби е объркал описа. Ала все пак се разтревожи. Очите на Дарби — жълто и зелено — примигващи срещу нея делово и уверено, макар да й даваше невярна информация, я разтревожиха. Съзнанието й неволно се опита да си спомни всичко, съобщено и от Дарби наскоро, чудейки се дали е лъжец.

После се опомни, разбрала, че е подозрителна просто защото е неспокойна, а е неспокойна, понеже напоследък сякаш всичко бе предназначено да я дезориентира. Като лабиринта, където попадна снощи в търсене на нов, по-безлюден маршрут, по който да стига от покоите си в най-северния край на замъка до портата в южната стена. Притесняваше се да прекосява коридорите със стъклени тавани на горния етаж, да не би стражите, патрулиращи на покрива, да я забележат. Ето защо се спусна надолу по тясно стълбище близо до покоите й и се озова в капана на проходи, на вид многообещаващо прави и добре осветени, ала ненадейно завиваха, разклоняваха се или дори се оказваха без изход. Накрая се обърка безнадеждно.

— Изгуби ли се? — попита я непознат глас зад нея, мъжки и неочакван. Битърблу застина, обърна се и се постара да не се втренчва в сивокосия мъж, облечен в черната униформа на монсийски страж. — Изгуби се, нали?

Затаила дъх, Битърблу кимна.

— Тук всички се губят… Повечето — уточни той. — Намираш се в лабиринта на крал Лек — коридори, които не водят доникъде. В средата бяха покоите му.

Стражът я изведе навън. Следвайки го на пръсти, тя се чудеше защо Лек е изградил лабиринт около покоите си и защо не е знаела за съществуването му. Запита се също и за другите странни архитектурни решения в двореца й. За да стигне до голямото преддверие пред главния вход, се налагаше да пресече вътрешния двор, разположен в далечния южен край на замъка. По заръка на Лек храстите в градината бяха оформени като фантастични фигури — гордо изправени хора с цветя за очи и коси; свирепи зелени чудовища: мечки, планински лъвове, огромни птици, фонтанът в единия ъгъл изливаше шумно вода в дълбок басейн. По стените край двора чак до последния, пети етаж, се издигаха балкони. Водоливници, кацнали върху високи первази, се катереха по камъните, зъбеха се злобно или надничаха плахо надолу. Стъкленият таван отразяваше светлината на фенерите като големи разкаляни звезди.

Защо Лек се е занимавал с нищо и никакви храсти? Защо бе поставил стъклени покриви и на вътрешните дворове, и в двореца? И защо мракът я изпълваше с въпроси, каквито никога не си задаваше през деня?

Късно една нощ от голямото преддверие в големия двор излезе мъж, отметна качулката си и ботушите му отекнаха отривисто по мраморния под. Самоуверената походка на съветника й Ранмуд. Пръстените му със скъпоценни камъни блещукаха, а красивото му лице ту изплуваше, ту се скриваше в сенките. Паникьосана, Битърблу се шмугна зад храст, подкастрен като кон, изправен на задните си крака. После Даровитият й страж Холт се появи след Ранмуд, подкрепяйки разтреперания съдия Куол. Тримата влязоха в двореца и се запътиха на север. Битърблу побягна напред. От уплаха, че едва не са я разкрили, не се запита веднага какво са правили из града в този час. По-късно й хрумна да се учуди.

— Къде ходиш нощем, Ранмуд? — попита го тя на другата сутрин.

— Къде ходя ли, кралице? — присви очи той.

— Да, излизаш ли късно? Чувам, че излизаш. Прости ми, но съм любопитна.

— От време на време имам срещи в града, кралице. Късни вечери с лордове, които искат да разговарят с министрите ви, или ръката ви, например. Задачата ми е да ги позабавлявам и да ги отпратя любезно.

В полунощ, със съдия Куол и с Холт?

— Придружава ли те охрана?

— Понякога — Ранмуд се плъзна от перваза на прозореца и застана пред нея. Красивите му тъмни очи блестяха заинтригувано. — Защо ми задавате такива въпроси, кралице?

Задаваше му ги, защото не можеше да зададе въпросите, които искаше. Истината ли ми казваш? Защо чувствам, че ме заблуждаваш? Посещаваш ли Източния град? Слушаш ли историите? Ще ми обясниш ли всичко, което виждам нощем и не разбирам?

— Защото настоявам да вземаш страж, ако се налага да излизаш късно — излъга Битърблу. — Тревожа се за безопасността ти.

Усмивката на Ранмуд я заслепи — широка и бяла.

— Каква милозлива кралица сте! — похвали я толкова снизходително, че тя се затрудни да запази милозливото си изражение. — За ваше успокоение ще ме придружава войник.

През следващите няколко нощи тя излизаше сама, невидима за своите лиенидски стражи, които почти не я поглеждаха, задоволявайки се само с пръстена и паролата. После, на седмия ден, откакто ги бе видяла да крадат водоливника, отново се натъкна на Теди и Даровития му приятел.

Тъкмо откри трето място за истории близо до сребърните докове, в мазето на стар, разнебитен склад. Свита в тъмен ъгъл с питие в ръка, тя се сепна, забелязала как Саф се отправя решително към нея. Изгледа я празно, все едно я вижда за пръв път. После застана до нея и насочи вниманието си към мъжа върху бара.

Разказваше история, която Битърблу никога не беше чувала, а не успяваше да се съсредоточи, притеснена да не би Саф да я е забелязал. Главният герой бе моряк от островното кралство Лиенид. Саф изглеждаше погълнат от историята. Наблюдавайки го крадешком, Битърблу зърна блесналите му от задоволство очи и направи връзка, убягвала й досега. Веднъж бе плавала с кораб; с Катса бяха избягали в Лиенид, за да се спасят от Лек. Бе видяла също как Саф се катери по източната стена. Внезапно походката му, загорялото лице и изсветлялата от слънцето коса, й се сториха съвсем познати. Плавните му движения и блясъкът в очите му й напомниха мъжете на кораба, ала не обикновените моряци. Битърблу се почуди дали Саф не е от юнгите, които се катерят доброволно до върха на най-високата мачта, щом се разрази буря.

Запита се какво търси той толкова далеч на север от Монпорт и, отново, каква е Дарбата му. Съдейки по насиненото му чело и ожулената скула едва ли имаше талант да се бие или да оздравява бързо.

Теди лъкатушеше между масите, понесъл по халба във всяка ръка. Подаде едната на Саф и се настани от другата страна на Битърблу. С две думи — уловиха я в капан, понеже столът й се намираше в ъгъла.

— Учтиво е да ни кажеш името си, след като ние се представихме — прошепна й Теди, хвърляйки й кос поглед.

Присъствието на Саф не я притесняваше толкова, когато Теди беше наблизо, достатъчно близо да забележи мастилените петна по пръстите му. Теди приличаше на книжар или на писар, във всеки случай на човек, който не би се преобразил внезапно в престъпник.

— Учтиво ли е двама мъже да приклещват жена в ъгъла?

— Теди би те уверил, че се грижим за безопасността ти — отвърна Саф с отчетлив лиенидски акцент. — Лъжа е. Просто те подозираме. Не се доверяваме на хора, дошли да слушат истории предрешени.

— О, стига! — възкликна Теди по-високо и неколцина до него му изшъткаха. — Говори от свое име — сниши глас той. — Аз наистина съм загрижен. Избухват свади. По улиците се разхождат луди и крадци.

Саф изсумтя.

— Крадци, а? Най-добре спри да бръщолевиш, та да чуем историята. Затрогна ме.

— Бръщолевя? — повтори Теди и очите му грейнаха като звезди. — Бръщолевя. Ще го добавя в списъка си. Май съм го пропуснал.

— Комично — отбеляза Саф.

— О, не съм пропуснал комично.

— Исках да кажа, че е комично как така си пропуснал бръщолевя.

— Да, все едно ти да пропуснеш възможност да си счупиш главата, преструвайки се на прероден принц По — промърмори раздразнено Теди. — Писател съм — добави, обръщайки се към Битърблу.

— Млъквай, Теди — скастри го Саф.

— И печатар — продължи Теди. — Чета, поправям правописни грешки. Всичко, нужно на хората, стига да е свързано с думи.

— Наистина ли ти плащат да им поправяш правописа?

— Носят ми писма и аз ги превръщам в разбираемо четиво — обясни Теди. — Уча неграмотните как да подписват документи.

— Редно ли е да подписват документи, щом са неграмотни?

— Не, вероятно не, но работодателите, лордовете и лихварите ги задължават и те им се доверяват, защото не умеят да четат достатъчно. Ето защо аз им чета.

— Толкова ли са много неграмотните в града?

— Как мислиш, Саф? — сви рамене Теди.

— Трийсетима от сто могат да четат — отговори Саф, без да откъсва очи от разказвача. — А вие бърборите твърде шумно.

— Трийсет процента! — възкликна Битърблу, защото статистиката сочеше друго. — Сигурно са повече!

— Или си новодошла в Монсий, или не си излязла от магията на крал Лек. Или живееш в къртичина и се показваш само нощем — предположи Теди.

— Работя в замъка на кралицата — излъга Битърблу, импровизирайки гладко. — Вероятно съдя по хората там. Всеки, който живее под покрива й, чете и пише.

— Хм — усъмни се Теди. — Е, повечето хора в града четат и пишат, колкото да си въртят занаята. Ковачът може да прочете поръчка за ножове, фермерът знае как да обозначи щайгите си с етикети „боб“ или „царевица“. Напишат ли обаче историята, която слушаме в момента — Теди кимна с чорлавата си глава към разказвача, — ще я разберат навярно толкова, колкото твърди Саф. Едно от наследствата на Лек и причината да започна да пиша книгата си с думи.

— Книга с думи?

— О, да. Пиша книга с думи.

Саф докосна Теди по ръката. Веднага, едва ли преди Теди да успее да довърши изречението, двамата я изоставиха толкова бързо, че тя не успя да попита дали някога е писана книга без думи.

До вратата Теди я подкани с поглед. Тя поклати отрицателно глава, стараейки се да прикрие раздразнението си, понеже току-що бе забелязала как Саф измъква нещо изпод мишницата на непознат мъж и го пъхва в ръкава си. Какво ли откраднаха този път? Приличаше на навити на руло документи.

Няма значение. Каквото и да правеха двамата, не беше редно. Налагаше се да реши как да постъпи с тях.

Разказвачът подхвана нова история. Битърблу стъписано осъзна, че пак е за потеклото на Лек и възкачването му на трона. Тази нощ версията се отличаваше малко от предишната. Тя се вслуша съсредоточено с надеждата да чуе нещо ново, пропусната дума или картина, ключ, който ще се завърти в ключалката, ще отвори вратата и зад нея всичките й спомени и всички истории ще придобият смисъл.

 

 

Общителността им — по-точно общителността на Теди — я окуражи. Това на свой ред я ужаси, ала не достатъчно, за да спре да ги издирва през следващите нощи. Крадци са, напомняше си тя, когато ги зърваше в стаите за истории, разменяха си поздрави и по няколко думи. Опасно е да се изпречвам на пътя на подли злосторници като тях.

Наближаваше краят на август.

— Теди, не разбрах каква книга пишеш. Нали всяка книга е с думи? — попита тя една нощ, когато двамата дойдоха при нея и всички се скупчиха в дъното на тъмната, претъпкана стая за истории до сребърните докове.

— Отбелязвам, че щом ще се виждаме толкова често и ти ни наричаш по име, трябва да измислим как да се обръщаме към теб — отвърна Теди.

— Наречете ми както искате.

— Чу ли, Саф? — Теди се наведе към Битърблу с грейнало лице. — Словесно предизвикателство. Но как да го приемем, след като не знаем нито как се изхранва, нито как изглежда под качулката?

— Наполовина е лиенидка — подсказа му Саф, впил очи в разказвача.

— Така ли? Виждал си я? — впечатли се Теди и наклони глава да се опита — безуспешно — да огледа лицето на Битърблу. — Тогава ще й дадем цветно име. Как ти звучи Червенозеленожълта?

— По-глупаво нещо не съм чувал. Звучи като чушка.

— Ами Сивата качулка?

— Първо, качулката й е синя, и второ, не е баба. Съмнявам се да е на повече от шестнайсет.

На Битърблу й омръзна Теди и Саф да я побутват отляво и отдясно и да я обсъждат шепнешком пред нея.

— Колкото вас съм — възрази, макар да подозираше, че не е. — По-умна съм и вероятно умея да се бия по-добре.

— Характерът й не е сив — констатира Саф.

— Несъмнено — съгласи се Теди. — Хвърля искри.

— Тогава да я наречем Искрица?

— Отлично! Значи те интересува книгата ми с думи, а, Искрице?

Абсурдното прозвище я поласка, смути и ядоса едновременно. Прииска й се да им отнеме правото на избор, ала беше късно и нямаше смисъл да се оплаква.

— Да.

— Е, по-точно се описва, предполагам, като книга за думите. Наричат ги речници. Броят се на пръстите. Съставя се списък на думите и се пише дефиниция за всяка. Искрица — произнесе тържествено той. — Дребно пламъче, например: „Заблудена искрица изскочи от огъня и подпали завесите“. Разбираш ли, Искрице? Читателите на речника ми ще научават значенията на думите.

— Да — кимна Битърблу. — Чувала съм за такива книги. Ала щом описват думите с думи, не е ли необходимо вече да знаеш значенията, за да ги разбереш?

Саф се изпъчи злорадо.

— С един удар Искрица разби на пух и прах книгата с думи на Теди.

— Добре де — въздъхна стоически Теди като човек, водил неведнъж подобен спор. — В абстрактен смисъл е вярно. Но на практика съм сигурен, че книгата ще е полезна. Искам да е най-изчерпателният речник, съставян някога. Пиша и книга с истини.

— Теди, върви да донесеш по още едно — прекъсна го Саф.

— Сапфайър ми каза, че си го видяла да краде — продължи безгрижно Теди. — Не го възприемай погрешно. Той краде само неща, които вече са били…

Саф го сграбчи за яката и думите заседнаха в гърлото на Теди. Саф не продумваше. Стискаше го за врата и го изпепеляваше с очи.

— … Откраднати — изгъргори Теди. — Ще отида да донеса по още една чаша.

— Ще го убия — заяви Саф, проследявайки го с поглед. — Рано или късно ще го убия.

— Какво искаше да каже? Как така крадеш откраднато?

— Да обсъдим твоите простъпки, Искрице — смени темата Саф. — Крадеш ли от кралицата, или само от нещастни непохватни пияници, които се опитват да си платят сметката?

— Ами ти? И по суша, и по море ли крадеш?

Саф се засмя тихо — за пръв път, откакто Битърблу го познаваше. Почувства се горда от себе си. Той отпи малка глътка от питието си, обходи с очи стаята и поразмисли, преди да отговори.

— Отгледаха ме лиенидски моряци на лиенидски кораб — призна най-сетне. — По-скоро бих си забил пирон в главата, отколкото да открадна от моряк. Истинското ми семейство е монсийско. Преди няколко месеца дойдох тук при сестра си. Срещнах Теди и той ми предложи работа в печатницата си. Устройва ме, докато ми се прииска да потегля отново на път. Ето. Чу историята ми.

— Големи отрязъци липсват. Защо си отгледан на лиенидски кораб, след като си монсиец?

— Твоята липсва цялата. Не разменям тайните си за нищо. Щом си познала, че съм моряк, значи си работила на кораб — предположи Саф.

— Може би — сопна се Битърблу.

— Може би? — развесели се Саф. — Какво правиш в замъка на Битърблу?

— Пека хляб в кухнята — съчини си тя с надеждата да не я разпитва подробно за въпросните кухни, понеже не помнеше да ги е виждала.

— Майка ти ли е от Лиенид, или баща ти?

— Мама.

— С теб ли работи?

— Бродира за кралицата.

— Често ли я виждаш?

— Не и докато работим, но живеем заедно. Всяка нощ и всяка сутрин се виждаме.

Битърблу замълча, внезапно усетила необходимост да си поеме дъх. Стори и се красив сън наяве, който лесно би минал за истина. В дворцовата кухня сигурно работеше момиче, чиято майка е жива, докосва я всеки ден с мислите си, вижда я всяка вечер.

— Татко бе странстващ монсийски разказвач — продължи тя. — Едно лято заминал за Лиенид да разказва истории и се влюбил в мама. Довел я тук. Загина при случаен инцидент. Убиха го с кама.

— Съжалявам — каза Саф.

— Минаха години — прошепна Битърблу.

— И защо пекарка скитосва нощем и краде пари за пиене? Не е ли опасно?

Битърблу предположи, че въпросът взема на прицел ръста й.

— Виждал ли си лейди Катса от Мидлънс? — смръщи се тя.

— Не, но всеки знае историята й, разбира се.

— Опасна е, макар да не е едра като мъж.

— Вярно, но тя има Дарба да се бие.

— Катса научи много момичета от този град да се бият. Научи и мен.

— Значи я познаваш — Саф тупна чашата си върху тезгяха и се обърна към нея с блеснали от любопитство очи. — Виждала ли си и принц По?

— Понякога идва в двореца — махна неопределено с ръка Битърблу. — Исках да кажа, че умея да се защитавам.

— Готов съм да платя, за да погледам как двамата се бият — призна Саф. — Бих дал злато да ги видя как се изправят един срещу друг.

— Твое злато? Или чуждо? Мисля, че имаш Дарба да крадеш.

Обвинението явно развесели искрено Саф.

— Не притежавам обирджийска Дарба — ухили се той. — Не съм и Даровит четец на мисли, но знам защо се измъкваш тайно нощем. Обичаш истории.

Да. Не можеше да се насити на историите. Както и на разговорите с Теди и Саф, понеже и те бяха като историите, като среднощните улици и гробищата, като миризмата на пушек и сайдер, като порутените сгради. Като чудовищните мостове, извисени в небесата, които Лек бе построил безпричинно.

Колкото повече виждам и чувам, толкова по-ясно осъзнавам колко не знам.

Искам да знам всичко.