Кристин Кашор
Лазурна (42)

41.

На сутринта я събудиха с новината, че Дарби се е обесил в затворническата килия.

На прага на спалнята, по нощница, Битърблу отблъсна Хелда, която се опитваше да я прегърне. Дива и необуздана в скръбта си, крещеше, ругаеше Дарби, хулеше монсийската стража, задето не го е възпряла. Хелда явно се уплаши, спря да протяга ръце към нея и със свити устни зачака бурята да отмине. Дойде По и Битърблу се разкрещя на него. Той обаче я задържа в обятията си, колкото и да го риташе и удряше. Улови я крепко, когато посегна да извади камата си. Притисна я още по-здраво и се изтърколи на пода с нея, принуждавайки я да не мърда.

— Мразя го! Мразя ги всички! — крещеше тя и най-сетне, прегракнала от изтощение, се отказа от битката и зарида. — Аз съм виновна. Аз съм виновна — хлипаше в ръцете на По.

— Не — отвърна просълзен По. — Той е взел решението.

— Защото аз го изпратих в затвора.

— Не — повтори По. — Битърблу, помисли! Дарби не се е самоубил, защото ти го изпрати в затвора!

— Толкова са крехки. Нетърпимо е! Няма начин да ги спра! Няма с какво да ги заплаша. Трябваше да постъпя по-благородно. Да му позволя да остане при мен.

— Битърблу, не си виновна — повтори По.

— Лек е виновен — Хелда коленичи до тях.

— Съжалявам, че ти се разкрещях — прошепна й Битърблу.

— Няма нищо, скъпа — Хелда приглади косата й.

Сърцето на Битърблу се сви от болка при мисълта колко самотен е бил Дарби, без приятели, от чиито прегръдки да извлича сила.

— Доведете ми Руд — каза тя.

* * *

Въведоха прегърбения съветник в покоите й и тя подхвана без предисловия.

— Мислиш ли да се самоубиваш, Руд?

— Винаги сте пряма, кралице — отвърна тъжно той. — Това ми харесва. От време на време ми се въртят такива мисли. Но ме възпира представата колко ще нараня и ще объркам внуците си.

— Разбирам. Би ли предпочел да си под домашен арест?

— Кралице, ще ми позволите ли? — Взря се в лицето й, примигвайки да отпъди сълзите.

— От сега нататък си под домашен арест — обяви Битърблу. — Не напускай семейния дом, Руд. Ако ти потрябва нещо, прати ми известие и ще дойда.

 

 

Тази сутрин Битърблу видя още един затворник, защото Холт се бе справил добре, Фокс и Спук бяха зад решетките и доста вещи, чиято липса дори не бе осъзнала, й бяха върнати. Накити от сандъка на майка й. Илюстрованата книга, сложена отдавна върху рафта в дневната — „Книгата с истински неща“ на Лек с рисунки на ножове, скулптури и мъртъв Даровит; едва сега Битърблу проумя смисъла й. Много изящни саби и ками, изчезнали през последните месеци от ковачницата. Горкият Орник. Сигурно бяха разбили сърцето му с новината каква се е оказала Фокс.

Не прие Фокс в покоите си, разбира се. Тя вече не бе добре дошла там. Двама войници от монсийската стража я доведоха в кабинета й.

Фокс не изглеждаше променена — косата и лицето й бяха ослепително красиви както преди, сивите й очи в различни нюанси — забележителни както винаги. Озъби се обаче на Битърблу и просъска:

— Няма начин да свържеш мен и баба ми с короната. Не разполагаш с доказателства. Изключено е да увиснем на бесилката.

Изрече думите като предизвикателство. Битърблу я наблюдаваше мълчаливо, стъписана от коренната промяна, на която ставаше свидетел. За пръв път ли виждаше истинското лице на Фокс?

— Мислиш ли, че искам да те обеся? — попита тя. — За най-обикновена кражба? Не забравяй, че сами ти връчихме трофея. Не си достатъчно ловка.

— Семейният ни занаят е по-древен от династията ти — процеди през зъби Фокс. — Не сме обикновени.

— По бащина линия не сме царували дълго — обясни спокойно Битърблу. — Но забравяш рода на майка ми. Което ми напомня… Стражи, проверете дали затворничката носи пръстен!

След по-малко от минута и кратка, неприятна схватка, Фокс се раздели с пръстена, закачен на връв около китката й. Разтривайки пищяла си, пострадал от ритниците й, единият страж го подаде на Битърблу — дубликат на пръстена, който Ашен носеше за дъщеря си, отличителният знак на кралските шпиони: златен със сиви камъни.

Битърблу го стисна и почувства, че е възстановила донякъде реда. Фокс нямаше право да носи до кожата си нещо от Ашен.

— Отведете я — нареди Битърблу на войниците. — Това е всичко.

Чиновници, не стъпвали никога в кабинета й, днес се качваха в кулата да й докладват. След като си тръгнеха, тя скриваше лице в шепи или се опитваше да разхлаби плитките си. Сломяваше я чувството, че се е заела с непосилна задача. Откъде да започне? Монсийската стража я притесняваше, понеже бе многобройна и навсякъде — опасала цялото кралство мрежа, от която зависеше защитата на поданиците й.

— Фрогат, как да науча всички да мислят. Да вземат самостоятелни решения и пак да станат истински хора? — попита тя, когато чиновникът дойде в кабинета й за пореден път.

Фрогат се взря през прозореца, прехапал устни. Беше по-млад от другите и тя си спомни, че е женен отскоро. Веднъж го бе видяла да се усмихва.

— Откровено ли да ви отговоря, кралице?

— Да, непременно.

— Засега няма начин, кралице, но позволете да продължим да се подчиняваме. Възлагайте ни обаче почтени задачи. — Погледна я с поруменяло лице. — Така ще ви се подчиняваме, без да накърняваме достойнството си.

Значи По имаше право. Хората й се нуждаеха от нов водач.

 

 

Тя отиде в художествената галерия. Търсеше Хава, но не знаеше защо. Нещо в страха на момичето я привличаше, защото го разбираше. Привличаше я и умението й да се крие, да се преобразява до неузнаваемост.

Не беше прашно както преди и в камините гореше огън. Хава явно се опитваше да превърне галерията в обитаемо място. С крайчеца на окото си обикновено долавяше трептене. Случваше се, когато Хава се криеше на една ръка разстояние от нея. Ала днес в галерията не мъждукаше нищо. Битърблу седна на пода до статуите в залата със скулптурите и се загледа в преобразяващите се фигури.

След малко Хава дойде.

— Какво има, кралице?

Битърблу се вгледа в обикновеното лице на момичето и в странните й очи с цвят на мед.

— Искам да се превърна в нещо друго, Хава — призна тя. — Както правиш ти или както става в скулптурите на майка ти.

Хава застана пред прозореца зад статуите, откъдето се откриваше изглед към големия двор.

— Аз не се превръщам, кралице. Оставам си същата. Само другите мислят, че се променям. И това е свидетелство за същността ми. Аз съм измамница.

— И аз съм измамница — прошепна Битърблу. — Преструвам се, че съм водач на Монсий.

— Хм… — Хава сви устни и се втренчи през прозореца. — Скулптурите на мама също не изобразяват хората каквито не са, кралице. Тя умееше да съзира истината за тях и да я изтъква в творенията си. Хрумвало ли ви е някога?

— Искаш да кажеш, че наистина съм замък? — попита сухо Битърблу. — А ти си птица?

— Знаех как да отлитам, когато ме доближат — кимна Хава. — Единствено пред мама показвах истинското си лице. Доскоро вуйчо ми не знаеше, че съм жива. Така мама ме пазеше от Лек, кралице. Лъжеше го, че съм мъртва, а използвах Дарбата си да се крия от него и от всички в двореца. Отлитах и Лек никога не разбра, че Дарбата ми вдъхновява скулптурите й.

Битърблу погледна Хава в очите, обзета от внезапно подозрение. Взря се неспокойно в лицето й.

— Хава, кой е баща ти?

Хава сякаш не я чу.

— Кралице, коя е онази жена в двора? — попита със странен глас тя.

— Какво?

— Онази жена — посочи Хава, притиснала нос в стъклото.

Битърблу най-сетне разпозна тона й — със същото удивление Теди говореше за книги. Застана предпазливо до Хава и видя най-утешителната гледка: Катса и По се целуваха в двора.

— Катса! — възкликна възторжено тя.

— Зад лейди Катса — уточни нетърпеливо Хава.

Зад Катса се бяха скупчили няколко души, които Битърблу определено не бе виждала преди. Сред тях имаше жена — възрастна жена. Облягаше се на по-млад мъж, застанал до нея. Носеше палто и шапка от бледокафява кожа. Внезапно очите й се вдигнаха към високия прозорец на галерията и срещнаха погледа на Битърблу.

На Битърблу й се прииска да зърне косата й.

Като по чудо жената си свали шапката и косата й се разпиля по раменете — алена, златиста и розова със сребристи нишки.

Беше жената от гоблена в библиотеката и Битърблу не разбра защо се разплака.