Кристин Кашор
Лазурна (41)

39.

Тя лежеше високо над бурната вода.

Може би я бе заблудил. Избягал е, докато очите й са били затворени. Размислил е и се е прибрал в двореца.

Не. Не се бе разколебал. Тя не бе затваряла очи. Видя го да полита надолу.

Непременно трябваше да слезе от моста. В това бе сигурна. Нямаше как обаче да го прекоси, защото се издигаше твърде високо във въздуха. Тук ли да остане? Да се вкопчи в спомена за студената планина и за тялото на Катса, излъчващо топлина, за ръцете на Катса, придържащи я крепко към земята?

Да пълзи, щеше да намери сили да пълзи. Не е срамно да пълзиш, ако си неспособен да вървиш. Някой й го беше казал някога. Някой…

— Хей…

Гласът отгоре прозвуча познато.

— Какво правиш? Ранена ли си?

Собственикът на гласа я докосна, почисти я от снега.

— Ще успееш ли да станеш?

Тя поклати глава.

— Височината ли те смущава, Искрице?

Да. Не. Тя поклати глава.

— Плашиш ме — каза той. — От кога си тук? Ще те вдигна.

— Не — възпротиви се тя, защото щеше да се озове прекалено нависоко.

— Ще ми кажеш ли колко е четиристотин седемдесет и шест по четиристотин седемдесет и седем?

Саф я взе на ръце, вдигна и сабята й и я занесе в кулата на моста. Тя се притискаше в обятията му и се опитваше да проумее какво се случва.

* * *

Вътре беше топло. Гореше огън. Той я сложи върху стол, но тя го улови за ръката и не я пусна.

— Искрице, не си измръзнала — той коленичи до нея, свали й шапката и ръкавиците и опипа ръцете и лицето й. — Май има нещо по-сериозно и от страха ти от височини. Миналия път се уплаши от високото, но все пак успя да ме скастриш.

Битърблу се побоя да не би пръстите й да се счупят, толкова силно стискаше ръката му. Той я обгърна със свободната си длан. Тя се вкопчи в него. Трепереше.

— Кажи ми какво има — помоли я той.

Тя се опита. Наистина се опита. Не успя.

— Прошепни ми.

Носът й докосна топлото му ухо. Устните й усетиха успокоителната твърдост на златната му обеца. Две думи. Произнесеше ли две думи, той щеше да разбере.

— Тиел скочи — отрони тя.

Той застина, после си пое дъх, сетне я прегърна по-крепко. Раздвижи се, вдигна я, седна на стола, взе я в скута си и прегръща, докато спря да трепери.

Тя се разбуди, усетила как я слага да легне върху одеяла на пода.

— Ела при мен, не си отивай — прошепна тя.

Той пак я прегърна. Битърблу заспа.

 

 

Събуди се пак. Чу шепот. Усети нежни ръце. Хора с побелели от сняг палта се надвесваха над нея.

— Ще се съвземе — прецени Рафин.

Саф спомена нещо за снега.

— По-добре останете тук — предложи той.

По заговори за коне и колко е опасно да привличат внимание. Гласът на По! По я прегръщаше, целуваше я по лицето.

— Пази я — заръча той. — Ще я чакам под стълбите, когато бурята стихне.

После тя отново остана сама със Саф.

— По? — възкликна объркано.

— Беше тук — отвърна Саф.

— Саф… — Тя откри лицето му в сумрака. — Прощаваш ли ми?

— Шшт — Саф погали косите й, разхлабените й плитки. — Да, кралице. Простих ти отдавна.

— Защо плачеш?

— По много причини.

Тя избърса сълзите му. И заспа.

 

 

Събуди я кошмар. Пропадаше. Ашен, тя, костите, всички, всичко пропадаше. Извика, замята се и се смая, а после сърцето й се сви, защото Саф я прегръщаше, утешаваше и този път бе наистина будна, със Саф, и истините от действителния свят се върнаха. Притисна се към него да ги отблъсне, прегърна го трескаво. Усети тялото му до своето, усети ръцете му. Чу шепота му, попи го с кожата си. Целуна го. Той отвърна на целувката й и тя го целуна още по-пламенно.

— Сигурна ли си, че го искаш? — прошепна той, когато стана ясно какво се случва. — Сигурна ли си, че си сигурна?

— Да — прошепна тя. — А ти?

Така се върна при себе си. Саф й припомни желанието да се доверява, да я обичат. После, когато болката се завърна — остра и неумолима — имаше сили да я понесе и приятел да я прегръща, докато плаче.

Плачеше за частицата от душата си, вкопчена в Тиел и пропаднала с него в реката, за частицата, която той бе откъснал. Плачеше, задето не е успяла да го спаси. И най-вече оплакваше живота на Тиел.

— Край на кошмарите — прошепна Саф. — Сънувай спокойни сънища.

— Искам да мисля, че понякога той е бил щастлив.

— Сигурен съм, че е бил, Искрице.

Тя си представи стаята на Тиел, гола и неуютна.

— Не съм го виждала щастлив. Не знам какво му е доставяло радост.

— Кого обичаше?

Тя затаи дъх.

— Мама — прошепна. — И мен.

— Сънувай тази обич.

Тя сънува сватбата си. Не виждаше за кого се омъжва, младоженецът не се появи във видението й, а и нямаше значение. Имаше обаче музика, музиката изпълваше всички с щастие и тя танцуваше с майка си и Тиел.

 

 

Рано сутринта я събуди стържещият стомах. Отвори очи в светлината и в странното спокойствие на съня. После се върнаха спомените. Болката — от борбата с Тиел, от падането върху моста, от сълзите, от загубата, от Саф. Снегът бе спрял и небето искреше синьо през трите кръгли прозорчета. Саф спеше до нея.

Не беше справедливо колко невинен изглежда, потънал в съня. Синината около окото му и поморавялата кожа под лиенидските рисунки върху ръката му също не бяха справедливи. Не беше ги забелязала в сумрака на предишния ден, а и той не й ги бе показал.

Колко предан и нежен бе Саф с нея, без дори да го моли. Склонен бързо да заобичва и бързо да се гневи, склонен към топлота и към глупост, той притежаваше неочаквана нежност. Запита се дали е възможно да обичаш някого, без да го разбираш.

Клепките му трепнаха. Озариха я меките му пурпурни очи. Той я видя и се усмихна.

Сънувай нещо хубаво, пожела й през онази нощ в печатницата. Бебета например. И тя бе сънувала бебета. Сънувай тази любов.

— Саф?

— Да?

— Мисля, че знам каква е Дарбата ти.

 

 

Сънищата бяха толкова странни и облъхнати от такова чувство за недействителност, че не бе забелязала как тя самата се преобразява в тях.

Саф — толкова противоречив и толкова желан — притежаваше красива Дарба: да подарява сънища. Докато си закопчаваше ножовете на китките, тя сподели откритието си, а той се опита да я убеди да остане още малко.

— Ще експериментираме, за да проверим дали е вярно — предложи й той. — Дали ще успея да ти подаря сън, като ти го пожелая мислено? Дали ще успея да ти дам сън с всякакви подробности — например Теди в розови чорапи, стиснал патица? Тук имам храна. Сигурно умираш от глад. Остани и хапни нещо.

— Няма да ям от храната ти. Необходима ти е — поклати глава Битърблу, обличайки роклята си. — А и ще се тревожат за мен, Саф.

— Дали е възможно да ти изпращам лоши сънища?

— Не се съмнявам. Ще останеш тук, нали? Няма да излизаш по светло.

— Сестра ми е болна.

— Знам. Казаха ми, че ще се възстанови. Изпратих й Мадлен. Ще ти пратят вест по някого, обещавам. Нали разбираш, че трябва да останеш тук? Не бива да рискуваш да те видят.

— Ще умра от скука в тази стая — въздъхна Саф, отметна завивките и се пресегна към дрехите си.

— Чакай — възпря го Битърблу.

— Какво — втренчи се той в нея. — Какво…

Битърблу никога не бе виждала гол мъж и беше любопитна. Реши, че светът й дължи няколко минути, само няколко, да задоволи любопитството си. Коленичи пред него и той замлъкна.

— Ще ти подаря сън — прошепна й. — Красив сън. Тайна е.

— Експеримент? — подсмихна се Битърблу.

— Експеримент, Искрице.

 

 

Знаеше, че на моста ще е ужасно. Застана бързо по средата, възможно най-далеч от края. Вятърът бе стихнал през нощта и дъските бяха застлани с удобна снежна покривка. Да си проправя път през белия килим отвличаше вниманието й.

Помагаше й и че Саф я наблюдава от кулата и ще излезе да я спаси, ако спре или се паникьоса видимо, или падне. Реши да скрие страха си и да продължава напред; да, паникьосана или не, щеше да напредва крачка по крачка.

След цяла вечност стигна до стъпалата и тук вече й стана все едно какво вижда Саф. На ръце и колене наближи ръба и погледна надолу. Снегът се диплеше върху тях. Долу стоеше човек, закрил лице и коса с качулка. Отметна качулката. По.

Битърблу седна на най-високото стъпало и заплака.

Той се изкачи при нея и я прегърна през рамо. Толкова й олекна, че не е нужно да говори и да обяснява, а само да си спомни и той да разбере.

— Не си виновна, скъпа.

Недей, По. Няма смисъл.

— Добре — съгласи се той. — Съжалявам.

Свали шапката й, събра разпиляната й коса и я прибра под нея. Вдигна яката й и нахлупи още по-ниско шапката, та да не я познаят. Спуснаха се заедно по стълбите — той от външната страна, прегърнал я през рамо. После я поведе по безлюдните улички. Стигнаха до тясна врата в стена.

От нея започваше много дълъг, много тъмен и влажен тунел.

Най-сетне го прекосиха и през прага на друга врата зърнаха да се процежда светлина.

— Почакай малко. Сега има много хора — предупреди я По.

— В източния коридор ли ще влезем? — попита Битърблу.

— Да. И ще тръгнем по тайния проход, който води до покоите на баща ти.

— Защо се прокрадваме тайно?

— Защото всички мислят, че си се върнала в двореца вчера, разказала си ни за Тиел и оттогава си в спалнята си — обясни По.

— За да не привлечем нечие внимание към кулата на моста.

— Да.

— И никой да не се почуди откъде знаете за Тиел.

— Да.

— Вече си казал на всички?

— Да.

О, благодаря ти. Благодаря ти, че си ме отменил.

— Добре. Да вървим. По-бързо! — подтикна я По.

Светлината в коридора ги заслепи. Застанаха пред гоблен със зелена дива котка, зад който минаха през още една врата и пак потънаха в мрак. Нямаха лампа и докато се изкачваха по виещия се проход, По я предупреждаваше кога има стъпала.

Най-сетне се провряха под друг тежък гоблен и се озоваха в покоите на Лек. Битърблу изкачи запъхтяна стълбите. По почука на вратата. Чуха как в ключалката се превърта ключ. Вратата се отвори и Битърблу се притисна в обятията на Хелда.

 

 

40.

 

Пакетите с морска билка бяха в шкафчето в банята й. Не си бе представяла, че ще се чувства толкова объркана първия път, когато се наложи да ги изпие.

Тя се върна в коридора и влезе в дневната.

— Баня и закуска, преди да се срещнете със служителите си, ще ви се отразят добре, кралице — посъветва я с благ глас Хелда. — Чисти дрехи, за да започнете на чисто.

— Невъзможно е — промърмори Битърблу.

— Необходима ли ви е Мадлен, кралице?

Искаше да види Мадлен, но нямаше основателна причина.

— Не, предполагам.

— Дали да не я извикам за всеки случай, кралице?

Хелда и Мадлен й помогнаха да отмие във ваната потта и мръсотията, да си измие косата, да съблече старите дрехи и да облече чистите. Мадлен говореше тихо и познатият й, странен акцент връщаше Битърблу към действителността. Запита се дали по тялото й има следи от нощта със Саф и дали Мадлен и Хелда ще разберат. Или следи от борбата с Тиел? Беше й все едно, стига да не й задават въпроси. Усещаше смътно, че въпросите ще раздробят защитната й черупка.

— Как са Брен и стражите? — осведоми се тя.

— Още са на легло, но ще се оправят — отвърна Мадлен. — Днес пак ще намина при Брен.

— Обещах новини на Саф — каза Битърблу.

— През нощта Лорд Гидън ще нагледа Сапфайър, кралице. Той ще му предаде новините.

— Добре ли е Дийт?

— Посърнал е, но иначе се възстановява — отговори Мадлен.

Битърблу не очакваше закуската да й се отрази благотворно. Ала не излезе права и изпита ново чувство за вина. Не биваше толкова лесно да изпитва удоволствие от храната. Струваше й се нередно да иска да живее, щом Тиел е искал да умре.

В лечебницата двамата й лиенидски стражи приеха с признателност посещението и благодарностите й.

Дийт седеше, подпрян на възглавници и с превързана глава.

— Изгубихме много незаменими книги, кралице. Мадлен ми забранява да работя, докато главата не спре да ме боли, но според мен ме боли от бездействие.

— Едва ли, Дийт. Ударили са те по главата — напомни му нежно Битърблу. — Разбирам те обаче. Каква работа би предпочел?

— Останалите дневници, кралице — оживи се той. — Онзи, който превеждах, не изгоря, а лорд Гидън ми каза, че има още няколко оцелели. У него са. Искам да ги видя, кралице. Бях на крачка от истината. Според мен част от странните му постройки и подобрения в двореца и в града са опит да съживи друг свят тук. Вероятно света, откъдето произхожда. Опитвал се е да преобрази нашата земя като другата, откъдето е шареният плъх. Възможно е там медицината да е напреднала много и затова да е създал безумната си болница.

— Дийт, докато си четял за болницата, хрумвало ли ти е някога, че не той, а приближените му са наранявали жертвите, а Лек ги е наблюдавал? — попита тихо Битърблу.

Дийт присви очи.

— Това би обяснило някои неща, кралице. Лек споменава за жертви, които „пази за себе си“. Възможно е да е делил останалите с други насилници.

— Насилниците също са негови жертви.

— Да, разбира се, кралице. Всъщност той говори за „моменти, когато хората му осъзнават какво правят“. Досега не ми беше хрумвало — добави мрачно, — кои са те и какво точно са правели.

Думите му й припомниха какво предстои. Тя стана с изопнато лице, окуражавайки се мислено.

— Ще тръгвам.

— Кралице, може ли да ви помоля за още нещо? — попита Дийт.

— Да?

— Ще ви се стори дреболия на фона на другите ви грижи… — той замълча.

— Дийт, ти си ми библиотекар. Ако съм в състояние да те успокоя някак, кажи ми какво искаш.

— Под писалището държа купичка с вода за Обичливко. Сигурно е празна, ако изобщо е там. Отсъствието ми сигурно го е смутило. Помислил е, че съм го изоставил. Изхранва се сам с мишките в библиотеката, но не смее да излиза навън и не знае къде да намери вода. Той много обича вода, кралице.

 

 

Обичливко, любителят на водата.

Писалището приличаше на почерняла, напукана черупка. Подът под него бе съсипан. Купичката, позеленяла като монсийска долина, лежеше прекатурена на няколко крачки от писалището. Битърблу я взе и излезе в големия двор. Зъзнейки, отиде до фонтана, напълни купичката и мразовитата вода обжари пръстите й.

Върна се в библиотеката, огледа се и коленичи зад изтърбушеното писалище. Остави купичката под единия му ъгъл. Не изглеждаше редно да подмамва Обичливко в смрадливата отломка, но щом бе свикнал да намира водата тук, вероятно пак щеше да я потърси на същото място.

Чу съскане и позна злостния котешки глас. Надникна под писалището, съзря тъмен силует и опасно потрепване на опашка.

Пъхна предпазливо ръка под писалището. Дланта й остана на педя от него, та той да реши дали да приближи или да я пренебрегне. Обичливко избра да нападне. Измяука пискливо, издраска я мълниеносно и се оттегли.

Битърблу притисна окървавената си ръка до гърдите и преглътна вика, надигнал се в гърлото й, защото не го обвиняваше. Знаеше как се чувства.

 

 

На стълбището към кабинета й я пресрещна По.

— Трябвам ли ти? Искаш ли аз или някой друг да те придружи? — попита я той.

Застанала пред причудливото сияние на очите му, Битърблу се замисли.

— Ще се наложи да ми помагаш през следващите дни — отвърна тя — за администрацията и за кралството ми. Не искам обаче да се разкъсваш между Монсий и естилската революция. Щом положението в Естил се уталожи, ще се съгласиш ли да се върнеш тук за известно време?

— Да. Обещавам — кимна той.

— Сега обаче е редно да действам сама. Макар да нямам представа какво да им кажа. И не знам какво да правя — призна тя.

По наклони замислено глава.

— Тиел и Ранмуд са мъртви, братовчедке, а те дърпаха юздите. На хората ти им е нужен нов водач.

 

 

Тя влезе при чиновниците и кабинетът стихна. Всички лица се обърнаха към нея. Битърблу се опита да мисли за тях като за хора, на които им е необходим нов водач.

Изненада се, че не й е трудно. Стъписа я нуждата, изписана по лицата им. Гледаха я като изгубени души, онемели от объркване и срам.

— Господа — подхвана тихо тя, — колко от вас са прикривали истината за времето на Лек? Колко са замесени в убийствата на търсачите на истината?

Никой не отговори. Мнозина сведоха очи.

— Има ли някой, незамесен по един или друг начин? — попита тя.

Пак не й отговориха.

— Добре — затаи дъх тя. — Следващ въпрос. Кои са били принудени от Лек да измъчват жертвите му?

Всички я погледнаха отново и тя замръзна. Страхуваше се, че въпросът ще ги парализира. Те обаче се втренчиха в лицето й почти обнадеждени и тя най-сетне съзря истината, скрита зад вцепенението, зад мъртвилото в очите им.

— Не сте виновни — продължи. — Не сте виновни и всичко е приключило. Край на мъченията! Разбирате ли? Повече няма да наранявате никого.

По лицето на Руд се стичаха сълзи. Холт падна на колене пред нея. Улови ръката й и зарида.

— Холт, прощавам ти — приведе се тя над него.

Хората в стаята въздъхнаха; тишината сякаш питаше дали и те заслужават прошка. Битърблу почувства безмълвния въпрос и потърси отговор. Нямаше как да изпрати всички виновници в затвора, защото присъдата не би променила истинската беда в сърцата им. Нямаше как да ги уволни и да ги отпрати, защото оставени на произвола на съдбата, вероятно щяха да продължат да нараняват другите или себе си. Никой не бива да се самоизмъчва, помисли си тя. Не бива обаче и да продължат да работят безнаказано. Не им вярвам.

Смяташе, че като кралица ще разрешава големи проблеми. Ще ограмоти града и двореца. Ще получава в Дворцовия съд молби за обезщетения от цялото кралство. Ще приюти Съвета, докато помогне на естилците да детронират несправедливия си крал, и ще се занимае с онова, което Катса ще открие в другия край на тунела. Когато Рор пристигне, ще реши от каква флота се нуждае Монсий и колко кораба е в състояние да си позволи.

Не по-маловажно е обаче, помисли си тя, да стопля сърцата на хората, смразени от баща ми, и да споделя болката на изцелението им.

Как ще се погрижа за всички?

— Предстои ни много работа — подхвана тя. — Да градим и да разрушаваме. Ще ви разделя на екипи и на всеки ще възложа задача. В екипите ще има нови хора. Монсийци извън администрацията. Ще им докладвате и ще си сътрудничите. Ще включа външни лица, защото не ви вярвам. — Тя спря, позволявайки на острата, необходима стреличка да жегне всекиго. За да възвърнат силите си, трябва да спечелят отново доверието ми. — Всички обаче имате възможност да извоювате отново доверието ми. Няма да ви принуждавам да си спомняте зверствата от времето на Лек. Други, които не е наранявал пряко, ще ми помогнат. Няма да позволя на никого да ви търси сметка или да ви тормози заради нещата, извършени по принуда. Лично аз ви прощавам и за престъпленията, които сте извършили по-късно. Другите обаче вероятно няма да ви простят и те също имат право да получат справедливост. Предстоят ни трудни и объркани дни. Разбирате ли го?

В нея отново се втренчиха поразени лица. Някои кимнаха.

— Доколкото е възможно, ще ви помагам. Ако има съдебни процеси, ще свидетелствам във ваша полза, защото знам, че малцина са упражнявали истинска власт, а дълги години Лек ви е принуждавал да му се подчинявате безпрекословно. Вероятно в момента умеете единствено да се подчинявате. Не сте виновни. И още нещо — добави тя. — Казах, че няма да настоявам да си спомняте времето на крал Лек. Има обаче хора, които виждат смисъл в това. Истината им е необходима, за да се възземат. Не ви отнемам правото да се излекувате по свой начин, но няма да се месите и в оздравяването на другите. Наясно съм колко се разминават средствата за изцеление. Схващам противоречието. Но няма да ви позволя да прикривате с нови престъпления престъпленията на Лек. Ще се обърна срещу всеки, продължил репресиите. Разбирате ли?

Битърблу погледна всекиго, търсейки отклик. Недоумяваше и се срамуваше как толкова години е работила с тези мъже, без да проумее колко красноречиви са лицата им. Сега те зависеха от нея — четеше го в очите им. Не съзнаваха, че чуват просто празни думи и екипите съществуват само във въображението й. Все едно им нареждаше да построят замък от въздух.

Е, все отнякъде трябваше да започне. Да покажеш доверие навярно бе по-важно, отколкото да го чувстваш.

— Холт?

— Да, кралице — отвърна пресекливо той.

— Погледни ме, Холт. Ще ти възложа задача — на теб и на войници от кралската стража по твой избор.

Холт впери очи в нейните.

— Готов съм на всичко, кралице.

Битърблу кимна.

— От другата страна на Крилатия мост има пещера. Племенницата ти знае как да я намери. Там е леговището на Спук и на внучката й Грей, позната ти под името Фокс. Късно през нощта, когато и двете са в пещерата, искам да арестувате и тях, и стражите им. Ще конфискувате всичко вътре. Говори с Гидън. Той също има сведения за пещерата. Ще ти обясни как я охраняват и къде са входовете.

— Благодаря, кралице — разплака се отново Холт. — Благодаря ви, че ми поверявате задачата.

После Битърблу погледна към двамата си съветници — Руд и Дарби — и осъзна, че й предстои още по-тежък разговор.

— Елате горе с мен — нареди им тя.

 

 

— Седнете — подкани ги.

Дарби и Руд се отпуснаха съкрушени на столовете. Руд хлипаше. Дарби се потеше и трепереше. И те скърбяха като нея. Ала колкото и неприятно да й беше, нямаше връщане назад.

— Долу споменах, че според мен малцина са упражнявали истинска власт. Но вие двамата сте били сред тях, нали?

Не й отговориха. Започваше да й омръзва да посрещат въпросите й с мълчание.

— От самото начало вие измислихте стратегията да се гледа към бъдещето. За вас тя е означавала прикриване на миналото. Преди да го убия, Данзол намекна, че хартите от градовете всъщност са начин да ме лишите от възможността да потърся истината за случилото се в кралството ми. Аз му се изсмях, но точно това сте целели, права ли съм? Да погребем миналото и да се престорим, че поемаме по нов път. Същият интерес обслужва и амнистията за всички престъпления, извършени по времето на Лек. Саботирали сте училищата, защото е по-лесно да контролираш информацията, ако хората не умеят да четат. И най-лошото — взели сте на мушка всички, работещи срещу вас. Така ли е? Изчерпателно ли изредих машинациите ви? Отговорете ми — заповяда остро тя.

— Да, кралице — прошепна Руд. — Освен това ви засипвахме с документи, та да стоите в кулата и да не ви остава време за излишно любопитство.

Битърблу го погледна смаяна.

— Ще ми кажете как сте действали и кой още е замесен, освен мъжете долу. И кой е ръководел заговора.

— Ние го ръководехме, кралице — призна с немощен глас Руд. — Ние, четиримата ви съветници. Ние заповядвахме. И други обаче са замесени.

— Тиел и Ранмуд са главните виновници — обади се Дарби. — Те дадоха идеята. Кралице, уверихте ни, че ни прощавате. Обещахте да свидетелствате в наша полза, а сега ни се гневите.

— Дарби! — извика раздразнено тя. — Гневя се, разбира се! Лъжехте и ме манипулирахте. Набеждавахте за убийци приятелите ми! Една от тях пострада, защото се опитахте да изгорите печатницата й!

— Не искахме да я нараним, кралице — оправда се отчаяно Руд. — Тя печаташе книги и учеше хората да четат. Имаше ръкописи и шаблони на странни букви, които ни уплашиха и объркаха.

— И решихте да ги изгорите? И това ли е част от тактиката ви? Да унищожавате всичко, което не разбирате?

Съветниците й не проговориха. И двамата сякаш не присъстваха съвсем в кабинета й.

— Ще видя ли отново капитан Смит? — попита рязко тя.

— Искаше да ви разкрие истината, кралице — прошепна Руд. — Трудно му беше да ви лъже в очите. Тиел сметна, че капитанът вече е твърде слабо звено.

— Как е възможно да отнемате с толкова лека ръка човешки живот? — разяри се тя.

— По-лесно е, отколкото изглежда, кралице — призна Руд. — Изисква просто да не мислиш, да не чувстваш и да съзнаваш, че да нехаеш за хората, е единственото ти умение.

Трийсет и пет години. Битърблу не беше сигурна дали някога ще проумее какво са преживели. Не беше справедливо десет години след смъртта си Лек да продължава да убива. Лек измъчваше същите жертви, които бе тормозил някога; те извършваха ужасни злодеяния, за да заличат ужасни дела, останали в миналото.

— Какво се случи с лудия инженер? С Айвън? — попита тя.

— Ранмуд реши, че той привлича твърде много внимание към себе си и към състоянието на града, кралице — отвърна задавено Руд. — Вие също се оплакахте от некомпетентността му.

— А Данзол?

— О… — въздъхна Руд, — не знаем какво го прихвана, кралице. Лек имаше неколцина приближени, които канеше в болницата си. Данзол бе сред тях. Ние знаехме, разбира се, но не предполагахме, че е полудял и възнамерява да ви похити, за да поиска откуп. После Тиел се срамуваше, защото Данзол го разпитвал колко високо ви оценява администрацията, кралице. Хвърляйки поглед назад, Тиел се укоряваше, че не е схванал защо опипва почвата.

— Данзол е възнамерявал да поиска откуп от вас?

— Така мислим, кралице. Никой друг на света не би платил повече, за да ви освободи.

— Но как е възможно, след като целенасочено сте се опитвали да ме превърнете в безполезен фигурант?

— Нямаше да сте безполезна, кралице, след като заличим миналото. Вие бяхте нашата надежда! Вероятно трябваше да държим Данзол под око и да го въвлечем в заговора. Да го направим съдия или министър. Тогава сигурно нямаше да си изгуби ума.

— Какви ги приказваш? — смая се Битърблу. — Бях права, че Ранмуд е най-разсъдливият от вас. Той поне е разбирал, че планът ви няма да проработи, докато съм жива. Ще свидетелствам във ваша полза — продължи тя. — Ще свидетелствам колко неизличимо ви е повлиял Лек и как Тиел и Ранмуд вероятно са ви заставили да им станете съучастници. Ще се погрижа да се отнасят справедливо с вас. Но и двамата знаете, че във вашия случай съдебният процес е неизбежен. Убивали сте хора. Едва не удушиха и мен.

— Ранмуд е виновен! — възкликна трескаво Дарби. — Той прекрачи границата!

— Всички прекрачихте границата — възрази Битърблу. — Вразуми се, Дарби. Знаете, че нямам право да ви освободя. Как си представяте кралицата да потули престъпленията на съветници, заговорничили да убиват невинни монсийци и използвали администрацията й, за да осъществяват кроежите си? Невъзможно! И двамата отивате в затвора, както и всички сериозно замесени. Ще останете там, докато избера благонадеждни хора да разследват престъпленията ви, и безпристрастни съдии, които да вземат под внимание колко сте страдали. Ако ви оневинят и ви върнат на работа, ще уважа присъдата им. Но сега няма да ви помилвам.

Руд, закрил лице в шепи, дишаше тежко.

— Нямам представа как попаднахме в такъв капан — промълви той. — Не разбирам. Не проумявам какво се случи.

Битърблу имаше чувството, че думите й излизат от дълбока, празна, безмилостна и глупава дълбина, но все пак ги изрече.

— Искам и двамата да напишете как сте действали, какво сте направили и кой друг е бил замесен. Руд, ти седни зад моето писалище — посочи му листове и перодръжка. — Дарби, ти ще използваш писалището на Тиел. Не обменяйте информация. За ваше добро е обаче показанията ви да съвпадат.

Терзаеше се, че е принудена толкова очевидно да изрази недоверието си. Не се радваше, че ще се лиши от двамина, чиито тела и умове са й нужни, за да задвижват администрацията й. И колко се ужасяваше, че ги изпраща в затвора! Единият имаше семейство и — някъде дълбоко в себе си — нежна душа, а другият не намираше спасение дори в съня.

Когато приключиха, тя нареди на войниците от кралската стража да ги отведат в затвора.

 

 

После изпрати да извикат Гидън.

— Кралице, не изглеждаш добре — констатира той. — Битърблу… — поправи се.

Прекоси стаята с две крачки, коленичи пред нея и улови ръцете й.

— Ако ме докоснеш, ще изгубя самообладание, а не бива да проявявам слабост пред тях — процеди през зъби тя, затворила очи.

— Дишай дълбоко. Поставена си под огромно напрежение, но няма да изгубиш самообладание — успокои я той. — Разкажи ми какво става.

— Заплашва ме — подхвана тя, но млъкна. Вкопчи се в китките му и си пое бавно дъх. — Заплашва ме катастрофален недостиг на кадри. Изпратих Дарби и Руд в затвора, а погледни колко документи са натрупани върху бюрото ми.

Посочи купищата листове, изписани с почерка на Дарби и Руд. Четирима от осмината съдии в Дворцовия съд бяха замесени в заговора за прикриване на истината и бяха произнасяли присъди над невинни хора, за да ги накарат да замълчат.

Смит също бе сред съучастниците, както и главният тъмничар, министърът на пътищата и картографията, данъчният министър, неколцина лордове и капитанът на монсийската стража в Монпорт. Толкова много войници от монсийската стража се бяха научили да си затварят очите, че Руд и Дарби се затрудняваха да посочат имената на всички. Имаше и хора от най-нисшите прослойки — престъпници и изгубени души, изпълнявали срещу заплащане или по принуда убийства и погроми.

— Ясно — кимна Гидън. — Положението не е лесно наистина. Но ти имаш достатъчно поданици. Сега се чувстваш изоставена, ала рано или късно ще събереш работоспособен екип. Знаеш ли, че Хелда цял ден днес съставя списъци?

— Гидън, чувствам се изоставена, защото съм сама. Непрекъснато ме предават — отвърна задавено Битърблу, потискайки напушилия я истеричен смях.

Внезапно самообладанието я напусна и безсилна, тя оброни глава върху рамото му. Стори й се оправдано да се предаде за две минути, защото той й вдъхваше усещане за безопасност, нямаше да каже на никого и силните му ръце я прегръщаха крепко.

Най-сетне задиша по-спокойно, успя да си избърше очите и носа в кърпичката, която той й подаде, а не в ризата му, и му благодари.

— Няма защо. Кажи ми как да ти помогна — подтикна я той.

— Ще ми отделиш ли два часа, Гидън? Сега?

Гидън погледна към часовника.

— Имам три часа. До два часа.

— Рафин, Бан и По заети ли са?

— Да, кралице, но ще отложат работата си, ако са ти необходими.

— Не, няма нужда. Ще ми доведеш ли Теди, Мадлен, Хава и Хелда?

— Разбира се.

— Помоли Хелда да донесе списъците. Ти също обмисли положението.

— Познавам добри монсийци, които ще ти бъдат полезни.

— Затова те извиках. Докато през последните месеци аз се щурах напред-назад и създавах бъркотия, ти се срещаше с хората ми и научаваше много за тях.

— Кралице, несправедлива си към себе си. Аз участвах в заговор, а ти бе мишена на друг. По-лесно е да кроиш планове, отколкото да кроят планове срещу теб, повярвай ми. Отсега нататък ще правиш първото.

Думите му я успокоиха. Трудно й беше обаче да запази упованието, след като той си тръгна.

Върна се с Теди, Мадлен, Хава и Хелда по-скоро, отколкото го очакваше. Теди изглеждаше поизмъчен и си разтриваше бедрата.

— Бързи сте — Битърблу им посочи столовете. — Добре ли си, Теди?

— Лорд Гидън ме качи на кон, кралице. Не се случва често да яздя — обясни Теди.

— Теди, казах ти, че вече не съм лорд — вметна Гидън. — Всички сякаш сте решили да го забравяте.

— Задникът ми ще посинее — оплака се Теди.

Битърблу не знаеше защо, ала сега, когато край нея отново бе пълно с хора, положението не й се струваше толкова безнадеждно. Навярно те й напомняха света извън двореца, където животът продължаваше, а задните части измъчваха Теди, независимо дали Тиел е скочил от моста, или не.

— Кралице, след като поговорим, от грижите ви няма да остане и помен — увери я Хелда.

Прозвуча й направо невероятно и всичките й тревоги я налегнаха отново.

— Има хиляди неща, които разговорът ни няма да промени — възрази тя.

— Исках да кажа, кралице — уточни с по-благ тон Хелда, — че не се съмняваме в способностите ви да създадете добра администрация.

— Добре. Хрумнаха ми идеи. Да започваме — поощри ги Битърблу, опитвайки се да й повярва. — Мадлен и Хава, не очаквам да направите конкретни предложения как да заработи администрацията ми. Ще ви изслушам обаче, ако искате да споделите мнението си. Поканих ви, защото сте сред малцината ми довереници, а и двете познавате, наблюдавали сте и сте работили с мнозина. Необходими са ми хора. Това е най-насъщната ми нужда. Всяка препоръка е добре дошла. Възнамерявам да сформирам нови министерства — продължи тя, — за да се заловим с пренебрегваните досега въпроси. Ще създадем от нулата Министерство на образованието и Министерство на историческите архиви, ала ще търсим истината на случилото се внимателно и ще използваме разумно познанието. Ще обсъдим по-подробно как точно да го направим. А какво мислите за Министерство на душевното благоденствие? — попита тя. — Съществувало ли е някога такова нещо? А Министерство на репарациите?

Приятелите й я изслушаха и започнаха да правят предложения. Битърблу чертаеше схеми и писането я успокояваше — думите, стрелките, таблиците придаваха осезаемост на идеите. Бях си съставила кратък списък, помисли си тя. Всичко, което не знаех, се побираше на лист хартия. Изглежда смешно, защото цялото кралство се оказва карта в реален мащаб, която тепърва ще опознавам.

— Да поговорим ли с всички долу, за да разберем какви са интересите и уменията им? — попита тя.

— Да, кралице — съгласи се Хелда. — Сега ли?

— Да, защо не?

— Съжалявам, кралице, но се налага да тръгвам — обади се Гидън.

Битърблу погледна изумено часовника, неспособна да повярва, че трите часа на Гидън са изтекли.

— Къде отиваш?

Гидън се втренчи смутено в Хелда.

— Гидън? — повдигна вежди Битърблу, изведнъж обзета от съмнения.

— Заминава по работа на Съвета — увери я Хелда. — Не е свързана с никого в Монсий, кралице.

— Гидън, аз винаги ти казвам истината — укори го Битърблу.

— Не съм излъгал! — възмути се той. — Не съм продумал! — Гневните искри в очите на Битърблу не угаснаха и той добави: — По-късно ще ти кажа. Вероятно.

— Ммм… дали е възможно да включите и други в споразумението с лорд Гидън? — осведоми се Хелда.

— Не съм лорд! — поправи я Гидън.

— Моля ви… — Битърблу усети, че я разсейват. — Гидън, изпрати горе някой чиновник или страж. Гледай да изглежда годен да участва разискване.

Така започнаха разговорите със стражите и чиновниците. Идеите се натрупваха по-бързо от купчините листове върху писалището. Разрастваха се във всички посоки и измерения — превръщаха се в скулптура, в замък.

После всички си тръгнаха, за да се заловят със задачите си, а тя остана сама, объркана и отново изгубила вяра.

 

 

Рафин, Бан и По дойдоха късно да вечерят с нея. Битърблу седеше мълчалива между тях и гласовете им отмиваха тревогите й. Хелда е в стихията си, когато се заяжда с млади хора, помисли си тя. Особено с красиви младежи.

После се появи Гидън с новини от Саф.

— Отегчен е до смърт и е загрижен за сестра си. Но ми разказа подробно за пещерата на Спук, а аз предадох сведенията на Холт.

— След като арестуват Спук и Фокс — обади се тихо Битърблу, включвайки се за пръв път в разговора, — ще пуснем ли Саф да излезе от кулата? Навярно зависи от това, колко охотно ще проговорят Спук и Фокс. Продължавам да се съмнявам в монсийската стража. — Щях да се чувствам по-добре, ако короната беше у мен. — Изпълни ли задачата на Съвета, Гидън?

— Убедих шпионин на крал Тигпен да не се връща в Естил — отговори Гидън.

— Как успя? — учуди се Битърблу.

— Уредих му ваканция в Лиенид — обясни Гидън.

Посрещнаха думите му с одобрителни възгласи.

— Браво! — Бан го потупа по рамото.

— По своя воля ли ще отиде в Лиенид? — попита Битърблу, учудена защо изобщо се интересува.

— Всички харесват Лиенид! — възкликна По.

— Отварата за повръщане ли използва? — Рафин тупна развълнувано с юмрук по масата и сребърните прибори издрънчаха. Гидън кимна и сътрапезниците го възнаградиха с овации.

Битърблу седна мълчаливо на дивана. Време беше за лягане, ала как да остане сама в тъмната спалня? Как да се изправи срещу самотната си, изтерзана душа?

Нямаше кой да я прегръща, докато заспи, но имаше гласовете на приятелите си. Те щяха да я обгърнат като дланите на Саф или като ръцете на Катса, когато спяха в замръзналата планина. Катса. Колко болезнено усещаше липсата й! Колко остро въздейства понякога нечие присъствие или отсъствие. Тази нощ би се борила с По за прегръдката на Катса.

Бе забравила, разбира се, сънищата.

Сънува, че ходи от покрив на покрив в града си. Разхождаше се по покрива на двореца. Стъпваше по края на стъкления покрив на кулата, където се намираше кабинетът й, и виждаше всичко наведнъж — сградите, мостовете, хората, които се опитваха да бъдат силни. Слънцето я стопляше, ветрецът я разхлаждаше, нямаше болка и не се страхуваше да се изправи на покрива на света.