Кристин Кашор
Лазурна (30)

28.

На другата сутрин — и на следващата, и на по-следващата — капитан Смит докладва, че няма какво да докладва и Битърблу се удиви колко бездънно чувство всъщност е отчаянието. Ранмуд липсваше от шест дни и нямаше никакъв напредък.

На седмия ден капитан Смит отново докладва същото. Битърблу се изстреля от стола си зад писалището и се впусна в систематично разследване. Успееше ли да обиколи всички коридори в замъка, да докосне всяка стена, да надникне във всички работилници и да запомни какво се крие зад всеки ъгъл, безпокойствата й навярно щяха да се разпръснат. Както и тревогите й за Саф. Защото те задълбочаваха непоносимостта на празните дни. Нямаше новини за короната и за Спук, нямаше вести нито от Теди, нито от Саф.

Тя се спусна тичешком по стълбите на кулата, поздрави чиновниците, които я изгледаха невиждащо, и тръгна да търси обущарската работилница, за да върне брошката на Девра.

Откри я в занаятчийския двор, огласян от звънтящите и кънтящи инструменти на бъчварите, дърводелците и калайджиите. Миришеше на горчивите масла на кожарите, на пчелния восък на свещарите, а в една работилница съсухрена старица изработваше арфи и други музикални инструменти.

Защо никога не чуваше музика в двореца? И защо всъщност никога не срещаше жива душа в библиотеката, освен Дийт? Все някой умееше да чете. И защо понякога в коридорите оставаше с натрапливото усещане, че лицата на хората изглеждат странно — някак отнесени и празни. Покланяха й се, но не беше сигурно дали наистина я виждат.

На горния етаж в западното крило откри бръснарница, а до нея — малка работилница за перуки. Незнайно защо й се зарадва. На другия ден попадна на детската градина. Очите на децата не бяха празни.

После — на деветия ден без новини — се върна в пекарната, поседя няколко минути в ъгъла и погледа готвачите.

Анна задоволи любопитството й с непоискано обяснение.

— Родила съм се със саката ръка, кралице. Не се бойте, че баща ви ме е наранил — успокои я тя.

Битърблу не успя да скрие колко е изненадана от искреността й.

— Не е моя работа, но ти благодаря, че ми каза.

— Явно харесвате пекарната, кралице — отбеляза Анна, месейки планина от тесто, докато разговаряха.

— Не искам да ти преча, Анна, но бих желала някой ден да пробвам как се меси тесто — призна тя.

— Месенето вероятно е полезно упражнение, за да възвърнете силата на ръката си, след като свалите гипса, кралице. Посъветвайте се с лечителя си. Дребничка сте — добави, кимайки критично. — Идвайте по всяко време, ще работите в ъгъла и няма да пречите на никого.

Битърблу протегна ръка. Анна спря да меси и Битърблу постави длан върху тестото. Беше меко, топло и сухо и по дланта й полепна брашно. През целия ден усещаше едва доловимата му миризма по пръстите си.

Да докосва нещата и да се уверява, че са истински, й помагаше. Откритието й обаче я изпълваше с болезнена тъга по Саф, която разнасяше из всеки коридор, защото някога й бе разрешено да докосва и него.

 

 

На четиринайсетия ден след изчезването на Ранмуд Дийт дойде в нишата й в библиотеката, където тя продължаваше да чете от време на време ръкописите му и четивата от детските си години. Той пусна от голяма височина прясно пренаписана книга върху бюрото й, обърна се кръгом и се отдалечи с отсечена стъпка.

Обичливко, свит до лакътя на Битърблу, подскочи във въздуха и измяука. Приземи се и веднага се залови да се ближе енергично, все едно инстинктът му подшушваше да се престори на зает, за да скрие неведението си какво става.

— Съгласна съм, че пробуждането не бива да е толкова болезнено — каза му вежливо Битърблу.

Напоследък Обичливко живееше двойствен живот — едното му аз й съскаше с омраза, другото я следваше мрачно и понякога заспиваше, притиснато до нея. Не се преместваше, когато го подканваше, и тя се отказа от опитите да му влияе.

Новият ръкопис бе озаглавен „Монархията е тирания“.

Битърблу избухна в смях. Обичливко прекрати тоалета си и я погледна подозрително, вдигнал крак във въздуха като печено пиле.

— Не се учудвам защо Дийт ми подхвърли книгата така — сподели Битърблу. — Сигурна съм, че е изпитал искрено задоволство.

После смехът й секна. Обърна се назад, погледна към момичето от скулптурата и се втренчи в упоритото му, предизвикателно лице. Помисли си, че то сигурно разбира тиранията и се преобразява в скала, за да се защити от нея. Сетне отклони очи към жената от гоблена, чиито очи срещнаха нейните — дълбоки и спокойни, сякаш разбират всичко на света.

Бих искала да ми е майка, рече си Битърблу и едва не извика, жегната от собствената си неблагодарност. Мамо? Не го мислех наистина. Просто… тя е застинала в мигновение, когато всичко е просто и ясно. Простите ни и ясни моменти са толкова ефимерни! А как мечтая за непринуденост и яснота!

Постара се да се съсредоточи отново върху препрочитането, прекъснато от появата на Дийт. Мразеше книгата за творческия процес. Страница след страница предъвкваше мисъл, която се изчерпваше с две изречения: творецът е празна стомна; напълва се с вдъхновение и излива изкуство. Битърблу не разбираше от творчество; нито тя, нито приятелите й бяха творци. Книгата обаче й се струваше съмнителна. На Лек му бе угодно хората да са празни, та да им налива своите мисли и желаната от него реакция да се излива навън. Най-вероятно Лек е упражнявал власт над творците си; контролирал ги е, а после ги е убивал. И, разбира се, му е допаднала книгата, описваща вдъхновението като… разновидност на тиранията.

 

 

На петнайсетия ден от изчезването на Ранмуд Битърблу разчете нещо интересно в бродерията.

„Болницата му е на дъното на реката. Реката е костница. Проследих го и видях какво чудовище е. Скоро трябва да избягам с Битърблу.“

Това беше всичко. Седнала върху пурпурния килим с разстлан чаршаф в скута си, Битърблу се бореше с болката в рамото си, когато си спомни какво бълнуваше По: „В реката плуват мъртъвци“.

По, ако пресуша реката, ще намеря ли кости? — попита го мислено тя.

„НЯМА КОСТИ“, дойде отговорът на По, написан шифровано, ала с мастило вместо с графит и със спретнатия почерк на Гидън. Бележката беше дълга и тя се зарадва, че Гидън е услужил на По.

„Няма и болница. Не знам откъде са се пръкнали халюцинациите. Думите не отговарят на това, което видях — как Тиел прекосява Крилатия мост, макар мостът да е извън обсега на сетивата ми, и как братята ми организират ръкопашни двубои по тавана. Имай го предвид за в бъдеще, когато ме молиш да следя Тиел. Умът ми не може да е навсякъде. На два пъти през последните нощи обаче го усетих да влиза в тунела към Източния град. Усещам как и ти бродиш като изгубена овца. Защо не се отбиеш в художествената галерия? Хава често прекарва нощите там. Запознайте се. Полезна е, непременно се срещни с нея. Но не пренебрегвай навика й да лъже. Развила го е като малка и по принуда. Отраснала в двореца с майка и чичо, приближени на краля. Налагало се да се дегизира, за да не я забележат. В резултат е останала без приятели и скита из Монсий. Понякога попада в орбитата на хора от сорта на Данзол. Сега се стреми да казва истината. Настоявам да се запознаете“.

Добре, ще се срещна с приятелката ти, навикнала да лъже. Сигурно ще се спогодим, отговори му мислено тя, сбърчила чело.

 

 

Същата нощ Битърблу взе лампа и тръгна към художествената галерия. Не знаеше най-прекия път, но понеже залата се намираше на последното ниво, няколко етажа над библиотеката, тя се насочи на юг през коридорите със стъклени тавани. Парченца лед отскачаха от стъклата над нея.

Изведнъж се закова на място, удивена, защото по стъклото на четири крака лазеше човек и го бършеше. На покрива в студа, посред нощ, в суграшицата. Беше Фокс, разбира се. Тя забеляза кралицата долу и й махна.

Дарбата й е лудост, помисли си Битърблу и продължи напред. Чиста лудост.

Художествената галерия приличаше на библиотеката. Помещенията се редяха едно след друго с неочаквани ниши и обратни завои, поставящи на изпитание чувството й за ориентация. В светлината на единствената й лампа празните пространства и проблясването на цветовете по стената бяха зловещи и я смущаваха. Краката й почти не издаваха звук по мраморния под. Съдейки по напушилите я кихавици, вероятно стъпваше по килим от прах.

Спря пред грамаден гоблен, очевидно сходен с вече видените. Този изобразяваше няколко ярки, пъстроцветни създания, нападнали мъж върху надвесена над морето скала. Всяко животно бе обагрено необичайно и Битърблу се запита дали крещящият от болка мъж не е Лек. Не носеше превръзка на окото и чертите му не се виждаха ясно, но незнайно защо впечатлението й не се промени.

Започваше да й омръзва дворцовото изкуство и да я плаши.

Отдалечи се от гоблена, прекоси залата, изкачи стъпало и се озова в галерия със скулптури. Спомни си защо е дошла, огледа внимателно всяка статуя, ала не откри търсеното.

— Хава, знам, че си тук — прошепна тя.

Първоначално не се случи нищо. После чу шумолене и статуята в дъното се превърна в момиче със сведена глава. Битърблу преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Момичето плачеше. Избърса лице с прокъсания си ръкав и пристъпи към Битърблу. Превърна се отново в статуя и после пак в момиче.

— Хава! Спри! — помоли отчаяно Битърблу, борейки се със замайването.

Хава падна на колене пред нея.

— Простете ми, кралице — отрони задавено през сълзи. — Той ми го обясни съвсем убедително, разбирате ли? Не използва думата „отвличане“. Все пак усетих, че е нередно, кралице — проплака тя. — Вълнувах се обаче как ще скрия лодката. По-сериозно предизвикателство е, отколкото да крия себе си. Не изисква само Дарба, а и изобретателност!

— Хава! — Битърблу се наведе над нея, объркана какво да каже на лъжкиня, привидно искрено разкаяна. — Хава! — извика тя, понеже момичето сграбчи ръката й и захлипа над нея. — Прощавам ти — промълви Битърблу, без да го усеща със сърцето си, ала проумяла, че единствено прошката ще уталожи пристъпа на Хава. — Прощавам ти — повтори. — Ти спаси живота ми два пъти. Дишай дълбоко, успокой се и ми обясни как работи Дарбата ти. Ти ли се променяш или променяш възприятията ми?

Хава вдигна лице към Битърблу и тя забеляза красивите й черти. Открито лице като на Холт, скръбно и уплашено, ала излъчващо миловидност, каквато е жалко да се крие. Очите й несъмнено бяха забележителни — уловило светлината на лампата, едното сияеше като мед, ярко като сребристо златистия поглед на По. В тъмнината Битърблу не различаваше цвета на другото.

— Променям възприятията ви, кралице — отвърна Хава.

Така и предполагаше. Иначе изглеждаше невероятно — невъзможно дори за някаква Дарба. И това всъщност бе една от причините да се съпротивлява, когато По я убеждаваше да се довери на Хава. Смущаваше се да се довери на човек с умение да променя начина, по който съзнанието й възприема света.

— Хава, ти често обикаляш под прикритие из града. Виждаш какво ли не, познавала си Данзол. Опитвам се да свържа машинациите на Ранмуд с предишните дела на хора като Данзол. Искам да разбера на кого е бил съучастник съветникът ми и какво прикрива, убивайки търсачите на истината.

— Лорд Данзол общуваше с мнозина, кралице — отговори Хава. — Имаше приятели във всички кралства, получаваше хиляди тайни писма, нощем посрещаше в имението си гости. Влизаха обаче през задната врата и никой от нас не ги виждаше. Лорд Данзол не споделяше с мен. А и в града не съм се натъквала на нещо, обясняващо действията му. Ако искате да проследя някого, кралице, само кажете!

— Непременно, Хава — кимна колебливо Битърблу, чудейки се дали дай вярва. — Ще предам и на Хелда.

— Чух странен слух за короната ви, кралице — призна Хава след известно мълчание.

— Короната! Откъде знаеш за короната? — смая се Битърблу.

— От слуховете, кралице — стъписа се Хава. — Хората шушукат в стаите за истории. Надявах се мълвата да е измислица. Звучи като абсурдна лъжа!

— Вероятно е лъжа. Какво чу?

— Говорят за някой си Грей, кралице, внук на известна търговка на черния пазар, която краде съкровищата на монсийските благородници. От поколения наред е семеен занаят, кралице. Живеят в пещера, а Грей се заканва да продаде короната ви. На толкова висока цена обаче, каквато само крал е способен да плати.

Битърблу притисна слепоочия.

— Така сигурно ще е по-лесно да я откупя. Ще се наложи да побързам, преди мълвата да се разнесе.

— О! — смути се Хава. — За жалост чух, че Грей не възнамерявал да я продаде на вас, кралице.

— Какво? Кой ще я купи тогава? Никой крал не би се разделил с цяло състояние, за да се сдобие с безполезен лъскав трофей. А на вуйчо ми няма да позволя да я откупи!

— Не знам, кралице. Така говорят — повдигна рамене Хава. — Слуховете обаче често са измишльотини. Надявам се и този да излезе неверен.

— Не казвай никому, Хава — предупреди я Битърблу. — Ако се съмняваш колко е важно да мълчиш, питай принц По.

Битърблу изгледа изпитателно Даровитата лъжкиня. Младата жена притежаваше умение да отиде, където си поиска и да направи каквото й хрумне, но живееше в страх и абсолютна самота. Хава още стоеше на колене.

— Изправи се, моля те — подкани я Битърблу.

Беше висока. Когато стана, лампата освети другото й око и Битърблу забеляза, че е дълбоко и странно червено.

— Защо се криеш В галерията, Хава?

— Защото тук не идва никой, кралице — обясни тихо Хава. — Близо съм до чичо си, който се нуждае от мен. И съм при творбите на мама.

— Помниш ли майка си?

Хава кимна.

— Бях на осем, когато умря, кралице. Научи ме винаги да се крия от крал Лек.

— На колко си сега?

— На шестнайсет, кралице.

— А… не се ли чувстваш самотна, Хава, като се криеш през цялото време?

Трепет премина по красивото лице на Хава. Внезапна мисъл осени Битърблу.

— Хава? Така ли изглеждаш наистина? — попита тя.

Момичето сведе глава. Когато я погледна отново, очите й пак бяха меденозлатисто и червено, но искряха върху лице, сякаш прекалено обикновено за чудатостта им, с широка, тясна като процеп уста и чип нос.

С усилие на волята Битърблу се овладя да не я докосне по бузата. Разбираше я и й се прииска да разсее ненужната тъга, припламваща в очите й. Битърблу харесваше лицето й.

— Много ми допада как изглеждаш — увери я тя. — Благодаря, че ми показа.

— Съжалявам, кралице — прошепна Хава. — Трудно е да не се крия. Свикнала съм.

— Сигурно не беше честно да настоявам.

— Не, кралице, облекчение е да позволя на някого да ме види.

 

 

На другия ден капитан Смит съобщи на Битърблу, че Ранмуд наистина е отговорен не само за несправедливото обвинение срещу Саф, но и за убийството на Айвън.

Най-сетне някакъв напредък, помисли си Битърблу. Ще помоля Хелда да пришпори шпионите ми да потвърдят информацията.

На другия ден капитан Смит уведоми Битърблу, че Ранмуд е виновен и за смъртта на лейди Худ — жената от списъка на Теди, отвличала момичета за Лек.

— Значи Ранмуд наистина е избивал съучастниците си? — възкликна поразена Битърблу.

— Боя се, че разследването ни го потвърждава, кралице — кимна капитан Смит.

Изглеждаше като човек, поставен под сериозно напрежение, и Битърблу го придума да изпие чаша чай, преди да напусне кабинета й.

После научи новината, че Ранмуд е кореспондирал с Данзол и вероятно дори го е подстрекавал да нападне кралицата. Другите благородници в списъка на Теди не изглеждали замесени нито в убийствата, нито в каквито и да било покушения срещу търсачите на истината. Всички станали жертва на Ранмуд.

На другия ден — деветнайсетия след изчезването на Ранмуд — капитан Смит влезе с маршируваща стъпка в кабинета на Битърблу, вирна брадичка, сви ръце в юмруци и сподели теорията си: Ранмуд е единственият организатор на убийствата на търсачите на истината и на свързаните с тях престъпления, навярно защото стремежът да гледа напред и да загърби времето на Лек е отключило уязвимо място в съзнанието му и е полудял.

Битърблу се чудеше какво да отговори. Шпионите й още не бяха успели да потвърдят или отрекат сведенията на Смит. Започваше обаче да й звучи нелепо и някак прекалено удобно лудостта на Ранмуд да обяснява толкова много беди. Ранмуд не беше Лек; нямаше дори Дарба. А Смит, застанал пред бюрото й, подскачаше нервно при всеки шум, макар преди да не й се струваше напрегнат. В очите му блестеше странна възбуда, а погледнеше ли я, сякаш виждаше нещо друго.

— Капитан Смит, защо не ми кажете какво всъщност става? — попита тихо тя.

— О, казах ви, кралице! Наистина! Ако желаете, кралице, ще отида в кабинета си и ще ви донеса уличаващите доказателства.

Излезе и не се върна.

По, помисли тя, побутвайки документите, натрупани върху писалището й, искам спешно да поговориш с капитана на монсийската стража. Лъже ме. Нещо се е объркало ужасно.

След два дни По най-сетне й изпрати съобщение. „Не мога да го открия, братовчедке. Изчезнал е“.