Кристин Кашор
Лазурна (3)

1.

Почти девет години по-късно

Кралица Битърблу не предполагаше, че ще изрече толкова лъжи пред толкова много хора.

Всичко започна в Дворцовия съд със случая за лудия и дините. Въпросният мъж на име Айвън живееше край река Дел в източната част на града близо до търговските докове. Единият му съсед изработваше надгробни плочи, а другият отглеждаше дини. През нощта Айвън успял някак да размени дините в бостана с надгробните плочи в двора на каменоделеца. После пъхнал под вратите на съседите си тайнствени послания с намерението да ги изпрати по дирите на изчезналото им имущество — ход, безполезен в единия случай и ненужен в другия, понеже бостанджията не умеел да чете, а майсторът на надгробни плочи виждал съвсем ясно от входа на къщата си изделията, „посадени“ в чуждата градина. И двамата веднага се досетили кой е злосторникът, понеже Айвън се славел с лудориите си. Преди месец той откраднал съседска крава и я качил върху покрива на магазин за свещи, където тя мучала жалостиво, докато не се изкатерили при нея да я издоят. Живяла там няколко дни — най-извисената и вероятно най-обърканата крава в кралството. Накрая малцината грамотни в квартала разгадали кодираните указания на Айвън как да изработят от въжета и макари приспособление и да свалят животното. Айвън бил инженер по призвание.

Всъщност по времето на управлението на Лек именно той проектирал трите градски моста.

Седнала на високия подиум в дворцовата съдебна зала, Битърблу се ядосваше на съветниците си, призвани да преценяват кои случаи изискват кралицата да им отдели време. Струваше й се, че винаги постъпват така — изпращат я да присъства на най-глупавите дела в кралството, а изникне ли нещо любопитно, я прибират в кабинета й.

— Изглежда дребно нарушение на обществения ред — обърна се тя към четиримата мъже вляво и четиримата вдясно от нея — осмината съдии, които я подкрепяха, когато присъства, и ръководеха процесите, когато отсъства. — Ще ви оставя да отсъдите сами.

— Кости — промърмори съдия Куол вдясно от нея.

— Моля?

Съдия Куол се втренчи в Битърблу, а после изпепели с поглед ищците и обвиняемия, очакващи процесът да започне.

— Спомене ли някой „кости“ по време на изслушването, ще го глобя — предупреди строго той. — Не искам да чувам тази дума. Ясно?

— Лорд Куол, какви ги говориш? — изгледа го с присвити очи Битърблу.

— На бракоразводното дело вчера, кралице, ответникът плещеше като побъркан за някакви кости. Няма да позволя да ме тормозят пак — обясни Куол.

— Но ти често разглеждаш случаи за убийство. Несъмнено си свикнал да обсъждаш скелети.

— Това е процес за дини! Дините са безгръбначни същества! — извика Куол.

— Да, добре. — Битърблу разтри лице в опит да изличи смаяното си изражение. — Няма да споменаваме…

Коул разкриви лице.

Кости, довърши мислено Битърблу. Всички са полудели.

— Каквото и да отсъдят помощниците ми, нека неграмотните от улицата на Айвън край търговските докове да бъдат научени да четат за сметка на Двора. — Разбрано? — нареди тя и стана да си върви.

Посрещнаха думите й с дълбока тишина. Съдиите се втренчиха тревожно в нея. Битърблу се стъписа и повтори наум наставлението си. Хората да се научат да четат. Какво му е странното?

— Във ваша власт е, кралице, да го изискате — кимна Куол, произнасяйки всяка сричка с подтекст, че решението й е абсурдно.

Но защо е толкова високомерен? Тя знаеше отлично, че е във властта й, и не само — пожелаеше ли, имаше право да отстрани всеки съдия от служба в Дворцовия съд. Бостанджията също я гледаше с абсолютно недоумение. При вида на няколкото изумени лица зад него по врата на Битърблу плъзна жега.

Типично за Съда! Всички се държат налудничаво, а после посрещат съвършено благоразумните ми решения, все едно аз съм лудата.

— Погрижи се — заръча тя на Куол и се обърна да побегне.

Мина през вратата зад подиума, изопнала гордо крехките си рамене, макар да не се чувстваше така.

 

 

В кръглия й кабинет в кулата прозорците бяха отворени, светлината бе започнала да помръква. Здрачаваше се и съветниците й не бяха доволни.

— Не разполагаме с безкрайни ресурси, кралице — отбеляза Тиел, стоманенокос, стоманеноок, застанал пред писалището й като ледник. — Трудно се отменят решения, обявени на всеослушание.

— Но, Тиел, защо да го отменяме? Не е ли тревожно, че в Източния град има хора, които не умеят да четат?

— В града винаги ще има неграмотни, кралице. Не е въпрос, заслужаващ намесата на Короната. Създадохте прецедент. Излиза, че оплаче ли се неук, кралският двор е длъжен да се погрижи за него!

— Поданиците ми имат право да се обръщат към мен. Татко ги лишаваше от образование трийсет и пет години. Короната е виновна за неграмотността им!

— Но ние нямаме нито време, нито средства да разрешим проблема на индивидуално ниво, кралице. Вие не сте учителка, вие сте кралицата на Монсий. Сега хората имат нужда да се държите именно като владетелка, за да почувстват, че са в добри ръце.

— И без друго почти всички умеят да четат — намеси се съветникът й Ранмуд, седнал върху перваза на прозореца. — А хрумвало ли ви е, кралице, че онези, които не умеят, вероятно не искат да се научат? Хората от улицата на Айвън са занаятчии, изхранват семейства. Кога ще намерят време за уроци?

— Откъде да знам? — възкликна Битърблу. — Какво знам аз за хората и занаятите им?

Понякога се чувстваше изгубена зад писалището в центъра на стаята, прекалено голямо за дребното й тяло. Чуваше всяка дума, която те тактично не споменаваха — как е станала за посмешище, как е показала, че е твърде млада, глупава и наивна за сана си. Разпореждането й изглеждаше като проява на сила, когато го изрече. Толкова ужасни ли бяха инстинктите й?

— Както и да е, Битърблу — вметна по-благо Тиел. — Да продължим нататък.

Имаше добронамереност в употребата на името, а не на титлата й. Ледникът демонстрираше охота да отстъпи. Битърблу погледна в очите главния си съветник и видя колко е разтревожен и притеснен, задето е прекалил с укоризнената тирада.

— Вече няма да обявявам решения, без да съм се консултирала първо с теб — обеща тихо тя.

— Добре. Постъпвате мъдро. Мъдростта е царствена, кралице.

 

 

Цял час Тиел я държа за заложник зад купища хартия. Ранмуд обаче сновеше от прозорец до прозорец, възклицаваше колко розов е залезът, полюляваше се на пети и я отвличаше с разкази за извънредно щастливи неграмотни хора. Най-сетне се смили над нея, извини се, че имал вечерна среща с градските лордове, и излезе. Ранмуд имаше приятна външност и се отличаваше с особено умение да парира министри и лордове, проглушаващи ушите на Битърблу с молби, жалби и сервилни хвалебствия. Вероятно защото той самият не си поплюваше с думите. По-младият му брат — Руд — също бе съветник на Битърблу. Двамата братя, Тиел, секретарят й и четвъртият съветник, Дарби, бяха шейсетинагодишни, макар Ранмуд да не изглеждаше на толкова. На другите възрастта им личеше. Четиримата бяха съветвали и Лек.

— Днес не бяхме ли по-малко? — попита Битърблу Тиел. — Май не видях Руд.

— Руд почива днес, а Дарби не се чувства добре — отговори Тиел.

— Аха.

Битърблу разбра подтекста: Руд пак преживява нервен срив, а Дарби е пиян. За момент тя облегна чело върху писалището, да не би напушилият я смях да избухне. Какво ли щеше да си помисли вуйчо й — кралят на Лиенид — за състоянието на съветниците й? Крал Рор ги бе избрал, преценявайки според предишния им опит, че те са най-способните да й помогнат да изправи кралството на крака. Щеше ли да го изненада днешното им поведение? Или неговите съветници бяха не по-малко своенравни. Навярно такова бе положението във всичките седем кралства.

А и едва ли имаше значение. Битърблу не можеше да се оплаче от прилежанието на съветниците си. Напротив — бяха твърде продуктивни. Документите, трупащи се ежедневно и ежечасно върху писалището й, го доказваха: данъци, съдебни решения, присъди за изпращане в затвора, въвеждане на закони, привилегироване на градове. Листове, листове, докато пръстите й замирисваха на хартия, очите й се просълзяваха при вида на хартия, а понякога главата й бумтеше.

— Дини — промърмори Битърблу към плота на писалището.

— Кралице? — повдигна вежди Тиел.

Битърблу разтърка тежките плитки, увити около главата й, и се изправи.

— Не знаех, че в града има бостани с дини, Тиел. Има ли начин да ги видя при следващата ежегодна обиколка?

— Смятаме следващата ви обиколка да съвпадне с посещението на чичо ви през зимата, кралице. Не съм експерт по дините, но не вярвам да са особено впечатляваща гледка през януари.

— Тогава да отида ли на обиколка сега?

— Кралице, средата на август е. Как смятате, че ще намерите време за това през август?

Небето около кулата бе придобило цвят на зряла диня. Високият часовник до стената отмерваше минутите от вечерта, а през стъкления таван над нея нахлуваше помръкнал, пурпурен светлик. Изгря звезда.

— О, Тиел — въздъхна Битърблу. — Кога ще си вървиш?

— Тръгвам си, кралице, но първо искам да обсъдим въпроса за брака ви.

— Не.

— На осемнайсет сте, кралице, и нямате наследник. Неколцина от шестимата крале имат неженени синове, сред тях и двама ваши братовчеди…

— Тиел, започнеш ли отново да изброяваш принцове, ще те замеря с мастилницата. Ако се осмелиш дори да прошепнеш имената на братовчедите ми…

— Кралице — прекъсна я невъзмутимо Тиел, — не искам да ви разстройвам, но не бива да си затваряме очите пред действителността. Посланическите посещения на братовчед ви Скай затвърдиха възцарилото се помежду ви разбирателство. Когато дойде през зимата, крал Рор вероятно ще доведе принц Скай. Налага се дотогава да обсъдим въпроса.

— Няма да го обсъдим. Няма нищо за обсъждане. — Битърблу стисна силно писалката.

— Напротив — възрази твърдо Тиел.

При по-внимателно вглеждане Битърблу различаваше белезите от заздравели рани по скулите на Тиел.

— Бих искала да обсъдим друго — предложи тя. — Помниш ли как веднъж дойде в покоите на мама и каза на татко нещо, което го разгневи? Той те отведе надолу през скритата врата. Какво ти направи там?

Все едно духна свещ. Тиел застина пред нея — висок, с изпито лице, смутен. Постепенно дори смущението избледня и светлината в очите му угасна. Той приглади безупречната си риза, втренчи се надолу и пак я подръпна, сякаш спретнатостта бе най-важното в момента. После се поклони веднъж и безмълвно излезе от стаята.

 

 

Останала сама, Битърблу заразлиства документи. Подписваше се и кихаше от прахоляка; опитваше се — и не успяваше — да надмогне лекия срам. Направи го нарочно. Знаеше отлично, че той няма да понесе въпроса. Всъщност почти всички, които работеха в кабинета й — от съветниците до министрите, писарите и личната й стража — а някога бяха служили на Лек, се сгърчваха вътрешно или рухваха при споменаването на предишния им господар. Когато някой стигнеше твърде далеч, тя винаги прибягваше до това оръжие, понеже единствено то работеше. Надяваше се разговорите за брака й да се отложат за известно време.

Праволинейните й съветници понякога забравяха за съществуването й. Ето защо се плашеше от разискването за брака. Темите, подхванати просто на думи помежду им, ненадейно се превръщаха в неизбежна реалност, преди тя да е успяла да ги разбере и да си състави мнение. Така се случи със закона за амнистията за всички престъпления, извършени по времето на Лек. Така беше и с хартата, позволяваща на градовете да се освобождават от господството на лордовете и да се самоуправляват. Така стана и с предложението — само предложение! — да се блокира достъпа до някогашните покои на Лек, да се разрушат клетките на животните му в задната градина и да се изгорят вещите му.

Тя не се противопостави на въпросните мерки и не съжаляваше, задето ги е одобрила, след като суетнята се уталожи и тя осъзна, че наистина ги приема. Измъчваше се обаче, че не знае какво мисли, нуждаеше се от повече време от тях, невинаги съумяваше да препусне напред като тях и се ядосваше, когато погледнеше назад и проумееше, че е допуснала да я пришпорват.

— Нарочно е, кралице — обясняваха й. — Нарочна стратегия за напредничаво мислене. Насърчавайте я и занапред.

— Но…

— Кралице, стремите се да изтръгнете хората от магията на Лек и да им помогнете да продължат напред, разбирате ли? — наставляваше я Тиел. — Иначе ще тънат в своите безнадеждни истории. Разисквахте ли темата с вуйчо си?

Да, разискваха я. След смъртта на Лек вуйчото на Битърблу прекоси половината свят, за да помогне на племенницата си. Крал Рор създаде новите монсийски закони, сформира министерствата и дворцовите служби, избра администраторите, а после предаде кралството в ръцете на десетгодишната Битърблу. Погрижи се да изгорят тялото на Лек и оплака смъртта на сестра си — майката на Битърблу. Рор въдвори порядък в монсийския хаос.

— Лек все още е вклинен в съзнанието на мнозина — обърна й внимание тогава. — Дарбата му е дълготрайна болест и ти си длъжна да помогнеш на хората да забравят кошмара.

Възможна ли е забравата обаче? Как да забрави родния си баща? Как да забрави, че баща й е убил майка й? Как да забрави насилието над собствения си разум?

Битърблу остави писалката и предпазливо приближи до прозорец с изглед на изток. Олюля се, облегна се с длан на рамката и склони глава върху стъклото. Затвори очи, докато усещането отмина. В основата на кулата река Дел очертаваше северната граница на града. Битърблу отвори очи и проследи с поглед южния бряг на реката — на изток, през трите моста, през местата, където предполагаше, че се намират сребърния, дървения, рибарския и търговския док.

— Бостан с дини — въздъхна тя.

Беше твърде далеч, разбира се, и твърде тъмно да види такова нещо.

Тук река Дел миеше северните стени на замъка, бавна и широка като залив. Мочурливата земя на отсрещния бряг пустееше и я прекосяваха само хората, живеещи в далечния Север на Монсий. Все пак, по незнайна причина, баща й построи трите моста, по-високи и по-великолепни, отколкото се полага на мост. Крилатият мост, най-близкият, бе настлан с облаци от бял и син мрамор. Пешеходната алея на Чудовищния мост, най-високият, се виеше чак до най-издигнатата му арка. Зимният мост, изработен от огледала, се различаваше зловещо трудно от небето през деня, а нощем отразяваше звездите и отблясъците по водата. По залез мостовете представляваха морави и алени форми, нереални и сякаш живи. Огромни, стройни създания, прострели се през блестящата вода към безполезната земя на север.

Пак я обзе усещането за пропадане. Баща й бе разказвал история за друг сияен град, също с мостове и река — буйна река, чиято вода отскачала от скален зъбер, разцепвала с грохот въздуха и се гмурвала в морето долу. Битърблу се бе засмяла доволно, представила си летящата река. Тогава беше пет-шест годишна и седеше в скута му.

Лек, който изтезаваше животни. Лек, заради когото изчезнаха безброй малки момиченца и стотици други хора. Лек, който ме преследваше, обсебен, из целия свят.

Защо заставам пред прозорците, щом знам, че ще ми се завие свят и няма да видя ясно нищо? Какво изобщо се опитвам да видя?

 

 

Същата вечер тя влезе в преддверието на покоите си, сви надясно към дневната и свари Хелда да плете на дивана. Прислужницата Фокс миеше прозорците.

Хелда — икономка, камериерка и главна шпионка на Битърблу — бръкна в джоба си и й подаде две писма.

— Заповядай, скъпа. Ще позвъня да донесат вечерята.

Тя стана, приглади бялата си коса и излезе от стаята.

— О! — Битърблу поруменя от удоволствие. — Две писма!

Счупи обикновените печати и надникна в пликовете. И двете писма бяха кодирани и написани с почерци, които разпозна веднага — разхвърляните заврънкулки на лейди Катса от Мидлънс и четливите, решителни букви на принц По от Лиенид, по-младият брат на Скай и един от неженените синове на Рор, нарочени за ужасяващи съпрузи на Битърблу. Наистина, комично ужасяващи.

Тя се сви в ъгъла на дивана и прочете първо писмото на По. Той бе изгубил зрението си преди осем години. Не можеше да чете думи върху хартия. Дарбата, благодарение на която усещаше физическия свят около него, компенсираше до голяма степен слепотата му, ала той се затрудняваше да долавя различията върху плоски повърхности и не разпознаваше цветовете. Пишеше с едри букви с остър графит, понеже с графит се боравеше по-лесно отколкото с мастило, и се ориентираше с помощта на линия, защото не виждаше какво пише. За справки и подсещане използваше и комплект от дървени букви.

Пишеше й, че се намира в северното кралство Нандер и всява смут. Битърблу взе другото писмо и прочете, че Катса, ненадминат боец и надарена с умения да оцелява, снове между кралствата Естил, Сундер и Нандер, където също всява смут. Това правеха двамата Даровити, подпомагани от малобройна група приятели — създаваха неприятности в сериозен мащаб: подкупи, принуди, саботажи, организирани метежи, насочени да прекратят злините на най-порочните крале.

„Крал Драудън от Нандер хвърля в тъмница благородниците си и ги екзекутира безогледно, защото знае, че някои са предатели, но не е сигурен кои“, уведомяваше я По. „Ще ги освободим от затвора. С Гидън обучаваме гражданите да се бият. Назрява революция, братовчедке“.

Писмата приключваха еднакво. По и Катса не се бяха срещали от месеци, а и двамата не бяха виждали Битърблу повече от година. Възнамеряваха да дойдат при нея, щом работата им позволи, и да останат възможно най-дълго.

Изпълнена с щастие, Битърблу се сви на топка върху дивана и прегръща възглавницата цяла минута.

В далечния край на помещението Фокс бе успяла да се изкачи до върха на най-високия прозорец, вкопчила се с ръце и крака в рамките. Търкаше яростно отражението си и излъскваше стъклото до блясък. Облечена в синя пола-панталон, Фокс се сливаше с обстановката, понеже дневната на Битърблу беше синя — от килима до синьозлатните стени и тавана, боядисан като нощно небе със златни и алени звезди. Когато Битърблу не носеше кралската корона, тя винаги стоеше в тази стая върху синя кадифена възглавничка. Гоблен с фантастичен небесносин кон със зелени очи покриваше скритата врата, откъдето навремето, преди майсторите да дойдат и да зазидат стълбището, се слизаше в покоите на Лек.

Фокс бе Даровита — с едно бледосиво и едно тъмносиво око. Изглеждаше стъписващо красива, почти ослепителна, с червена коса и силни черти. Притежаваше странна Дарба — безстрашие. Ала не безстрашие, съчетано с безразсъдство; просто липса на неприятното усещане за страх. Всъщност Фокс обладаваше почти математическа способност да изчислява физическите последствия, Фокс знаеше по-добре от всеки какво ще се случи, ако се подхлъзне и падне през прозореца. Именно предвидливостта, а не страхът, я подтикваше да внимава.

Битърблу смяташе, че похабява Дарбата си, слугувайки в двореца, но след Лек Даровитите в Монсий не бяха собственост на кралете; разполагаха със свободата да работят, каквото пожелаят. И Фокс явно харесваше да изпълнява странни задачи из горните етажи в северното дворцово крило, макар че понякога Хелда се чудеше гласно дали да не я пробват като шпионка.

— В замъка ли живееш, Фокс? — попита я Битърблу.

— Не, кралице — отговори Фокс, кацнала нависоко. — Живея в Източния град.

— Работното ти време не е ли странно?

— Устройва ме, кралице — отвърна Фокс. — Понякога работя цяла нощ.

— Как влизаш и излизаш от замъка в малките часове? Стражите пред портите не те ли спират?

— Е, не е проблем да се излезе. Пускат всекиго навън, кралице. Но за да вляза през портите нощем, показвам гривната, която Хелда ми даде, а за да ме пропуснат лиенидите пред вратата ви, освен че пак показвам гривната, изричам и паролата.

— Парола ли?

— Всеки ден се сменя, кралице.

— Как я научаваш?

— Хелда ни я оставя на скришни места, кралице. Всеки ден е различна.

— О? Каква е паролата днес?

— Шоколадова палачинка, кралице — отговори Фокс.

Битърблу полежа малко по гръб на дивана, размишлявайки. Всяка сутрин на закуска Хелда молеше Битърблу да измисли дума или думи, които да им служат като условен знак, ако се наложи да си разменят кодирани бележки. Вчера сутринта Битърблу предложи шоколадова палачинка.

— Каква беше паролата вчера, Фокс?

— Солен карамел — спомни си Фокс.

Думите, избрани от Битърблу преди два дни.

— Много вкусни пароли — отбеляза нехайно тя, осенена от идея.

— Да, от паролите на Хелда винаги ми се дояжда — призна Фокс.

На ръба на дивана лежеше пелерина с качулка — тъмносиня като тапицерията му. Несъмнено принадлежеше на Фокс.

Прислужницата носеше семпли връхни дрехи, далеч по-обикновени от мантиите на Битърблу.

— Колко често се сменят лиенидските стражи? — поинтересува се Битърблу.

— На всеки час, кралице — осведоми я Фокс.

— На всеки час! Доста често!

— Да, кралице. Едва ли успяват да проследят с точност кой влиза и кой излиза — констатира невъзмутимо Фокс.

Прислужницата слезе на пода и с гръб към кралицата се наведе над кофа със сапунена вода.

Битърблу взе пелерината, преметна я през лакът и се измъкна от стаята.

 

 

Битърблу бе виждала шпиони да влизат в покоите й нощем — надянали качулки, привели глави, неразпознаваеми, докато не смъкнат горната си дреха. Лиенидската й стража — подарък от крал Рор — охраняваше дискретно главната порта на замъка и входа към покоите й. Войниците бяха длъжни да отговарят само на въпросите на Битърблу и Хелда, но не и на монсийските стражи — официалната армия и полиция на Монсий. Така личните шпиони на Битърблу разполагаха с възможността да влизат и излизат свободно, без администрацията да забелязва присъствието им. Странен малък жест на Рор в защита на личното пространство на племенницата му. Той самият прилагаше същата организация в Лиенид.

Гривната не беше проблем, понеже Хелда даваше на шпионите си обикновена кожена връв с дубликат на пръстена на Ашен — истински лиенидски пръстен от злато, инкрустиран с миниатюрни, лъскави, тъмносиви камъни. Всеки пръстен, носен от лиенидите, символизираше член на семейството му, а този пръстен Ашен носеше за дъщеря си. Оригиналът се намираше у Битърблу. Държеше го при другите пръстени в дървения сандък на майка си.

Развълнува се, докато го завързваше около китката си. Ашен й го бе показвала често. Обясняваше й, че е избрала камъни с цвета на очите на Битърблу. Битърблу притисна китката си към тялото, опитвайки се да реши дали майка й би одобрила намеренията й.

Е, веднъж ние с мама също се измъкнахме тайно от двореца. Макар и не по същия начин. Избягахме през прозореца. И неслучайно. Тя се опитваше да ме спаси от него.

Спаси ме. Изпрати ме напред, а тя остана и умря.

Мамо, не съм сигурна защо го правя. Нещо не се връзва, виждаш ли? От сутрин до вечер подписвам купища хартия в кулата. Не е достатъчно, нали? Разбираш ли ме, мамо?

Да се промъква тайно беше измама. Както и да се предрешва. Малко след полунощ, облякла тъмни панталони и пелерината с качулка на Фокс, кралицата напусна крадешком покоите си и влезе в света на историите и лъжите.