Кристин Кашор
Лазурна (29)

27.

Сутринта Мадлен дойде да смени превръзката на рамото на Битърблу, даде й лекарства и разпореди — ясно и изрично — да ги пие, дори горчивите отвари, от които й се гадеше, когато ги преглъща.

— Ще помогнат на костите ви да зараснат по-бързо, кралице — обясни й тя. — Правите ли предписаните упражнения?

Докато Битърблу закусваше, мърморейки под нос, слънцето изгря, но мъждиво. Дотътри се до прозореца: търсеше светлина, а видя мъглив свят. Присвила очи, за да различи задната градина през бялата пелена, зърна човек върху оградата. Той хвърли нещо в градината — дребен, източен, плъзгащ се предмет, който очерта линия през плътния въздух.

По с глупавата му хартиена птица. Позна го и в същия момент той вдигна ръка за поздрав, после изгуби равновесие, размаха ръце като вятърна мелница и падна от стената. Успя някак да се приземи в градината, вместо да цопне в реката. Определено беше По и несъмнено в неподходяща форма за гимнастика в задната градина.

Битърблу погледна към Мадлен и Хелда. Седнали до масата в дневната, двете си шепнеха над чашите с чай. Не искаше да издава По, ако пак бе избягал от лечебницата.

— Ще се поразходя, преди да отида в кабинета — подметна тя. — Ако Руд или Дарби дойдат да ме търсят, поканете ги да закусят обилно.

Последва трескава суетня. Избиране и увиване на шал, поставяне на колана със сабята й, надипляне на мантията над превързаната ръка. Най-сетне, чувствайки се като подвижна закачалка, Битърблу излезе. Заимствала стила на Фокс, Хелда бе прекроила полите й в широки панталони и вчера бе намерила някак време да зашие копчета на ръкава й. Споменеше ли Битърблу какво иска да носи, Хелда й го връчваше след ден-два.

С изключение на короната, разбира се.

 

 

В градината се открояваше скулптурата на раззиналата уста в безмълвен писък жена, превръщаща се в планински лъв. Парцали мъгла я обвиваха и бързо се разнасяха. Как Беламю е изваяла очите й толкова живи? После я осени прозрение. Позна лицето, очите, изпълнени с решимост и болка. Статуята изобразяваше майка й.

Незнайно защо не се учуди. Не я изненада и тъгата. Стори й се редно — фигурата не само наподобяваше кралицата, а навяваше усещането, че е Ашен. Битърблу благодари мислено на Беламю, задето поне отчасти е познавала майка й.

— Какво държиш? — попита я По, защото Битърблу носеше списъка на Теди с провинените лордове и дами.

— А ти какво държиш? — отвърна му тя, сочейки хартиената птица. — Защо я подхвърляш из градината ми?

Той сви рамене.

— Заинтересувах се как ще лети в студен, влажен въздух.

— Студен, влажен въздух.

— Да. Изучавам принципа на летенето. Наблюдавам птиците, особено когато се реят, а хартиеното ми изобретение е следваща крачка в изследването ми. Само дето напредвам бавно. Дарбата ми не е толкова фина, та да усетя какво се случва през няколкото секунди, преди да падне.

— Разбирам… И каква е целта?

Той се подпря с лакти върху оградата.

— Катса се пита дали е възможно да се изработят криле, с които човекът да полети.

— Как така да полети? — разсърди се изведнъж Битърблу.

— Знаеш какво имам предвид.

— Насърчаваш я да вярва в невъзможното.

— Не се съмнявам, че е възможно.

— И каква ще е ползата?

По повдигна вежди.

— Ползата е самият полет, братовчедке. Не бой се, никой няма да изисква от кралицата да лети.

— Не, естествено. На мен ще се падне честта да уредя погребенията.

Едва забележима усмивка озари лицето на По.

— Твой ред е. Какво ми носиш? — попита той.

— Искам да ти прочета имената в списъка. — Битърблу тръсна листа с една ръка, за да го разгъне. — Уведоми ме непременно, ако разбереш нещо за тях.

— Слушам — кимна той.

— Лорд Станпост. Живее на два дни езда южно от столицата ми. Отвлякъл е от града си повече момичета от всеки друг — започна Битърблу. — На второ място е лейди Худ, но не е сред живите. В Централен Монсий хора са измирали от глад в град, управляван от лорд Маркам, който ги облагал с непосилни данъци. Изредени са още неколцина благородници — Битърблу прочете имената им, — половината обаче са мъртви, По, и за никого не знам нищо, ако не броим безполезните статистики на съветниците ми.

— И аз чувам за пръв път имената им, но ще поразпитам, щом намеря време. Кой друг е запознат със списъка?

— Капитан Смит от монсийската стража. Поръчах му да потърси връзка между Ранмуд и хората от списъка и да проучи дали Ранмуд е организирал убийството на Айвън или само е набедил Саф.

— Айвън?

— Инженерът, за чието убийство Ранмуд се опита да натопи Саф. Показах списъка и на шпионите си, за да проверя дали информацията им ще потвърди разкритията на Смит.

— Не му ли се доверяваш?

— Не съм сигурна на кого да се доверявам, По — въздъхна Битърблу. — Отдъхнах си обаче, защото можах да обсъдя с монсийската стража убийствата на търсачите на истината и най-сетне разчитам на помощта им.

— Дай списъка и на Гидън, когато се върне от Естил. Няма го от три седмици. Скоро ще пристигне.

— Да. Вярвам на Гидън — каза Битърблу.

По помълча известно време.

— Да — кимна малко мрачно накрая.

— Какво има, По? — попита тихо Битърблу. — Знаеш, че рано или късно ще ти прости.

— О, Бръмбарче, страхувам се до смърт да кажа на татко и на братята си — призна той. — Ще се ядосат повече и от Гидън.

— Хм… Решил ли си твърдо да им разкриеш тайната си?

— Не. Първо искам да го обсъдя с Катса.

Битърблу почака малко, за да овладее мненията и тревогите си, с които го заливаше, включително безпокойството си как би протекъл подобен разговор и защо Катса не се е върнала, след като замина просто да проучи някакъв тунел.

— Е, Рор знае, че работиш за Съвета, нали? — подхвана най-после тя.

— Да.

— Знае също, че Скай предпочита мъже. Примири се с тази изненада, нали?

— И в двата случая не беше лесно. Имаше доста крясъци — отбеляза По.

— Не ми приличаш на човек, неспособен да изтърпи малко крясъци — успокои го ведро Битърблу.

Той се усмихна и безнадеждно, и смутено.

— Да си крещим с Рор и да си крещим с Катса са две съвсем различни неща. Той ми е баща и крал. Лъгал съм го през целия си живот. Той се гордее с мен, Битърблу. Разочарованието ще го разтърси и ще излее целия си гняв върху мен.

— По?

— Да?

— Когато мама беше на осемнайсет и Лек я избра, кой одобри брака им?

По се замисли.

— Крал беше татко. Сигурно е бил той. По молба на Ашен.

— Значи Рор познава чувството да предадеш любим човек, По.

— Но той не е виновен. Лек е дошъл в двора му и е заблудил всички.

— Дали това утешава Рор? — попита тихо тя. — Той е бил крал и неин по-голям брат. Позволил й е да замине, за да я тормозят.

— Опитваш се да ме успокоиш, предполагам — констатира По с отпуснати рамене. — Аз обаче мисля друго. Ако Рор е бил наясно, че съм четец на мисли, щеше да ме представи на Лек, за да проучи кандидата за ръката на Ашен. И навярно щях да предотвратя всичко.

— На колко години си бил тогава?

По пресметна наум.

— На четири — изненада се сам от отговора.

— По, как би постъпил според теб Лек с четиригодишно момченце, узнало тайната му, което се опитва да я разкрие на всички?

По замълча.

— Майка ти настоя да излъжеш за Дарбата си, нали?

— И дядо — добави По. — За да съм в безопасност. Страхуваха се, че татко ще ме използва.

— Постъпили са правилно. Навярно са опазили живота ти. Когато го обмисли, Рор ще разбере, че са взели най-доброто решение. Ще ти прости.

 

 

В кабинета си Битърблу вече не виждаше необходимост да се преструва, че не знае някои неща. Руд и Дарби не бяха осведомени как се е сприятелила с Теди и Саф, но фактът, че черпи информация от тях, не беше тайна.

— Разбрах, че Ранмуд е съсипал градските училища — уведоми ги тя. — Почти никой не учи история и четене. Налага се незабавно да разрешим този срамен проблем. Какво предлагате?

— Простете, кралице, много ми е зле — отрони разтреперан Дарби, чието лице лъщеше от пот. Обърна се и побягна навън.

— Какво му е? — попита многозначително Битърблу, понеже знаеше отговора.

— Старае се да не пие, кралице, понеже отсъствието на Тиел налага да сме винаги на разположение — обясни спокойно Руд. — Успее ли, призляването ще отшуми.

Битърблу погледна изпитателно Руд. Краищата на ръкавите му бяха лекьосани с мастило, бялата му коса, обикновено причесана внимателно над плешивото му теме, висеше в безпорядък. Очите му бяха смирени и тъжни.

— Питам се защо не сме работили по-често заедно, Руд. Преструваш се по-малко от другите — отбеляза тя.

След кратко колебание, което тя разтълкува като израз на скромност, Руд предложи:

— Да се заемем тогава заедно с въпроса за училищата. Дали да не създадем ново министерство, отговорно за образованието? Ще ви представя подходящи кандидати за министри.

— Уместно е, разбирам, да съберем всеотдаен екип, но да не прибързваме. — Битърблу погледна високия часовник на стената. — Къде е капитан Смит? — попита, защото Смит бе обещал да й докладва лично всяка сутрин как напредва издирването на Ранмуд. Сутринта вече бе отминала.

— Да го потърся ли, кралице?

— Не. Да обсъдим по-подробно въпроса за училищата. Ще ми обясниш ли как работят сега?

Малко странно се чувстваше в присъствието на човек, който в най-неочаквани моменти й напомняше остро за Ранмуд. Непретенциозният Руд бе сякаш коренна противоположност на брат си, но тембърът му напомняше неговия глас, особено когато заговореше по-уверено. Същото важеше и за лицето му под определен ъгъл. От време на време тя поглеждаше към празните прозорци, чудейки се как мъжът, седял толкова често по первазите им, се е оказал способен да прониже смъртоносно с нож заспалите си жертви и да се опита да я убие.

 

 

Смит не се появи до пладне и Битърблу реши да го потърси.

Казармите на монсийските войници се намираха западно от големия двор и заемаха първото дворцово ниво. Битърблу влезе вътре с бърза крачка.

— Къде е капитан Смит? — попита тя стегнат млад мъж, седнал зад писмена маса пред вратата.

Той се ококори, скочи на крака и я въведе през друга врата в кабинет. Битърблу се озова лице в лице с капитан Смит, който разговаряше с Тиел, приведен над безупречно подредено писалище.

И двамата се изправиха мигом.

— Простете, кралице — заекна смутено Тиел. — Тъкмо си тръгвах.

И той изчезна от стаята, преди Битърблу да успее да осмисли как да приеме появата му тук.

— Не ти се меси, надявам се — изгледа тя Смит. — Вече не ми е съветник. Не си длъжен да изпълняваш нарежданията му.

— Не се месеше, нито ми заповядваше, кралице — капитан Смит се поклони изрядно. — Напротив. Отговаряше на въпросите ми как Ранмуд е прекарвал времето си. Или по-точно се опитваше да ми отговори, кралице. Оказва се, че Ранмуд е бил доста потаен и е разказвал взаимно изключващи се истории за местонахождението си в даден момент.

— Разбирам. А ти защо не ми докладва сутринта? — поинтересува се Битърблу.

— Какво? — капитан Смит погледна часовника върху писалището, а после я стресна, налагайки го с юмрук. — Ужасно съжалявам, кралице. Часовникът ми непрекъснато спира — обясни ядно. — Всъщност няма кой знае какво за докладване, но това не ме оправдава, разбира се. Нямаме напредък в издирването на Ранмуд. Не съм установил и дали е поддържал връзка с някой от хората в списъка ви. Все пак тепърва започваме, кралице. Не губете надежда, утре навярно ще разполагам с информация.

 

 

В големия двор Битърблу спря да погледа оформен като птица храст с яркоцветни есенни листа. Стискаше силно в юмрук здравата си ръка.

Седна на студения ръб на фонтана и се опита да си обясни защо е толкова обезсърчена.

Сигурно всяка кралица се чувства така понякога, помисли си. А и съм ранена, Саф не иска да разговаря с мен, през цялото време всеки знае къде съм и коя съм. Принудена съм да седя и да чакам, докато другите проучват нещата и се връщат да ми докладват. Не мръдвам от тук, а всички се впускат в приключения. Не ми харесва.

— Кралице?

Вдигна глава. Пред нея стоеше Гидън. В косата и върху палтото му се топяха снежинки.

— Гидън! Тази сутрин По спомена, че скоро ще се върнеш! Радвам се да те видя!

— Кралице, какво се е случило с ръката ви? — попита сериозно той, прокарвайки пръсти през мократа си коса.

— О… Ранмуд се опита да ме убие.

Той се втренчи изумено в нея.

— Ранмуд, съветникът ти?

— Доста неща се случиха, Гидън — усмихна се тя. — Моят приятел от града открадна короната ми. По изобретява летяща машина. Освободих Тиел и открих, че бродериите на мама представляват кодирано послание.

— Нямаше ме по-малко от три седмици!

— По се разболя.

— Жалко — отбеляза безизразно той.

— Не се дръж идиотски. Беше доста зле.

— О? — Гидън видимо се смути. — Какво имаш предвид, кралице?

— Как така какво имам предвид?

— Искам да кажа… добре ли е сега?

— Малко по-добре.

— Нали не е… не е в опасност, кралице?

— Ще оздравее, Гидън — успокои го тя, облекчена от нотката на загриженост в гласа му. — Ще ти дам списък с имена. Къде ще отидеш първо? Ще те придружа.

 

 

Гидън беше гладен. Битърблу зъзнеше от студения въздух и влагата на фонтана, а искаше да чуе за тунела на Пайпър и за Естил. Затова той я покани да хапнат заедно. Тя прие и Гидън я поведе през източния вестибюл и през оживен коридор.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В кухнята. Не знаеш ли къде е, кралице? Точно до югоизточните градини.

— За пореден път ти ме водиш из собствения ми дворец — констатира сухо Битърблу.

— В кухнята Съветът има доверени лица, кралице. Надявам се и По да дойде. Изглеждаш премръзнала? Прав ли съм?

Тя видя какво е забелязал — приближаваше се мъж, понесъл пъстроцветна купчина одеяла.

— О, да! Да го заловим, Гидън!

След миг Гидън й помогна да преметне одеялото в мъхестозелено и златисто над ранената си ръка и сабята.

— Красиво е. Цветът ми напомня за дома — въздъхна той.

— Кралице, позволете ми — намеси се жена, която виждаше за пръв път — дребничка, по-ниска дори от Битърблу, стара, сбръчкана. Пъхна се между нея и Гидън и улови двата края на одеялото, които Битърблу стискаше отпред с отмалялата си дясна ръка. Извади обикновена тенекиена брошка и ги закопча здраво.

— Благодаря! — възкликна изненадано Битърблу. — Кажи ми името си, та да ти върна брошката.

— Казвам се Девра, кралице, и работя при обущаря.

— Обущар ли! — Битърблу потупа брошката, когато морето от хора в коридора ги повлече напред. — Не знаех, че в двореца има обущар! — промърмори по-скоро на себе си и после с въздишка погледна косо към Гидън.

Одеялото се влачеше след нея все едно е шлейф на елегантна и скъпа пелерина. Почувства се, странно, като кралица.

 

 

Битърблу никога не бе чувала такава шумотевица и не беше виждала толкова хора да работят с такова трескаво темпо както в кухнята. С удивление разбра, че там Даровит мъж с доста налудничав поглед преценява по външния вид на човек и най-вече по миризмата му каква храна ще му се услади най-много в момента.

— Понякога е приятно да ти кажат какво искаш — сподели тя с Гидън, вдъхвайки благоуханната пара, надигаща се от чашата й с горещ шоколад.

Когато По дойде и застана предпазливо пред Гидън, присвил устни и скръстил ръце, Битърблу го видя през очите на мидлънския лорд и осъзна колко е отслабнал. Двамата се измериха мълчаливо с погледи.

— Трябва ти храна — прецени Гидън. — Седни, та Джас да те подуши.

— Той ме смущава. Безпокоя се какво долавя обонянието му — По се настани послушно до масата.

— Притеснително е да тънеш в неизвестност, нали? — отвърна сухо Гидън и загреба лъжица от бобената чорба с шунка. — Изглеждаш ужасно. Възвърна ли си апетита?

— Ненаситен съм.

— Студено ли ти е?

— Защо? Ще ми дадеш подгизналото си палто ли? — изсумтя засегнат По. — Не се дръж, все едно е настъпил сетният ми час. Защо Битърблу е наметната с одеяло? Какво й направи?

— Винаги съм те харесвал повече, когато Катса е с теб — сподели Гидън. — Толкова противна е към мен, че компанията ти ми се струва несравнимо по-приятна.

— Нарочно я провокираш — подсмихна се По.

— Лесно се поддава на провокации — Гидън побутна дъската с хляб и сирене, та По да я стига по-лесно. — Понякога се дразни дори как дишам. Е? — смени рязко темата. — Имаме проблеми и искам да ги обсъдим. Хората в Естил са непоколебими. Но Катса е права — нямат план за действие, след като детронират Тигпен. А Тигпен има свита от лордове и дами, сребролюбци, предани на краля и още по-предани на себе си. Ако не ги неутрализираме, всеки от тях може да узурпира властта и положението изобщо да не се подобри. Хората, с които разговарях, не искат да имат нищо общо с естилските благородници. В Естил не вярват на никого, който не е страдал колкото тях.

— Доверяват се обаче на нас?

— Да — кимна Гидън. — Тираничните управници гледат с лошо око на Съвета, а и помогнахме на нандерците да детронират Драудън. Мисля, че ако Рафин ги посети в качеството си на наследник на мидлънската корона и на изпаднал в немилост син на Ранда, ще ги предразположи, понеже е изключително деликатен. Налага се и ти да отидеш, разбира се, за да приложиш… — Гидън размаха безцелно с лъжицата си — … уменията си. Добре е всъщност, че не ме придружи сега, щом си смятал да се разболееш. От друга страна, щеше да ми бъдеш полезен в тунела, както и в Естил. Съжалявам, По.

По лицето на лиенидския принц се изписа изненада. Битърблу не го виждаше често стъписан. Той прочисти гърло и примигна.

— И аз съжалявам, Гидън — отвърна и… толкова.

На Битърблу внезапно й се прииска и Саф да й прости толкова благородно.

Джас се появи, подуши По, подуши отново Гидън и явно реши, че на двамата са им необходими половината провизии в кухнята. Битърблу седеше, слушаше ги как кроят планове, отпиваше от горещия шоколад и се опитваше да си намери място върху стола, което да й причинява по-малко болка. Претегляше всяка дума и понякога се намесваше, особено когато По засегна темата за личната й безопасност. През цялото време поглъщаше с поглед чудото, наречено дворцова кухня. Седяха до маса в ъгъла, където се намираше пекарната. От там стените се простираха до безкрайност в двете посоки. От едната страна се намираха пещите и огнищата, вградени във външните стени на замъка. През високите прозорци без стъкла се сипеха снежинки и се топяха върху печките и хората.

Под съседната маса се издигаше планина от картофени обелки. Анна, главната пекарка, застана пред редица огромни нощви, покрити с кърпи. Започна да повдига кърпите една по една и да натиска тестото под тях. Пронизителен крясък призова кавалкада помощници с навити ръкави. Всички застанаха пред нощвите, наизвадиха големи топки тесто и се втурнаха да ги месят, поклащайки гърбове и рамене. Анна също се строи до тях. Месеше с една ръка, а другата висеше до тялото й. Съдейки по вдървената й поза, Битърблу предположи, че се е наранила. Мускулите на здравата й ръка, на раменете и на врата й се издуваха, докато работеше. Силата й заплени Битърблу не защото месеше с една ръка, а заради самите движения — грубовати и същевременно плавни. Прииска й се да усети какво е да пипнеш коприненото тесто. Разбра, че скоро — не тази вечер, ала навярно утре — ще яде картофен хляб от тази топка тесто или от някоя от другите.

Изпита почти болезнена благодарност, задето седи до пекарната. Топлият въздух, ухаещ на мая, й изглеждаше толкова познат. Вдиша го дълбоко с чувството, че от години е поемала въздуха на оскъдни пресекулки. Миризмата на печащия се хляб я изпълни с умиротворение. Спомни си каква история съчини, историята, която разказа на Саф за занятието си и за живата си майка, и сега тя й се стори истинска, осезаема и безкрайно тъжна.