Кристин Кашор
Лазурна (27)

25.

Мислите изплуваха ясни и удивително спокойни. Душеше я жена с желязна сила. Седеше върху нея и я приковаваше към земята. Имаше и други. Около тях се водеха схватки, чуваха се викове, стенания, проблясваше стомана. Не съм съгласна да умра, рече си Битърблу, борейки се отчаяно за въздух. Не успяваше обаче да стигне до очите или гърлото на жената, нито до ножовете в обувките си. Опита се да докопа камата под ръкава, ала болката я отказа. Внезапно разбра какво представлява изгарящият натиск в рамото й. Извъртя се със сетни сили, напипа дръжката и дръпна. Острието се измъкна с пронизваща, почти нетърпима болка, но тя замахна към нападателката си. Макар главата й да се пръскаше, продължи да мушка напосоки. Мрак се спусна пред очите й. Изгуби съзнание.

 

 

Събуди я болката. Опита се да извика и я заболя още повече, понеже гърлото я дращеше.

— Да, събуди се — съобщи мъжки глас. — Съжалявам, но така се наместват счупени кости. По-късно болката ще стихне.

— Какво ще правим с телата? — прошепна жена.

— Помогнете ми да ги вкараме вътре и с приятелите ми ще се погрижим за тях — обади се трети глас и на Битърблу отново й се прииска да изкрещи, защото позна Саф.

— Неколцина лиенидски стражи ще останат да ви помогнат — отсече първият глас. — Аз ще отведа кралицата в замъка.

— Знаете ли кои са? — попита Саф. — Не е ли по-добре да вземете телата, та хората в двореца да ги разпознаят?

— Нямам такава заповед — каза първият глас.

Битърблу го позна и произнесе дрезгаво името му.

— Холт.

— Да, кралице. — Даровитият страж се надвеси над нея и тя видя лицето му. — Как сте, кралице?

— Не съм съгласна да умра — отрони тя.

— Няма да умрете, кралице — успокои я Холт. — Ще пийнете ли глътка вода?

Холт подаде мех на някого над Битърблу. Едва тогава Битърблу усети, че главата й е в нечий скут. Повдигна очи и в първия миг зърна момиче. После момичето се преобрази в мраморна статуя на момиче и на Битърблу й се зави свят.

— Хава! Престани! — нареди строго Холт. — На кралицата ще й призлее.

— Някой друг да ме замести — избърбори припряно статуята.

Превърна се пак в момиче и се измъкна изпод Битърблу. Главата й тупна върху земята. Тя ахна от новата болка и чу звук от отдалечаващи се стъпки.

Холт бързо се притече на помощ на Битърблу, повдигна главата й и задържа меха пред устните й.

— Извинявам се за поведението на племенницата ми, кралице. Помагаше ви всеотдайно, преди да я забележите.

Водата обжари гърлото й като огън.

— Холт, какво се случи? — прошепна тя.

— Група главорези ви причакваха пред печатницата да ви убият, кралице — обясни той. — Принц По ни бе изпратил тук с Хава. Направихме, каквото успяхме. Приятелят ви чул шума и ни се притече на помощ. Бяхме в затруднено положение, така да се каже, кралице, докато не се появи половин дузина от лиенидските ви стражи.

— Лиенидските ми стражи! — удиви се Битърблу, доловила сега трополене на ботуши по паважа и пъхтенето на мъжете, пренасящи телата. — Как са разбрали, че сме тук?

Холт остави някъде меха. После я вдигна внимателно с две ръце. Все едно се плъзгаше върху вода, без нито едно раздрусване, при което да я пререже болка.

— Доколкото знам, кралице — заговори Холт, — Тиел дотичал през нощта в покоите да ви нагледа. Открил, че ви няма, и убедил Хелда да изпрати след вас отряд от лиенидските ви стражи.

— Тиел ли? Тиел е подозирал, че ме грози опасност?

— Хей! — гласът на Саф прозвуча смайващо близо. — Това е нейната кръв! Ръкавът ти чернее от нея, човече. — Ръка опипа гърба й, рамото й. Битърблу извика. — Намушкали са я! — каза Саф и светът потъна в мрак.

 

 

Тя се събуди отново и чу шепота на Хелда и Мадлен. Усещаше цялото си тяло като натъпкано с вълна, особено главата. Гипс обездвижваше лявата й китка и ръката до лакътя, а задната част на лявото й рамо пламтеше. Примигна и видя червените и златните слънца по тавана в спалнята й. През прозорците се процеждаше светлина. Настъпваше новият ден.

Сега, в присъствието на Мадлен и Хелда, по-лесно повярва, че наистина няма да умре. В същия момент обаче й хрумна и колко невъзможно изглежда да е оцеляла. Една самотна сълза се стече в косата й и толкова, защото плачът изискваше дълбоко вдишване, а още първото й напомни колко болезнено е да поемаш дъх.

— Как е разбрал Тиел? — прошепна тя.

Тихите гласове секнаха. Хелда и Мадлен се надвесиха над нея. Изопнала лице от напрежение и облекчение, Хелда приглади косата над слепоочията на Битърблу.

— Неописуема нощ беше и вътре, и извън двореца, кралице — отвърна едва чуто тя. — Мадлен изтръпнала от страх, когато Холт се втурнал в лечебницата с вас. И аз не се представих по-добре, когато Мадлен ви донесе тук.

— Но как е разбрал Тиел? — повтори Битърблу.

— Не каза, кралице. Дотича тук с подивял поглед, все едно се е борил с мечка и ми изкрещя, че ако знам къде сте и съм с ума си, ще изпратя лиенидската стража при вас.

— Къде е той сега? — отрони Битърблу.

— Нямам представа, кралице.

— Изпратете някого да го доведе при мен. Добре ли са всички други?

— Принц По преживя тежка нощ, кралице — обяди се Мадлен. — Беше трескав и неутешим. Наложи се да му дам сънотворно, когато Холт пристигна с вас, защото обезумя. Противеше се, Холт се принуди да го държи, докато го упоя.

— Горкият По. Ще оздравее ли, Мадлен?

— В същото състояние като вас е, кралице. Тоест, твърдо съм убедена, че ще се възстанови, стига да почива. Ето, кралице. — Притисна сгънат лист в здравата й длан. — Щом лекарството започна да действа и разбра, че е загубил битката, принц По ми продиктува със сетни сили бележката. Обещах му да ви я предам.

Битърблу разгъна листа с една ръка, опитвайки се да си спомни какъв ключ за дешифриране използваха с По напоследък. Кейк с маково семе? Да. Кодираното послание на По, написано с едрия, закръглен почерк на Мадлен, гласеше горе-долу следното:

„Ранмуд отиде в затвора в единайсет часа. Намушка девет заспали затворници в една килия и после я запали. Влезе и излезе през таен проход. Не халюцинирах. Единият беше лъжесвидетелят, набедил Саф. Другият — лудият убиец, когото Мадлен трябваше да прегледа. По-късно Ранмуд и Тиел влязоха във втори проход. Води надолу и под източната стена. Изгубих ги.“

След като лиенидските стражи не успяха да открият Ранмуд, Битърблу извика монсийските. И те не го намериха. Нямаше го в двореца. Не им провървя и в града.

— Избягал е! — отчая се Битърблу. — Къде е семейството му? Говорихте ли с Руд? Ранмуд сигурно има хиляди приятели в града. Разберете кои са, капитане, и го открийте!

— Да, кралице — кимна капитан Смит, застанал пред писалището й с подобаващо сурово, ала и объркано изражение. — А вие имате ли сериозно основание да смятате, че Ранмуд стои зад нападението срещу вас?

— Определено стои зад нещо — отсече Битърблу. — Къде е Тиел? Къде са всички? Изпрати някого горе.

В крайна сметка капитанът изпрати горе Тиел. Косата му стърчеше нагоре, а лицето му сивееше. Забеляза ръката й и моравите петна по гърлото й и запримигва с лъснали, влажни очи.

— Редно е да сте в леглото, кралице — отбеляза той задавено.

— Наложи се да стана, за да си отговоря на въпроса защо Ранмуд е убил деветима затворници, а после се е вмъкнал в проход под източната стена с теб — обясни безизразно Битърблу.

Разтреперан, Тиел се стовари на стола пред нея.

— Ранмуд е убил деветима затворници? Откъде знаете, кралице?

— Не обсъждаме какво знам, Тиел, а какво не знам. Защо снощи си бил в таен проход с Ранмуд, защо си решил да изпратиш лиенидските стражи да ме спасят и какво общо има едното с другото?

— Той ми каза, кралице — отрони Тиел с безнадеждно и смутено изражение. — Късно го намерих. Не беше на себе си. С обезумял поглед, кикотеше се, тръпки ме побиваха от него. Проследих го в прохода с надеждата да разбера какво е намислил. Притиснах го и той се похвали как направил нещо брилянтно. Не подозирах, разбира се, за затворниците. После ми каза, че сте в града и е изпратил убийци по дирите ви.

— Разбирам… — кимна Битърблу. — Каза ти… просто ей така.

— Не беше на себе си, кралице — повтори Тиел, заровил пръсти в косата си. — Въобразяваше си, че ще остана доволен от новината. Полудял е, струва ми се.

— А ти изненада ли се?

— Разбира се, кралице. Втрещих се! Хукнах обратно, право към покоите ви с надеждата да е излъгал и да ви намеря в безопасност там!

— Къде е Ранмуд, Тиел? — попита Битърблу. — Какво става?

— Не знам къде е, кралице. Не знам дори накъде води проходът. Защо имам чувството, че не ми вярвате? — удиви се той.

Битърблу скочи на крака, неспособна да сдържи болката, раздираща сърцето й.

— Защото Ранмуд не е полудял ненадейно и ти го знаеш! Той е най-здравомислещият от всички вас. А ти ми намекваше да не говоря на всеослушание за времето на Лек, съветваше ме да споделям тревогите си за миналото първо с теб. Помежду ви се усещаше напрежение и ти ме предупреждаваше деликатно. Нали? Каква е причината, ако не си предполагал, че той отмъщава на търсачите на истината?

Тиел започна да се отдръпва от нея. Тя забеляза признаците. Очите му се зареяха в нищото, скръсти ръце и не стана, когато тя се изправи.

— Не ви разбирам, кралице. Обърквате ме — прошепна той.

В същия момент някой почука по вратата. Червенокосата глава на Фокс се подаде през процепа.

— Прощавайте, кралице…

— Какво има? — извика раздразнено Битърблу.

— Хелда ме изпрати да ви донеса шала, за да прикриете синините — обясни Фокс.

Битърблу й махна нетърпеливо да влезе, а след миг — да излезе. После се взря удивено в шала, който Фокс остави върху писалището й. През ума й пробягаха спомени, защото шалът принадлежеше на Ашен — пастелно сив със сребристи петънца. Нито веднъж от осем години не беше се сещала за него, ала сега си спомни как Ашен броеше пръстите й и ги целуваше. Спомни си как майка й се смееше. Смееше се! Битърблу бе казала нещо, което я разсмя.

Взе шала много нежно, сякаш едно дихание би го отнесло, уви го два пъти около врата си и седна. Потупа го, приглади го.

Погледна към Тиел. Той я наблюдаваше потресен.

— Майка ви носеше този шал, кралице — отрони той и по лицето му се стекоха сълзи. Нещо в очите му рухна, ала изглеждаше живо — не празнота, а живот, борещ се с болката. — Простете ми, кралице. — Той се разплака още по-неудържимо. — От делото преди две седмици знам, че Ранмуд е замесен в ужасен кроеж. Той бе набедил младия лиенид-монсиец. Станах свидетел на гнева му, че се е провалил, и го принудих да ми разкрие истината. Думите му ме разтърсиха до дън душа. Приятели сме от петдесет години. Мислех, че ако се опитам да разбера защо е постъпил така, ще успея да го вразумя.

— Но скри истината от мен? — извика Битърблу. — Разбрал си какво е направил, а мълчеше?

— Винаги съм искал пътят ви да бъде лек, кралице — прошепна отчаяно той, бършейки трескаво сълзите. — Исках да ви защитя от болката.

Тиел не знаеше повече.

— Но защо го е направил? Какво се е опитвал да постигне? За някого ли е работел? Да не би да са били съучастници с Данзол?

— Нямам представа, кралице. Не успях да го придумам да ми каже. А и не намирам логично обяснение.

— Аз пък съзирам известна логика — отбеляза мрачно Битърблу. — Разбирал е необходимостта да отиде в затвора, за да отстрани невинните и онези, на които е платил да лъжат или да убиват. Особено след като заповядах да разгледат отново делата им. После е подпалил мястото, за да прикрие следите си. Разчиствал е след себе си, нали? Питам се дали той е организирал нападението срещу мен, от което ми остана белег на челото? И знаел ли е кого напада?

— Кралице, говорите за неща, които не са ми известни, и с ужас научавам сега — стъписа се Тиел. — Не ни казахте, че са ви нападали и преди. А Ранмуд не спомена да е наемал убийци.

— До снощи, когато ти съобщи, че е наел хора да ме убият — уточни Битърблу.

— До снощи — прошепна Тиел. — По думите му сте се сприятелили с неподходяща пасмина, кралице. Не настоявайте за обяснение, защото ми хрумва единствено, че е полудял.

— Лудостта е удобно обяснение — подхвърли саркастично Битърблу и стана отново. — Къде е той, Тиел?

— Наистина не знам, кралице! — надигна се съветникът й. — Не съм го виждал, откакто се разделихме в прохода.

— Не ставай! — нареди му рязко Битърблу, защото искаше да е по-висока от него, да го гледа отвисоко. Той седна веднага. — Защо не изпрати никого след него? Остави го да избяга!

— Мислех за вас, кралице. Не за него! — извика Тиел.

— Остави го да избяга! — повтори гневно тя.

— Ще разбера къде е, кралице. Ще намеря обяснение за нещата, които ми каза, и за престъпленията, в които го обвинявате.

— Не. Някой друг ще ми помогне. Вече не си ми съветник, Тиел!

— Как? — възкликна той. — Умолявам ви, кралице! Недейте!

— Умоляваш ме? Осъзнаваш ли всъщност какво направи? Как да ти вярвам, ако прикриваш от мен злините на приближените ми? Опитвам се да бъда кралица, Тиел. Кралица, а не дете, което предпазват от истината! — Гласът й, задавен и пресеклив, си проправяше път през нараненото й гърло. Беше я накърнил с постъпката си повече, отколкото й се струваше възможно да я уязви резервиран, безчувствен старец. — Излъга ме. Подведе ме, че ще ми помогнеш да бъда справедлива кралица! — обвини го тя.

— Вие сте справедлива кралице, ваше величество! Майка ви щеше да се…

— Не смей да използваш спомена за нея, за да ме умилостивиш! — процеди през зъби тя.

Настъпи тишина. Той сведе глава, явно разбрал най-сетне.

— Все пак помислете, кралице, че бяхме студенти заедно. Той ми беше приятел дълго преди да се появи Лек. Изстрадали сме много. Вземете под внимание също, че вие бяхте на десет години. После, преди да се усетя, станахте жена на осемнайсет, решила сама да търси опасни истини, включително из нощните улици. Дайте ми време да свикна.

— Ще имаш достатъчно време — увери го тя. — Свободен си, докато не се заречеш да се придържаш единствено към истината.

— Заричам се сега, кралице! — Покрусен, той примигна да отпъди напиращите сълзи. — Няма да ви лъжа. Кълна се.

— Боя се, че не ти вярвам.

— Кралице, умолявам ви. Ранена сте, имате нужда от още повече помощ.

— Затова искам да съм заобиколена от хора, готови наистина да ми помагат — каза тя на мъжа, който движеше всичко в двореца. — Прибери се в покоите си и размишлявай. Когато ненадейно си спомниш къде е Ранмуд, изпрати ми бележка.

Той се изправи несигурно, без да я поглежда. Излезе тихо от стаята.

 

 

— Докато нося ужасния гипс, ще се наложи някак да облекчим суетнята около преобличането — каза Битърблу на Хелда същата нощ.

— Да — кимна Хелда, разкъсвайки шева на ръкава й, за да го изхлузи над гипса. Сутринта бе зашила дрехата направо върху нея. — Ще измисля нещо с по-широки ръкави и копчета, кралице. Седнете. Не мърдайте. Ще развържа шала и ще се оправя с бельото. После ще ви облека нощницата.

— Не. Никаква нощница — възрази Битърблу.

— Не бих ви попречила да спите и гола, кралице, ако желаете, но имате лека треска. По-добре ще се чувствате с допълнителен пласт топлина.

Реши да не спори за нощницата, за да не би Хелда да заподозре причината защо не я иска. Ала колко я болеше само и колко изтощително бе да добавя проклетата дреха към списъка с невъзможни неща, които се налагаше да направи, за да излезе тайно през нощта. Хелда започна да сваля фибите й и да й разплита косата. Битърблу отново се стърпя да не се възпротиви.

— Ще ми сплетеш ли една дълга плитка, Хелда? — помоли тя.

Най-сетне Хелда я остави сама, лампите угаснаха, а Битърблу лежеше на дясната си страна в леглото и трепереше толкова силно, че се почуди възможно ли е една дребничка кралица в огромно легло да предизвика земетресение.

Е, безсмислено е да отлагам.

След известено време, запъхтяна и с пулсираща глава, Битърблу излезе от покоите си и пое по дългия път из коридорите и стълбищата. Наложи си да не мисли, че е едноръка и под ръкавите й няма ножове. И за много други неща не искаше да мисли тази нощ; реши да се довери на късмета и на надеждата да не срещне никого.

После, в големия двор, от сенките излезе фигура и застана на пътя й. Както винаги излъчваше сияние, блещукащо меко в светлината на факлите.

— Не ме принуждавай да те спра — каза По. Не беше шега или предупреждение, а искрена молба. — Няма да се поколебая, ако се наложи, но и на двамата ще ни призлее още повече.

— О, По. — Тя го прегърна със здравата си ръка.

Той обгърна с длан здравата й половина, притисна я крепко и въздъхна бавно в косата й, подпирайки се на нея. Тя облегна ухо върху гърдите му и чу как пърха сърцето му. Лека-полека се успокои.

— Наистина ли си решила да излезеш?

— Искам да кажа на Саф и Теди за Ранмуд. Да ги попитам дали са разбрали нещо за короната и отново да се извиня на Саф.

— Ще почакаш ли до утре? Ще изпратя някого да ги доведе при теб.

Мисълта как се връща обратно и се отпуска в леглото я изпълни с блаженство.

— Още сутринта ли?

— Да. Поспи, та разговорът с тях да не те изтощи.

— Добре — кимна тя.

— Добре — повтори той и пак въздъхна над нея. — Когато днес Мадлен излезе за малко, минах по тунела под източната стена.

— Какво? По, никога няма да оздравееш!

По изсумтя.

— Да, но е хубаво и ти да се вслушваш в съветите си. Тунелът започва от врата зад гоблен в източен коридор на приземния етаж. Води до тясна, тъмна уличка в Източния град близо до основите на Крилатия мост.

— Значи според теб е избягал в Източния град?

— Предполагам. Съжалявам, но сетивата ми не стигат до там. И съжалявам, че не разговарях с него, за да доловя какво се мъти. Не съм ти особено полезен, откакто дойдох.

— По. Разболя се, а преди това беше зает. Ще го намерим и ще говориш с него.

Той не продума. Облегна глава върху косата й.

— Имаш ли вест от Катса? — прошепна тя.

Ток поклати глава.

— Готов ли си да я посрещнеш?

— Не съм готов за нищо. Но това не значи, че не искам нищо да се случва.

— Зарежи загадките, По.

— Искам Катса да се върне. Задоволява ли те този отговор?

— Да.

— Обратно в леглото? — попита той.

Да, добре.

 

 

Преди да заспи, тя прочете откъс от бродерията:

„Всеки ден Тиел изчерпва силите си до краен предел, но продължава. Навярно само защото аз го моля. Повечето биха предпочели да забравят и да се подчиняват безмозъчно, отколкото да се изправят срещу истината за лудия свят, който Лек се опитва да създаде.

Лек се опитва и според мен понякога не успява. Днес унищожи скулптурите в покоите си. Защо? Отведе някъде любимата си ваятелка Беламю. Няма да я видим никога вече. Успява в разрухата. Но се проваля в друго, понеже не е доволен. Гневи се.

Интересува се твърде много от Битърблу. Трябва да я отведа от тук. За това умолявам Тиел да не се предава.“