Кристин Кашор
Лазурна (23)

21.

Битърблу влетя в дневната където Фокс полираше кралската корона.

— По-късно ли да продължа, кралице? — попита я тя след един кос поглед.

— Не. Да. Не — отговори трескаво Битърблу. — Къде е Хелда?

— Кралице? — гласът на Хелда долетя от вратата зад нея. — Какво става?

— Направих нещо ужасно. Не пускай никого, освен По и човека, когото ще доведе. Разбра ли? Не искам да говоря с никой друг.

— Разбира се, кралице. Какво се случи?

Битърблу закрачи напред-назад. Не знаеше как да подхване разговора. За да избяга от необходимостта да обяснява, размаха безнадеждно ръце, профуча край Хелда в преддверието, влезе в спалнята си и затвори вратата. Продължи да снове от едната до другата стена, а сабята я удряше по крака при всяко обръщане.

Къде е По? Защо се бавят толкова?

Несигурна кога и как е прекосила стаята, тя се оказа приведена над сандъка на майка си, вкопчена в капака му. Сълзите й размазаха резбованите фигури върху него.

После вратата се отвори и Битърблу се изправи припряно, обърна се, препъна се и се стовари тежко върху сандъка. По влезе и захлопна вратата.

— Къде е той? — попита Битърблу.

— В дневната ти — отговори По. — Помолих Хелда и момичето да излязат. Има ли начин да те убедя да отложиш разговора? Доста му се насъбра и не е успял да премисли.

— Трябва да му обясня.

— Ако му дадеш известно време…

— Обещавам да му дам всичкото време на света, след като му обясня.

— Битърблу…

Тя изопна рамене и с няколко бързи крачки застана пред него с вирната брадичка и остър поглед.

— Добре, добре — победен, По разтърка лице с обсипаните си с пръстени ръце. — Няма да изляза — добави с равен глас.

— По…

— Бъди царствена колкото желаеш, Битърблу. Той е ядосан, ранен, умен и ловък. Тази сутрин е счупил ръката на един страж. Няма да те оставя сама с него.

— Няма ли начин да изтръгнеш лиенидска клетва на честта от него? — попита саркастично тя.

— Вече го направих — отвърна По. — Но няма да си тръгна.

Седна решително на леглото и скръсти ръце и кръстоса крака.

Битърблу го погледа известно време с пълното съзнание, че му предава чувства, чието естество самата тя не разбира. С героично усилие на волята все пак успя да прикрие колко й се иска да надмогне налудничавата криза с Дарбата му.

— Онова магаре Куол в Дворцовия ти съд мрази лиенидите — обади се По. — Заблуждава се, че ни мисли за изродени от кръвосмешение мускулести празноглавци, но всъщност се тревожи защо изглеждаме по-добре от него. Няма логична причина да включва Саф в кюпа, понеже сам спомена, че Саф не прилича съвсем на лиенид. Ревнува ни, защото сме украсени със злато. Не е за вярване! Ако имаше възможност да ни обвини и двамата в убийство и да ни отнеме достойнството дори само заради него, нямаше да се поколебае. През цялото време се мъчеше да си ни представи без него.

— Без… достойнството?

— Без златото ни — уточни По. — Ще остана тук, докато говориш със Сапфайър. Докосне ли те, ще вляза и ще го удуша.

 

 

Влизайки в дневната, забеляза първо златото, уловило слънчевите лъчи по пръстите и ушите на Саф. Веднага разбра, че не би й харесало да го вижда без него. Все едно да е с чужди очи или да говори с различен глас.

Разкъсаното му палто разби сърцето й. Прииска й се да го докосне.

После той се обърна към нея и тя видя отвращението, изписано по всяка черта на подутото му и насинено лице и във всеки контур на тялото му.

Той падна на колене с очи, вперени право в нейните — съвършена подигравка на раболепие, понеже никой коленичил не поглежда към лицето на владетеля. Вдигнатата глава обезсмисля целта на поклона.

— Спри! — извика тя. — Стани!

— Както желаете, кралице — подхвърли саркастично той и скочи на крака.

Тя започна да проумява играта му.

— Недей, Саф — помоли го. — Познаваш ме.

Саф изсумтя.

— Какво? Какво има?

— Нищо, кралице.

— О, кажи ми Саф!

— Не бих дръзнал да противореча на кралицата, ваше величество.

На друго място, в друг разговор помежду им, тя щеше да зашлеви самодоволното му лице. Искрица би го поставила на мястото му веднага, Битърблу обаче не можеше. Зашлевеше ли Саф, щеше да се включи в играта му — могъщата кралица се разправя с нископоставен поданик. И колкото повече го третираше като поданик, толкова по-решително той завладяваше положението. Тя се обърка, понеже изглеждаше нелогично кралицата да прехвърля власт на подчинения, като се отнася зле с него.

Искаше просто да поговори с него.

— Саф, досега бяхме равнопоставени приятели.

Той я изгледа с нескрит присмех.

— Какво? — помоли тя. — Кажи ми. Говори с мен.

Саф пристъпи към короната и сложи длан върху нея. Поглади мекото злато отпред, прокара пръсти по скъпоценните камъни. Тя мълчеше, макар да усещаше жеста му като физическо насилие. Той обаче не спря до тук. Вдигна я, сложи я на главата си и се обърна да я изгледа злостно — крал с подути очи, с окървавена уста и окъсано палто. Тя не се стърпя.

— Остави я — просъска му.

— Мм? — промърмори той, свали короната и я върна върху кадифената й възглавничка. — Все пак не сме равни, а?

— Не ми пука за глупавата корона — смути се тя. — Последният мъж обаче, когото съм виждала да я носи, е баща ми. С нея ми напомняш за Лек.

— Каква ирония! Аз пък си мислех колко много ми приличаш на него.

Няма значение, че същите мисли понякога измъчваха и нея. Заболя я повече, когато ги чу от Саф.

— И ти ме лъга, колкото аз — теб — прошепна тя.

— Нито веднъж не съм те излъгал — процеди през зъби той с груб глас и пристъпи към нея, принуждавайки я да се отдръпне уплашено назад. — Налагаше се да не споделям всичко. Но не съм те лъгал!

— Знаеше, че не се представям с истинското си име. Това не беше тайна!

— Ти си кралицата! — изкрещя Саф и пристъпи още една крачка напред. — Проклетата кралица! Заблуждаваше ме! И не само с информация!

На прага се появи По. Облакъти се нехайно на ръба на вратата. Повдигна вежди и зачака.

— Простете ми, принце — изрече нещастно Саф и изуми Битърблу, като сведе очи и глава пред По и безропотно отстъпи назад.

— Кралицата ми е братовчедка — уведоми го спокойно По.

— Разбирам, принце — отвърна смирено Саф.

Аз обаче не разбирам и ми иде да го сритам, заговори мълком Битърблу на По. Искам да се ядоса. Ядоса ли се, ще стигнем до истината.

С безучастно изражение По се обърна кръгом и напусна стаята.

— Той няма представа, нали? — попита Саф. — Няма представа каква змия си?

Битърблу си пое дъх и отрони:

— Не съм те заблуждавала.

— Конски фъшкии! Разказала си на принц По всичко за мен, описала си му всяка минута, когато сме били заедно. Как да ти повярвам, че не си информирала лакеите си? Мислиш ме за наивник, който няма да се досети как ме арестуваха за неизвършено убийство и кой плаща на свидетеля да излъже? Или кой стои зад нападенията срещу мен и Теди?

— Какво? — извика тя. — Саф! Не! Как е възможно да ме подозираш, след като с По току-що те спасихме? Не мислиш разумно!

— И това бе най-забавната част! Наслади ли й се? Приятно ли ти е да се принизяваш до простолюдието и после да разказваш на другите? Не е за вярване колко тревоги прахосах нахалост! — Сниши глас и отново пристъпи към нея. — Страхувах се да не те нараня. Мислех те за самата невинност!

Макар да съзнаваше колко невъздържан и неблагоразумен е жестът, тя улови ръката му.

— Саф, кълна се, че не съм злодей. И аз съм объркана като теб. На твоя страна съм! Опитвам се да открия истината! И никому не съм разказвала всичко за теб… Само на По — добави отчаяно. — И дори той не знае личните подробности. Почти никой не знае дори, че излизам нощем.

— Пак лъжеш — той се отдръпна, за да се освободи от ръката й.

Тя не го пусна.

— Недей, моля те.

— Пусни ме или ще те ударя и ще се посрамя пред принца — процеди през зъби Саф.

— Искам да ме удариш. — Не беше вярно, но поне щеше да е справедливо, понеже тъкмо нейните стражи го бяха наранили.

— Разбира се, защото тогава ще се върна пак в затвора.

Той се отдръпна отново назад и тя се отказа. Обърна се с гръб към него и скръсти безнадеждно ръце.

— Наистина лъжех, Саф — подхвана накрая с тих, ясен глас, — но никога с намерение да нараня теб, приятелите ти или другите търсачи на истината. Не съм искала никой да пострада, кълна се. Излизах да видя как изглежда градът ми нощем, защото съветниците ми ме държат в неведение в кулата. Просто исках да знам! Не съм си поставяла за цел да те срещна, да те харесам и да се сприятеля с теб. После обаче нямаше начин да кажа истината.

Тя не го виждаше, но той явно се смееше.

— Невероятна си!

— Защо? Обясни ми какво имаш предвид.

— Заблуждаваш се как когато бяхме заедно и не знаех, че си кралицата, сме били приятели. Равни. Знанието обаче е власт. Ти си знаела коя си, а аз — не. Никога не сме били равни, а колкото до приятелството… — той замълча. — Майка ти е мъртва — довърши с различен глас, горчив и неумолим. — Лъгала си ме за всичко.

— Разказах ти неща, които за мен са по-ценни от истината — прошепна тя.

Между тях се просна празна тишина. Безбрежност. Продължи дълго, дълго.

— Да предположим, че казваш истината — рече най-сетне той — и наистина не стоиш зад нападенията.

— Казвам истината — промълви тя. — Кълна се, Саф. Само не разкрих коя съм.

Ново, по-кратко затишие. Той проговори отново с тъга и смирение, които тя не знаеше как да свърже с познатия Саф.

— Не мисля, че разбираш коя си. Не съзнаваш каква пропаст ни дели. Ти си толкова високо в света, че не виждаш дотам, където съм аз. Не проумяваш какво направи.

Саф я заобиколи и изчезна в преддверието, без да се сбогува. Бутна с рамо външната врата най-ненадейно и тя възкликна от изненада, че е останала сама.

Битърблу отпусна бавно ръце, обърна се и огледа стаята, огряна от обедното слънце. Потърси с очи часовника върху полицата над камината да види колко часа от деня остават да преживее, преди да се скрие под завивките в леглото.

Погледът й не стигна до часовника, защото короната я нямаше върху кадифената възглавничка.

Битърблу се завъртя диво. Тялото й отказваше да приеме прозрението на разсъдъка, ала короната, разбира се, я нямаше никъде в стаята. Битърблу просъска името на Саф и хукна след него. Излетя през входната врата и се озова пред втрещените лица на двама лиенидски стражи.

— Какво има, кралице? — попита войникът отляво.

Какво би могла да направи всъщност? Да кръстосва слепешката замъка с надеждата пътищата им да се пресекат в някой вътрешен двор? А после какво? Ще го помоли на всеослушание да й върне короната, която крие под палтото си? А щом той й откаже, ще се сборичка с него? Пак ще го арестуват и този път за истинско престъпление.

— Всичко е прекрасно — отвърна Битърблу. — Това е най-щастливият ден В живота ми. Благодаря, че попитахте.

Влезе вътре и ритна вратата на спалнята да поиска обяснение от По защо е позволил да откраднат короната й.

Отговорът бе повече от очевиден. По спеше.