Кристин Кашор
Лазурна (20)

18.

Битърблу сънуваше мъж, приятел. Първо По, после се превърна в Гидън, а накрая в Саф. Когато стана Саф, започна да я целува.

— Ще боли ли? — попита Битърблу.

В същия момент майка й застана между тях и спокойно й каза:

— Не бой се, скъпа. Той не иска да те нарани. Улови ръката му.

— Не се страхувам, че ще боли. Просто искам да знам — обясни Битърблу.

— Няма да му позволя да те нарани — извика внезапно Ашен с уплашен, див поглед.

Битърблу видя, че мъжът пак се е преобразил. Сега беше Лек. Ашен стоеше закрилнически между нея и Лек. Битърблу бе малко момиченце.

— Никога не бих я наранил — усмихна се Лек. Държеше нож.

— Няма да ти позволя да я доближиш — Ашен трепереше, но гласът й прозвуча неумолимо. — Животът й няма да бъде като моя. Ще я защитя.

Лек прибра ножа в канията. После удари Ашен с юмрук в корема, събори я на пода, ритна я и си тръгна. Битърблу пищеше.

В леглото Битърблу се събуди разплакана. Последната част от съня бе повече от сън — беше спомен. Ашен никога не позволи на Лек да придума Битърблу да отиде с него в покоите му или в двора с клетките му. Лек винаги наказваше Ашен. И винаги щом Битърблу коленичеше до сгърчената си на пода майка, тя й прошепваше: „Никога не отивай с него. Обещай ми, Битърблу, никога да не отиваш с него. Ще ме заболи повече от всичко, което някога ми е причинявал“.

Сълзите на Битърблу се стичаха на вадички и попиваха в чаршафите й.

Не отидох, мамо, никога, помисли си тя. Спазих обещанието си. Но въпреки това ти умря.

 

 

На сутрешната тренировка й партнираше Бан, ала тя не успяваше да се съсредоточи.

— Какво има, кралице? — попита я той.

— Сънувах лош сън — разтърка лице Битърблу. — Как татко наранява мама. После се събудих и осъзнах, че е истина.

Бан свали сабята и се замисли. Кротките му очи я докоснаха, припомняйки й началото на съня, когато Ашен я успокояваше.

— Понякога сънувам смъртта на родителите си. След такива сънища наистина се чувстваш угнетен — сподели той.

— О, Бан. Съжалявам. Как умряха те?

— От болест. Имаха ужасни халюцинации и изричаха жестоки думи. Вече знам, че не са били на себе си заради болестта, но като малък не го разбирах. Когато сънувам, е същото.

— Мразя сънищата — отсече Битърблу, ядосана сега от неговата скръб.

— Защо не нападнеш съня си наяве, кралице? — попита Бан. — Пробвай да се пребориш с баща си. Представи си, че аз съм Лек и си отмъсти — той вдигна сабята си, готов за нападението й.

Идеята да се престори, че напада Лек от съня, подобри донякъде техниката й. Бан обаче бе едър, благ мъж в истинския свят и тя си даваше сметка, че е възможно да го нарани, ако атакува необуздано. Въображението не й позволяваше да забрави реалността. В края на тренировката ръката й се схвана и продължаваше да се чувства зле.

 

 

В кабинета си в кулата Битърблу наблюдаваше как Тиел и Ранмуд се разминават един друг предпазливо, със смълчани, застинали лица. Какъвто и спор да бяха водили днес, той бе голям колкото трети човек в стаята. Тя се чудеше по какъв начин да ги осведоми за нападенията над търсачите на истината. Не вървеше да се позове на случайно подслушан подробен разговор за наръгване с ножове и кървави улични убийства — версията й щеше да прозвучи абсурдно. Налагаше се отново да използва шпионския коз, ала нямаше ли да застраши шпионите си, като разпространява фалшива информация за сведенията им? А и Теди, Саф и приятелите им нарушаваха закона. Справедливо ли бе да насочва към тях вниманието на Тиел и Ранмуд?

— Защо не знам повече за благородниците си? — попита тя. — Защо има стотици лордове и дами, които не бих познала, ако влязат през вратата?

— Кралице, наша задача е да ви спестяваме дреболиите — отвърна благо Тиел.

— Но понеже сте толкова заети с работата ми, ще ви отменя, ако съм осведомена по-добре — отбеляза многозначително тя. — Искам да науча историите им, за да съм сигурна, че не са луди като Данзол. Пак ли сме сами тримата днес? — добави тя и после уточни, за да подсили довода си. — Руд пак ли има нервен пристъп? Дарби още ли е пиян?

Ранмуд скочи от наблюдателницата си върху перваза на прозореца.

— Що за нетактичност, кралице? — попита я, искрено оскърбен. — Руд не владее нервите си.

— Не съм го обвинила — отсече Битърблу. — Казах само, че ги има. Защо е нужно винаги да се преструваме? Не е ли по-градивно да говорим направо?

Решила, че на всяка цена й е необходимо нещо, Битърблу се изправи.

— Къде отивате, кралице? — поинтересува се Ранмуд.

— При Мадлен. Нужен ми е лечител.

— Зле ли ви е, кралице? — разтревожи се Тиел и пристъпи напред, протегнал ръка.

— Ще обсъдя състоянието си с лечител — задържа погледа му, за да подчертае думите си. — Да не би ти да си лечител, Тиел?

После излезе, не желаеше да го вижда как се срива — от нищо и никакви думи — и да избегне собствения си срам.

 

 

Битърблу влезе в стаята на Мадлен и я завари да изписва символи, седнала зад писалището, покрито с листове.

— Кралице, идвате, надявам се, да ме спасите от медицинските ми документи. — Тя събра листовете и ги пъхна под попивателната. — Добре ли сте? — попита, забелязала изражението на Битърблу.

— Мадлен, снощи сънувах как мама попречи на татко да ме отведе и той започна да я удря — Битърблу седна на леглото. — Само че не беше сън, а спомен. Продължи дълго, а аз не успявах да я защитя. — Разтреперана, Битърблу се обгърна с длани. — Сигурно щях да я спася, ако бях отишла с него. Ала никога не го направих. Тя ме накара да обещая.

Мадлен седна до нея.

— Кралице, не е работа на детето да защитава майка си — обясни тя с типичната си грубовата благост. — Работа на майката е да закриля детето. Да позволите на майка си да ви защити е било дар за нея. Разбирате ли ме?

На Битърблу никога не й бе хрумвало да погледне на случилото се по този начин. Откри, че стиска ръката на Мадлен, а очите й са пълни със сълзи.

— За съня ви ли дойдохте да говорим, кралице? — попита Мадлен.

Да.

— Ръката ме боли — Битърблу протегна ръка и я показа на лечителката.

— Много ли?

— На сутрешната тренировка май стисках прекалено силно сабята — обясни Битърблу.

— Е, лесно ще ви излекуваме, кралице — кимна Мадлен и опипа ръката на Битърблу с леки пръсти.

Няколкото минути при Мадлен и нежното докосване на лечителката наистина я поободриха.

По обратния път към кулата Битърблу срещна Рафин. Застанал в средата на преддверие, той държеше кама и се взираше тревожно в нея. Тя спря пред него.

— Какво има? Случи ли се нещо, Рафин? — попита го.

— Кралице — поздрави я той и отдалечи учтиво камата от нея, ала междувременно едва не наръга подминаващия го монсийски страж, който отскочи стреснато настрани. — Олеле… Точно от това се опасявах.

— От кое, Рафин?

— С Бан заминаваме за Сундер. Катса настоява да нося камата на китката си, но аз смятам, че е опасно, ако я послушам. Ами ако падне и ме нарани? Ако изскочи от ръкава ми и се забие в някого? Нямам нищо против да използвам отрова — промърмори Рафин, нави си ръкава и прибра камата в ножницата. — Отровата е цивилизована и контролируема. Винаги ли е необходимо да има ножове и кръв?

— Няма да изскочи от ръкава ти, Рафин, обещавам — успокои го Битърблу. — Отивате в Сундер?

— За кратко, кралице. По ще остане при вас.

— По и Гидън не възнамеряваха ли да тръгнат през тунела за Естил?

Рафин прочисти гърло.

— В момента Гидън не иска да придружава По, кралице. Ще замине сам — отговори деликатно Рафин.

— Разбирам. А вие накъде поемате след Сундер? У дома ли се връщате?

— Няма как, кралице. Татко даде ясно да се разбере, че в момента членовете на Съвета не са добре дошли в Мидлънс.

— Какво? Дори собственият му син? — учуди се Битърблу.

— О, политически игри, кралице. За съжаление познавам татко. Прави мили очи пред кралете на Естил, Сундер и Уестер, понеже го ненавиждат още повече след падането на Нандер в ръцете на организация, включваща мен и Катса. Низвергването ни е показна сцена. В момента обаче не ни затруднява и няма да протестираме. Гидън ще страда най-много, ако забраната се проточи. Не му харесва да отсъства дълго от имението си. Такова ли е наистина усещането? — удиви се Рафин, разтърсвайки ръка.

— Все едно имаш острие върху кожата ли? — попита Битърблу. — Да. И ако някой те нападне, непременно го използвай, Рафин. При условие че няма време за отрова, разбира се — добави сухо.

— Не ми е за пръв път — призна мрачно Рафин. — Въпрос на осведоменост. Разбера ли, че се подготвя атака, успявам да я осуетя не по-зле от всеки друг. И обикновено не се налага никой да умира. Как се стигна до тук, кралице? — добави с въздишка.

— Било ли е другояче?

— Мирно и безопасно? Не, предполагам. И вероятно ние се озоваваме в епицентъра на насилието, опитвайки се да овладеем стихийността му.

Битърблу изгледа изпитателно принца — син на тиранин и братовчед на необузданата Катса.

— Ще ти харесва ли да си крал, Рафин?

Примирението, изписало се по лицето му, й разкри отговора.

— Има ли значение? — попита тихо той и добави, свивайки рамене: — Ще ми остава по-малко време да сея размирици. И за жалост — за лекарствата ми. Ще се наложи да се оженя, защото кралят е длъжен да остави наследници. — Погледна я в очите и се подсмихна. — Бих ти поискал ръката, знаеш ли? Държа обаче Бан да присъства, а и всъщност не бих ти предложил толкова неизгодна сделка. Ще разреши много от проблемите ми, а на теб ще създаде нови.

Тя се усмихна неволно:

— Признавам, че не мечтая за такова бъдеще. От друга страна, така или иначе не получавам по-романтични предложения. Попитай ме пак след пет години. Възможно е тогава да имам нужда от нещо сложно и странно, което изглежда добре пред външния свят.

Рафин се изкиска и изпъна ръка, сви я и пак я изпъна.

— Ами ако намушкам Бан, без да искам? — промърмори, свъсил вежди.

— Просто си отваряй очите и гледай в кого се целиш — посъветва го ведро Битърблу.

 

 

Тичайки през източния град тази нощ, тя не бе сигурна към какво е устремена. Заради търсачите на истина и убийците на търсачи на истина беше нащрек, не се доверяваше на случайните минувачи и пресмяташе наум колко бързо ще извади остриетата, закопчани на китките й. Под улична лампа мина жена с качулка и светлината озари златния прашец по устните й. Битърблу спря стъписана и затаи дъх. Златен прашец по устните и около очите.

Да, наближаваше краят на септември, нищо чудно днес да е есенното равноденствие. Да, вероятно някои хора в града празнуваха тайно традиционните ритуали. Същите, които погребваха мъртъвците си и крадяха истини.

За миг Битърблу се поколеба. През този миг аха да се върне обратно. Не беше мисъл, не стигна толкова надълбоко — само кожата й и върховете на пръстите й, опрени до устните, усетиха колебанието.

Тя се втурна напред.

Почука и Тилда и отвори. Дръпна я в стаята — почти неузнаваема, пълна с хора и шумотевица. Тилда се наведе и целуна Битърблу по устните. Усмихваше се. В косите си носеше украшение, наподобяващо шапчица с поклащащи се висулки от стъклени мъниста.

— Ела да целунеш Теди — подкани я тя.

Или поне на Битърблу й се стори, че казва това, понеже двама младежи вдясно от нея пееха гръмогласно, уловени за ръка. Единият я видя, наведе се, придърпвайки другия, и я млясна по устните. Половината му лице бе боядисано със сребрист прашец и му придаваше ослепителен вид — и двамата бяха привлекателни — и Битърблу започна да осъзнава, че нощта ще е опасна.

Тилда я поведе през вратата към стаята на Теди и Саф, където лампите осветяваха накитите, блестящите лица на гостите и златистите питиета в чашите им. Помещението бе твърде тясно за толкова хора. Брен се появи изневиделица, повдигна брадичката на Битърблу и я целуна. По скулите и по врата й бяха изрисувани цветя.

Най-сетне Битърблу стигна до леглото на Теди в ъгъла. Седна на стола до него, задъхана и облекчена да го види небоядисан и в обичайните му дрехи.

— Май се налага да те целуна — каза тя.

— О, да! — усмихна се ведро той, дръпна я за ръката и я поздрави с мека и сладка целувка. — Не е ли чудесно! — възкликна и я млясна за последно по носа.

— Не е за изпускане — кимна Битърблу и усети, че й се вие свят.

— Обичам празненствата — призна той.

— Теди, редно ли е да пиеш в това състояние? — попита Битърблу, забелязала в ръката му чаша, пълна с кехлибарена течност.

— Не, вероятно. Пиян съм — ухили се доволно той, пресуши чашата и я подаде на госта до него да я напълни отново.

Гостът му даде и пълна чаша, и целувка. Някой улови Битърблу за ръката и я дръпна да стане. Тя се обърна и целуна Саф.

Целувката не беше като другите, съвсем не.

— Искрице — прошепна той, докосвайки с устни мястото под ухото й.

Близна я по врата и й смъкна качулката, повдигайки лицето й за още една целувка. Той приемаше охотно целувките. Хрумна й обаче, че в крайна сметка ще спре да я целува, и ръцете й го сграбчиха за ризата, закотвяйки го до нея. Ухапа го.

— Искрице — той се усмихна, разкиска се, ала не се отдръпна. Миглите и кожата около очите му бяха оцветени в златисто, превръщайки лицето му в стъписваща и вълнуваща маска.

Груби ръце ги разделиха.

— Ехо! — възкликна мъж, когото Битърблу виждаше за пръв път — светлокос, с подло изражение и явно нетрезвен. Насочи показалец към лицето на Саф. — Май не разбираш естеството на празника, Сапфайър.

— Ти не разбираш естеството на връзката ни, Андер — разяри се неочаквано Саф и заби юмрук в лицето на другия мъж толкова светкавично, че Битърблу зяпна.

След миг хората сграбчиха двамината, разделиха ги и ги изведоха от стаята. Битърблу остана сама — зашеметена и разочарована.

— Лъки — повика я глас.

Теди й протягаше ръка от леглото — все едно да я издърпа с въже до брега. Битърблу пристъпи вцепенено до него, улови дланта му и седна. Опита се да проумее случилото се, не успя и попита:

— Какво стана?

— О, Искрице — Теди я потупа по ръката. — Добре дошла в света на Саф.

— Не, сериозно, Теди. Не ми задавай гатанки. Какво стана? Да не би този да е от побойниците, които го нападат?

— Не — Теди поклати замислено глава. — Този е друг побойник. Саф се старае по всяко време край него да има хулигани от всякакъв род. В случая — от ревнивите.

— Мен ли ревнува?

— Ти го целуваше не точно празнично, нали?

— Но аз…

— За жалост Андер е психопат. Саф има странен вкус, Искрице. Не изключвам настоящата компания, разбира се, ала те съветвам горещо да не се въвличаш. Безсмислено е обаче — Теди размаха отчаяно ръка и от чашата му плисна струя. — Вече си въвлечена. Ще говоря с него. Той те харесва. Възможно е да ме послуша за теб.

— Кой друг е тук? — попита тя.

Теди поклати тъжно глава.

— Няма значение. Но той не е подходящ за теб, Искрице, разбираш ли? Няма да се ожени за теб.

— Не искам да се жени за мен — успокои го Битърблу.

— Каквото и да искаш от него — продължи безизразно Теди, — моля те да не забравяш колко е безразсъден. — Отпи още една голяма глътка от питието и добави: — Боя се, че ти си пияна.

 

 

Тя напусна празненството с чувството — физическо и болезнено — за нещо недовършено. Нямаше какво да направи обаче. Саф не се върна.

Навън тя нахлупи ниско качулката, защото хладният нощен въздух вещаеше дъжд. Влезе в гробището и забеляза в сенките да се размърдва фигура. Понечи да извади ножовете, но позна Саф.

— Искрице — прошепна той.

Тръгна към нея и тя веднага разбра нещо — нещо, свързано със златото, с безразсъдството, с щурото блещукане на лъскавия прашец по лицето му. Живецът му, несдържаността му, усещането колко е истински й напомниха изведнъж за Катса, за По, за всички, които обича, които я влудяват и я тревожат.

— Искрице — повтори едва чуто той. — Чаках те, за да ти се извиня. Съжалявам, че постъпих така.

Тя го погледна, неспособна да отговори.

— Искрице, защо плачеш?

— Не плача.

— Аз те разплаках — възкликна отчаяно той, пристъпи бързо до нея и я прегърна.

После я целуна и тя забрави какво я разплака.

Този път беше различно заради тишината и защото бяха сами. Прегърнати в гробището, те бяха единствените хора на света. Той се поотдръпна и стана по-нежен, твърде нежен, нарочно. Ядосваше я, дразнеше я преднамерено — усмивката му го издаваше. Тя осъзна смътно, че дрехите им пречат да получи желаните ласки.

— Искрице.

Той прошепна нещо нечуто.

— Мм?

— Теди ще ме убие — каза той.

— Теди ли?

— Харесвам те. Знам какви каши забърквам, но те харесвам.

— Мхм?

— Знам, че не ми вярваш.

Мислите й се подреждаха мудно.

— Не ти вярвам — прошепна тя, разбрала. — Ти си крадец.

Широката му усмивка развали целувката.

— Аз ще съм Крадеца, а ти — Лъжкинята.

— Саф…

— Ти си моята лъжкиня — прошепна той. — Ще ме излъжеш ли, Искрице? Кажи ми името си.

— Името ми… — подхвана тя, ала се опомни и млъкна. Застина и отлепи устни от неговите. Едва не му каза името си. — Саф, чакай — задъха се от болката на внезапното, замаяно осъзнаване. — Чакай. Нека помисля.

— Искрице?

Тя се отдръпна, той понечи да я спре, после също се пробуди от унеса и разбра.

— Искрице? — пусна я и примигна объркано. — Какво има?

Тя се втренчи в него, вече отрезвена и проумяла какво прави в гробището с момче, което я харесва и няма представа коя е. Няма представа каква непоправима лъжа я моли да изрече.

— Трябва да тръгвам — каза тя, защото искаше да избяга някъде, където той да не забележи прозрението й.

— Сега ли? — удиви се той. — Какво има? Ще дойда с теб.

— Не — поклати глава тя. — Трябва да вървя, Саф.

Обърна се и побягна.

Край. Не бива дори да ходя при тях, независимо колко ми се иска.

Да не съм полудяла? Съвсем ли се побърках? Що за кралица съм! Какво щях да причиня на един от поданиците си!

Татко щеше да остане доволен колко убедително лъжа.

Забравила предпазливостта, тя тичаше със свалена качулка и не забелязваше нищо наоколо. И затова се оказа печално неподготвена, когато от тъмен безистен до двореца изскочи човек и запуши устата й с длан.