Кристин Кашор
Лазурна (18)

16.

Същата нощ Саф се спусна главоломно към нея. Сграбчи я запъхтян в уличката, избута я през изкъртена врата в смрадливо помещение и я притисна до стената. През цялото време й шепнеше трескаво: „Аз съм, Искрице, аз съм. Не ме удряй, аз съм“. Тя обаче успя да извади ножовете си и да го срита в слабините, преди да разбере какво се случва.

— Уфффф… — простена той и се сгъна одве, но продължи да я затиска с тяло.

— Какви ги вършиш, мътните го взели? — просъска му Битърблу, борейки се да се освободи.

— Открият ли ни, ще ни убият. Затваряй си устата! — заповяда й той.

Битърблу се разтрепери — не само от собствената си уплаха и объркване, но и от страх какво щеше да направи през първите мигове, ако той й бе позволил да замахне с ножа. После в уличката зашляпаха стъпки и тя забрави всичко.

Стъпките подминаха изкъртената врата, продължиха напред, забавиха ход. Спряха. Смениха посоката и пропълзяха обратно към сградата, където се криеха Саф и Битърблу. Той изруга тихо в ухото й.

— Знам едно място — повлече я към другия край на помещението. Тихо, дълбоко, живо дихание съвсем близо до нея я стресна до смърт, но той й прошепна: — Качвай се.

Тя протегна объркано ръце и напипа стълба. Внезапно проумя защо мястото мирише така. Беше обор, дишащото същество бе крава, а Саф искаше да се покатерят някъде.

— Качвай се — повтори той и я побутна, доловил колебанието й. — Тръгвай!

Битърблу се пресегна, улови желязна халка и запълзя нагоре. Не мисли, рече си, не чувствай. Просто се качвай. Не виждаше накъде отива и колко стъпала й остават. Не виждаше и колко високо се намира и си представяше само празнота отдолу.

Саф първо я следваше, после я настигна.

— Май не обичаш стълби — прошепна й.

— В тъмното… в тъмното — заекна засрамена тя.

— Ясно, ясно. — Той я сграбчи, обърна я с лице към себе си и я понесе като дете. Тя уви крака и ръце около него, все едно е колона, защото нямаше друг начин. Той заизкачва пъргаво стълбата. Едва когато я пусна на твърда земя, у нея се надигна гняв. Не й остана време обаче да доосъзнае чувството, понеже Саф я повлече напред. Едва сега проумя, че се намира върху покрив. Саф я теглеше нагоре към по-висок покрив на по-висока сграда. Издърпа я по стръмен ламаринен скат, прехвърли я през билото му и продължиха от другата страна. После следваше нов покрив, още един и още един.

По шестия или седмия покрив той я избута нагоре към съседна стена и приклекна в основата й. Тя се строполи до него, притисната до прекрасната, стабилна стена.

— Мразя те. Мразя те — повтори, треперейки.

— Знам. Съжалявам — извини се той.

— Ще те убия. Ще…

Усети, че ще повърне. Извърна се с гръб към него, свила колене върху покрива, вкопчена в хлъзгавата ламарина. Бореше се да преглътне горчилката, надигнала се в гърлото й. В продължение на цяла минута успя да не повърне.

— Как ще слезем от тук? — попита нещастно.

— Над печатницата сме — обясни й той. — През ей този прозорец се влиза в спалнята на Брен и Тилда. Никакви стълби повече, обещавам.

Печатницата. Тя си пое дълбоко дъх и усети, че ламариненият покрив сякаш не се опитва толкова упорито да я запрати долу. Намести се внимателно с гръб към стената и нагласи по-удобно чантата с „Традиционните целувки“, провесена през врата й. Погледна крадешком към Сапфайър. Той лежеше по гръб със свити колене и съзерцаваше небето. Профилът му тъмнееше, но тя зърна бледото сияние върху ухото му.

— Съжалявам — прошепна. — Страхувам се от височини.

Той обърна лице към нея.

— Не бой се, Искрице. Има ли начин да ти помогна? С математика например? — предложи ведро, надигна се и бръкна в джоба на палтото си. Извади познатия й златен диск. — Ето — подхвърли го в скута й. — Кажи ми колко е часът.

— Не го ли върна на семейството на часовникарката?

— О, ще го върна, разбира се. Просто… се привързах към него.

— Привързал си се? — изсумтя Битърблу.

Отвори капака, видя, че стрелките показват четиринайсет и половина, усамоти се с числата за известно време и накрая осведоми Саф, че след двайсет и четири минути ще бъде полунощ.

— Тази вечер май целият град е подранил — отбеляза Саф сухо.

— Нали не са ни проследили? Нямаше да съзерцаваме звездите, ако бяха по петите ни, нали?

— Пуснах няколко пиленца, преди да тръгна по стълбата. Не чу ли врявата?

— Разсейваше ме убеждението, че ще умра.

Усмивка.

— Е, те заглушиха шума, който вдигахме. Преди да стигнем покрива, се събудиха и кучетата. На това разчитах. Никой не може да припари край тях.

— Познаваш плевнята.

— На приятел е. Натам тичах, когато се появи ти.

— Едва не те наръгах с ножа.

— Да, помня. Трябваше да те оставя на улицата. Щеше да разпердушиниш преследвачите ми.

— Кои бяха? Този път не бяха просто побойници, нали, Саф? Нападателите на Теди ли те подгониха?

— Да обсъдим по-добре какво има в чантата ти — предложи Саф, кръстоса крака и се прозя, вперил поглед в звездите. — Подарък ли ми носиш?

— Да — кимна тя. — Доказателство, че ако ми помогнеш, и аз ще ти помогна.

— О? Дай ми го тогава.

— Не мърдам от тук за нищо на света.

Саф се изправи върху ламаринения покрив толкова бързо и плавно, че й се зави свят и тя затвори очи. Когато ги отвори отново, той седеше до нея, облегнат на стената.

— Да не би Дарбата ти да е безстрашие? — предположи Битърблу.

— Страхувам се от много неща — призна той. — Но ги правя. Покажи ми какво си донесла.

Тя извади от чантата „Традиционните монсийски целувки“ и му подаде свитъка. Той примигна изненадано.

— Листове, овързани в кожа?

— Ръкопис на книга за отпечатване, озаглавена „Традиционни монсийски целувки“.

Той повдигна вежди и го доближи до носа си да разчете картончето в мрака.

— Написан е на ръка от личния библиотекар на кралицата — продължи Битърблу. — Той притежава Дарба да чете бързо и да запомня всяко прочетено изречение, всяка дума и всяка буква. Чувал ли си за него?

— Знаем за Дийт. — Саф развърза кожените върви, разтвори кожената подвързия и прелисти страниците, присвил очи. — Наистина ли Дийт пренаписва книгите, унищожени от Лек?

Тя прецени, че пекарката Искрица едва ли е осведомена за замислите на дворцовия библиотекар.

— Не знам какво прави Дийт. Не го познавам лично. Приятел на приятел ми даде свитъка. Дийт му позволил да го вземе, защото му обещали да го напечатат. Такова е условието да я имаш, Саф. Съгласиш ли се да я отпечаташ, Дийт ще се погрижи да плати труда и разходите ти, разбира се — добави тя, ругаейки се мислено, задето не се бе сетила за това усложнение, и същевременно се чудеше как е възможно да го избегне.

Едва ли е евтино да напечаташ книга. А и не бива да очаква от Саф да възстановява библиотеката на кралицата. Неправдоподобно ли щеше да изглежда да поверят парите на кралицата на пекарка, която не познава Дийт? Дали ще се наложи да заложи още от бижутата си?

— Искрице, овържи ме с канап и ме прати в града на Рор! Ако наистина говориш истината, да занесем книгата долу в печатницата! Тук съм като сляп.

— Добре — съгласи се тя, — но…

Той вдигна поглед от листовете и се взря в лицето й. Очите му бяха черни и изпъстрени със звезди.

— Преди да те срещна, никога не съм мечтал да умея да чета мисли, знаеш ли, Искрице? Какво има?

— Страхувам се да помръдна — призна тя, засрамена от себе си.

— Аз ще ти помогна, Искрице. — Саф затвори ръкописа на „Традиционните монсийски целувки“ и улови малките й, студени длани. — Искрице — повтори, взрян в очите й. — Кълна се, че няма да паднеш. Вярваш ли ми?

Вярваше му. Сега, на покрива, тя гледаше познатата му фигура и всичко у него, с което бе свикнала, чуваше гласа му, стискаше ръцете му и му вярваше напълно.

— Готова съм да ти задам третия си въпрос — каза му.

Той въздъхна шумно.

— Мътните го взели — произнесе мрачно.

— Кой се опитва да убие теб и Теди? — попита тя. — Саф, на твоя страна съм. Тази нощ набелязаха и мен. Кажи ми кои са?

Саф не продума. Седеше и си играеше с ръцете й. Тя си помисли, че няма да й отговори. После, след няколко мига, й стана безразлично, защото докосването му й се стори по-важно от въпроса.

— Има хора в кралството, които търсят истината — проговори най-сетне той. — Не са много, но ги има. Хора като Теди, Тилда и Брен, чиито семейства са участвали в съпротивата и ценят високо истината. Лек е мъртъв, но остават неразкрити тайни. Те се стремят да ги разбулят, разбираш ли, Искрице? Опитват се да помагат на другите да осъзнаят случилото се, а понякога и да си го припомнят. Връщат ограбеното от Лек, а ако е по силите им — поправят стореното от него, крадейки, образовайки…

— Ти също — намеси се Битърблу. — Повтаряш „те“, но ти също участваш.

Саф сви рамене.

— Дойдох в Монсий да опозная сестра си и тя се оказа такава, каквато е. Харесвам приятелите си тук и обичам да крада. Ще помагам, докато съм тук. Ала аз съм лиенид, Искрице. Тази кауза не е моя.

— Принц По би се отвратил от такова отношение.

— Ако принц По ми каже да скоча от земята, Искрице, ще го послушам — призна Саф. — Казах ти. Лиенид съм.

— Ти си абсолютно неразбираем!

— Нима? — Саф подръпна дланите й с подмолна усмивка. — А ти?

Смутена, Битърблу замълча в очакване.

— В кралството има сила, която работи срещу нас, Искрице — продължи тихо Саф. — Истината е, че не мога да отговоря на въпроса ти, защото не знаем кой е. Някой обаче е наясно какво правим. Мрази ни и е готов на всичко, за да ни спре. Помниш ли пресния гроб, пред който стоеше онази нощ? На наш сподвижник е, наръган до смърт посред бял ден. Наемният убиец не е в състояние да ни каже за кого работи. Убиват съмишлениците ни. Понякога ги набеждават за неизвършени престъпления, хвърлят ги в затвора и повече не ги виждаме.

— Саф! — ужаси се Битърблу. — Сериозно ли говориш? Сигурен ли си?

— Раниха Теди, а ти ме питаш дали съм сериозен?

— Но защо? Защо някой ще си навлича толкова главоболия?

— За да ни запуши устата. Толкова ли е чудно? Всички искат мълчание. Искат да забравят злочинствата на Лек и да се престорят, че Монсий е създаден — такъв, какъвто го познаваме — преди осем години. Които не успеят да заглушат вътрешния си глас, отиват в стаите за истории, напиват се и започват да се бият.

— Хората не ходят за това в стаите за истории — възрази Битърблу.

— О, Искрице, ти не ходиш за това — въздъхна Саф. — И аз, и разказвачите. Ти отиваш да слушаш историите. Други отиват да удавят историите във вино. Веднъж ме попита, помниш ли, защо изпращат списъците с откраднатото на нас, а не на кралицата? Често не се сещат да опишат загубите си, докато Теди например не им предложи. Хората не разсъждават. Искат мълчание. Кралицата иска мълчание. И някой друг държи да мълчат, Искрице. Някой убива, за да опази мълчанието.

— Защо не се обърнете към кралицата? — попита Битърблу, опитвайки се да преглътне отчаянието, та той да не долови дълбочината му в гласа й. — Хората, убиващи, за да заглушат истината, нарушават закона. Защо не повдигнете въпроса пред кралицата?

— Искрице, защо според теб? — отвърна безизразно Саф.

Битърблу замълча. Разбра го.

— Мислите, че кралицата стои зад това.

Градският часовник започна да отмерва полунощ.

— Не съм готов да го потвърдя — сви рамене Саф. — Никой от нас не е. Но започнахме да предупреждаваме хората да прикриват информацията за злодеянията на Лек. Градовете, които молят кралицата за независимост например, излагат ясно доводите си срещу лордовете, ала се въздържат да споменават Лек. Не поставят въпроса за откраднатите от лордовете им дъщери и за изчезналите. Който и да е злодеят, Искрице, ръката му е дълга. На твое място в двореца щях да си отварям очите на четири.