Кристин Кашор
Лазурна (14)

12.

Странна сбирка от хора от двореца присъстваха на срещата. Хелда, разбира се, което не я изненада, но и ковачът Орник, млад и с прямо лице, когато не бе покрито със сажди; по-възрастна жена с обветрени черти на име Даян — представиха я на Битърблу като главната й градинарка; и Анна, висока жена с къса, тъмна коса и волево, забележително лице — главната пекарка в кухнята. Във въображаемия ми свят, помисли си Битърблу, тя ми е шеф.

Най-изумително бе присъствието на един от съдиите от Дворцовия съд.

— Лорд Пайпър — поздрави го спокойно Битърблу, — не знаех, че таите амбиции за събаряне на монархии.

— Ваше височество — поклони се леко той, попивайки плешивото си теме с кърпичка.

Преглътна смутено и явно щеше да се стъписа по-малко, ако в стаята бе влязъл говорещ кон, отколкото при вида на кралицата.

— Някои от вас са изненадани от появата на кралица Битърблу — обърна се По към групата. — Разбирате обаче, че Съветът е съставен от нейни роднини и приятели. За пръв път провеждаме събрание в Монсий и каним монсийци. Не настояваме кралицата да се замесва в делата ни, но, разбира се, не бихме действали в двореца й без нейното знание и позволение.

Думите му не успокоиха никого.

По се почеса по главата и по лицето му започна да се разлива усмивка. Той обгърна през рамо Битърблу и повдигна многозначително вежди към Гидън. Лордът поведе всички през редица с етажерки към тъмен ъгъл, а По прошепна в ухото на Битърблу:

— Съветът е организация от закононарушители, Битърблу, а за тези монсийци ти си законът. Идват тайно тук, а после се оказват лице в лице с кралицата. Ще им отнеме време да свикнат с присъствието ти.

— Разбирам напълно — кимна равнодушно Битърблу.

— Да — изсумтя По. — Тогава спри да изнервяш нарочно Пайпър просто защото не го харесваш.

Гидън седна на пода върху дебелия, рошав и зелен килим и даде знак на Битърблу да последва примера му. Другите, след кратко колебание, насядаха в рехав кръг около тях. Дори Хелда седна, извади куки за плетене и кълбо прежда от джоба си и се залови за работа.

— Да минаваме към главното — подхвана Гидън без предисловия. — Детронирането на Драудън в Нандер започна с недоволството на благородниците, а в Естил назрява масова революция. Хората гладуват. Крал Тигпен и лордовете му ги облагат с най-високите данъци в света. За щастие на бунтовниците успехът ни с военните дезертьори в Нандер подплаши Тигпен. Той затегна безпощадно юздите на армията си, а метежниците ще се сработят добре с недоволните войници. Вярвам, а и По е съгласен, че в Естил има достатъчно отчаяни хора — и достатъчно разсъдливи и добросъвестни организатори — та да излезе нещо.

— Страхувам се обаче, че не знаят какво искат — намеси се Катса. — В Нандер им помогнахме, като похитихме краля, а после го замести предварително сформирана коалиция от благородници…

— Беше далеч по-объркано — прекъсна я Гидън.

— Знам. Исках да кажа, че влиятелните аристократи имаха план — уточни Катса. — В Естил безвластните знаят, че не искат крал Тигпен, но какво искат? Република? Как? Нищо не са подготвили, нямат организация, която да поеме управлението след детронирането на Тигпен. Ако не внимават, крал Мургон ще нахлуе от Сундер и не след дълго ще нарича Естил Източен Сундер. И ще стане дважди по-тираничен. Не ви ли ужасява тази възможност?

— Да — кимна студено Гидън. — Затова гласувам да се отзовем на молбата им за помощ. Съгласна ли си?

— Абсолютно — намръщи му се Катса.

— Не е ли чудесно пак да сме всички заедно? — възкликна Рафин и с една ръка прегърна през рамото По, а с другата — Бан. — Гласувам „за“.

— И аз — усмихна се Бан.

— И аз — обади се По.

— Лицето ти ще замръзне така, знаеш ли, Кат? — Рафин предупреди услужливо Катса.

— Дали да не префасонирам твоето, а, Рафин? — отвърна Катса.

— Бих искал по-малки уши — помоли Рафин.

— Принц Рафин има хубави, добре оформени уши — обади се Хелда, без да вдига очи от плетивото. — И децата му ще имат такива. Твоите деца няма да имат никакви уши, милейди — уведоми тя строго Катса.

Катса й се свъси, слисана.

— По-скоро ушите й няма да имат деца — подхвана Рафин, — което звучи недотам…

— Така! — прекъсна го Гидън с глас, навярно оправдано рязък при въпросните обстоятелства. — Приема се единодушно, понеже Ол отсъства. Съветът ще участва в детронирането на краля на Естил.

Отне и известно време да осмисли решението. Другите преминаха към въпросите кой, кога и как, ала Битърблу не смяташе да нахлува със сабя в Естил, да напъхва доволно крал Тигпен в чувал или каквото там планираха. Изправи се, преценила, че вероятно ковачът Орник, градинарката Даян, пекарката Анна и съдията Пайпър ще споделят по-спокойно мнението си, ако тя напусне кръга им. Махна с ръка да прекрати припрените им опити да станат и се залута между рафтовете с книги към гоблена, окачен пред вратата, откъдето бяха влезли. Забеляза разсеяно, че жената на гоблена, облечена в бели кожи и заобиколена от искрящо бяла гора, има очи, зелени като мъх, и светла и буйна коса като залез или огън. Изглеждаше твърде ярка, твърде странна за човешко същество. Поредната причудлива декорация на Лек.

Битърблу искаше да помисли.

Монархът отговаряше за благоденствието на поданиците си. Тормозеше ли ги, редно бе да изгуби привилегията да управлява. Но ако монархът вреди несъзнателно на хората си? Причинява им страдания, като не им помага? Не ремонтира сградите, не обезщетява загубите им. Не застава до тях, когато скърбят за децата си. Не се колебае да екзекутира безумци.

Знам едно, рече си тя, взряна в тъжните очи на жената от гоблена, не бих искала да ме детронират. Ще ме заболи, все едно ми смъкват кожата или ме разкъсват на парчета.

Ала каква кралица съм аз? Мама казваше, че съм достатъчно силна и смела. Но е сгрешила. Аз съм безполезна. Мамо? Какво стана с нас? Как е възможно ти да си мъртва, а аз да съм кралица на кралство, което дори не успявам да докосна?

На пода пред гоблена имаше мраморна статуя. Момиченце — пет-шестгодишно — чиито поли се превръщаха в редици от тухли, в основите на замък. Очевидно фигурата бе изваяна от същия скулптор, чиято жена, преобразяваща се в планински лъв, красеше задната градина. Протегната към небето, едната ръка на детето от лакътя нагоре представляваше кула. Върху плоския покрив на кулата, където бе мястото на пръстите, стояха петима малки стражи — четирима, опънали лъкове със стрели, и един с вдигната сабя. Всички бяха обърнали глави нагоре, сякаш очакваха заплаха от небето. Съвършена форма, бликаща от жизненост.

Гласовете на приятелите й долитаха на талази до нея. Катса спомена нещо за продължителното пътуване на север през планинския проход от Монсий до Естил. Отнемало много дни; дори седмици. Спореха кое кралство е най-подходящо да им послужи като база за операцията в Естил.

Наполовина вслушана в разискването, наполовина загледана в детето — замък, Битърблу внезапно прозря очевидното и по гръбнака й пролазиха тръпки. Позна упоритите устни и малката, остра брадичка на момичето; позна големите, спокойни очи. Гледаше своето лице.

Статуята изобразяваше нея.

Битърблу пристъпи сепнато назад. Краят на рафта с книги я спря и й предложи опора, докато се взираше в детето, а то отвръщаше на втренчения й поглед. Детето, което беше тя.

— Между Монсий и Естил има тунел — обади се глас. Пайпър, съдията. — Таен проход под планината. Тесен и неприятен, но проходим. По този маршрут до Естил се стига за два-три дни от тук. Зависи как пришпорваш коня.

— Какво! — възкликна Катса. — Не е за вярване! Възможно ли е? Вярва ли ви се?

— Установихме, че Катса не вярва — заключи Рафин.

— И аз не вярвам — подкрепи я Гидън. — Прекосявал съм десетки пъти планината, ала не съм чувал за никакъв проход.

— Уверявам ви, че съществува, милейди, милорд — не се предаде Пайпър. — Имението ми се намира в най-северозападната точка на Монсий. Тунелът започва от моята земя. Използвахме го да извеждаме тайно монсийските Даровити по времето на Лек, а сега през него тайно пристигат естилските Даровити.

— Това променя всичко — заключи Катса.

— Ако Съветът се установи в Монсий по време на първоначалната подготовка, естилците ще минават бързо през тунела дотук, а вие — до там. По него е възможно да се пренасят оръжия и провизии на север — продължи съдия Пайпър.

— Само че няма да се установим в Монсий — прекъсна го По. — Няма да превръщаме Битърблу в мишена за мъстта на всеки ядосан крал. И без друго са я набелязали. Още не сме разбрали по чие поръчение е искал да я похити Данзол. Ами ако кралете решат да действат още по-твърдо? Какво ще ги спре да обявят война на Монсий?

Скулптурата Битърблу изглеждаше толкова дръзка. Малките войници върху дланта й бяха готови да я защитават с цената на живота си. Битърблу се удиви, че ваятелят си я е представил така — силна и уверена, здраво стъпила на земята. Знаеше, че не е такава.

Знаеше и какво ще се случи, ако приятелите й изберат за щабквартира друго място, а не Монсий. Тя се върна при групата, пак им даде знак да не стават, когато се надигнаха, и тихо каза:

— Ще установите базата си в моя град.

— Хм, не съм съгласен — поклати глава По.

— Предлагам го като временен вариант, докато се организирате — уточни Битърблу. — Няма да ви предоставям войници, нито монсийски майстори на оръжия.

Навярно, обясни наум само на По, ще пиша на баща ти. Има два начина да нападнат Монсий — планинския проход, който се защитава лесно, и морето. Лиенид е единственото кралство със силна флота. Дали Рор би се съгласил да доплава с част от военните си кораби през зимата? Бих искала да ги видя. Понякога се замислям дали да не построя своя флота, а неговата ще изглежда красиво и внушително в пристанището ми.

По разтърка трескаво глава. Дори простена тихо.

— Разбираме, Битърблу, и сме благодарни — кимна той. — Но знаеш ли, че ядосани приятели на Драудън дойдоха в Мидлънс да убият Бан и Рафин, за да отмъстят за стореното в Нандер? Естилците също не биха се поколебали да прекосят монсийската граница…

— Да. Знам — прекъсна го тя. — Чух какво каза за войната и за Данзол.

— Не е само Данзол — възрази По. — Вероятно има и други. Не бих рискувал да те въвличаме в това.

— Вече съм въвлечена — напомни му Битърблу. — Проблемите ми са ваши проблеми. Вие сте семейството ми.

По продължаваше да стиска угрижено глава.

— Не идвай повече на съвещанията.

— Добре — съгласи се тя. — За по-сигурно няма да се меся в организацията.

Кръгът обмисли мълчаливо думите й. Четиримата монсийци, които работеха в двореца, изглеждаха доста изненадани. Хелда спря да плете и погледна Битърблу с благодарно задоволство.

— Ще действаме, разбира се, възможно най-потайно, Битърблу — увери я Катса. — И до последен дъх ще отричаме, че си замесена. Лично ще убия всеки нарушител.

Бан сведе лице над рамото на Рафин и захихика. Рафин се усмихна и го попита с половин уста:

— Представяш ли си какво е да си способен не само да го кажеш, но и да си изпълниш обещанието?

Битърблу не се усмихна. Впечатли ги с красиви думи и чувства, но всъщност предложи града си за база, за да не си тръгнат. Искаше да са наблизо, макар и погълнати от своите дела — да ги вижда сутрин на тренировките със сабя, да вечерят заедно, да кръжат около нея, да изчезват и да се появяват, да спорят, да си отправят предизвикателства, да се държат като хора, които знаят кои са. Те разбираха света и как да го направляват. Задържеше ли ги наблизо, навярно някой ден щеше да се събуди и да открие, че и тя е станала силна като тях.

 

 

Още нещо я разтревожи тази нощ, преди да излезе от библиотеката. Връщайки се към тайния проход, Битърблу случайно видя книга — със странна форма, квадратна и плоска, тя стърчеше от рафта или пък фенерът хвърляше отблясъци по обложката й. Както и да е, книгата улови погледа й и тя веднага разбра, че я е виждала преди. Същата книга, със същата драскотина по златния филигран на гръбчето, стоеше на етажерката в синята й дневна по времето, когато дневната беше на майка й.

Битърблу свали книгата. Заглавието на корицата, изписано със златни букви върху кожата, гласеше: „Книга с истински неща“. Отвори на първата страница и видя семпъл, но красиво нарисуван нож. Под ножа някой бе написал думата „медицина“. Обърна листа и споменът я завладя като сън. Тутакси разбра какво ще види — рисунка на статуи върху пиедестали, а под тях думата „изкуство“. На другата — Крилатия мост и думата „архитектура“. После рисунка на чудновато, зелено, ноктесто, космато същество, подобно на мечка, и думата „чудовище“. Сетне човек-мъртвец? Очите му бяха отворени, разноцветни, ала нещо не беше наред с него — лицето му изглеждаше втвърдено и замръзнало, а отдолу пишеше „Даровит“. Накрая рисунка на красив мъж с превръзка на окото и думата „татко“.

Битърблу си спомни как художникът донесе илюстрованата книга на баща й. Спомни си как Лек седна до масата в дневната и сам написа думите, а после й подаде книгата и й помогна да я прочете.

Битърблу я натика обратно върху рафта, обзета от ненадейна ярост. Книгата, спомените не й помагаха. Не й трябваха още непонятни неща, които да разгадава.

Ала не искаше и да я остави тук, не. Наричаше се „Книга с истински неща“. Нали търсеше истината, а книгата, която не разбираше, сигурно бе ключ към истината за нещо?

Битърблу я взе отново. Върна се в спалнята си, остави я върху масичката до леглото и пъхна в нея списъка си с парченца от мозайката.