Колийн Хувър
Без Хоуп (8)

Вторник, 28 август 2012 г.
06:15 ч.

Будилникът иззвънява и в главата ми на мига се заформя подлата мисъл да пропусна тичането, но изведнъж се сещам кой ме чака отвън. Обличам се с такава скорост, каквато никога, поне откакто се помня, не съм постигала, и се втурвам към прозореца. От вътрешната му страна е залепена картичка с думата „уличница“, изписана с почерка на Сикс. Ухилвам се, дръпвам я от стъклото, хвърлям я на леглото и се измъквам навън.

Холдър седи на бордюра и разтяга крака. За щастие, намира се с гръб към мен. Иначе щеше да види как се смръщвам при вида на тениската му. Чува, че приближавам, и се обръща.

— Здрасти. — Усмихва ми се и се изправя. Забелязвам, че тениската му вече е подгизнала от пот. Значи, тичал е до тук. Тичал е близо четири километра до тук, сега ще тича около пет с мен, а после отново ще тича над три километра до къщи. Най-искрено не разбирам защо си прави труда. Нито пък защо му го позволявам. — Ще разгряваш ли? — пита ме той.

— Готова съм.

Посяга леко с палец към бузата ми.

— Не изглежда много зле. Боли ли те?

Поклащам глава. Действително ли очаква да успея да възпроизведа някакъв отговор при положение, че пръстите му галят лицето ми? Никак не е лесно да говориш със затаен дъх. Дръпва ръката си и се усмихва.

— Добре. Готова ли си?

Най-после издишвам.

— Аха.

И тръгваме. Известно време тичаме един до друг, после алеята се стеснява и той ме пуска пред себе си, което се оказва невероятно неловко. Обикновено когато тичам губя всякакво усещане за себе си, но този път твърде остро осъзнавам всяко едно нещо — от косата до дължината на късите ми панталони… до всяка капчица пот, която се стича по гърба ми. Въздъхвам от облекчение, когато алеята отново се разширява и той се изравнява с мен.

— Задължително да се пробваш за отбора. — Гласът му е съвсем равен и по нищо не личи, че вече е изтичал над шест километра. — Доста по-издръжлива си от повечето от момчетата в миналогодишния отбор.

— Не съм сигурна, че искам — отвръщам му, при това твърде неизискано задъхана. — Не познавам никого в училище. Мислех да се пробвам, но до момента всички в училище се държат доста… гадничко. И вече не съм убедена, че съм склонна да ги търпя за по-продължителни периоди, дори и под формата на тренировки.

— Само един ден си изкарала на училище. Изчакай малко. Не можеш да очакваш цял живот да кълвеш учебниците вкъщи, а после още на първия ден да си намериш цяла тумба приятели.

Спирам като вкаменена. Той прави още няколко крачки, преди да се усети, че вече не тичам до него. А когато се обръща и ме вижда да стърча неподвижно на тротоара, се втурва към мен и ме сграбчва за раменете.

— Добре ли си? Свят ли ти се зави?

Тръсвам глава и избутвам ръцете му.

— Добре съм. — Дори не правя опит да прикрия раздразнението си.

Той накланя глава въпросително.

— Да не би да изтърсих нещо нередно?

Врътвам се и поемам към къщи, той тръгва след мен.

— Нещо такова — казвам и го поглеждам право в очите. — Вчера се пошегувах, че ме преследваш, но после призна, че си ме търсил във Фейсбук веднага след като се запознахме. После настоя да тичаме заедно, нищо че не ти е на път. А сега се оказва, че знаеш и от колко време ходя на училище. Както и че досега съм учила вкъщи. Няма да се преструвам, малко е стряскащо.

Започвам да чакам някакво обяснение, но вместо да каже каквото и да било, той само присвива очи и ме гледа съсредоточено. Продължаваме да крачим напред, а той мълчи и не ме изпуска от поглед, докато не завиваме зад ъгъла. Най-накрая въздъхва.

— Поразпитах този-онзи. Живея тук от десетгодишен, така че имам доста приятели. Беше ми любопитно.

Наблюдавам го в продължение на няколко крачки, после свеждам очи към тротоара. Внезапно ми става трудно да го гледам, понеже се замислям какво ли още са му разказали тези „приятели“. Знам, че слуховете се ширят още откакто двечките със Сикс станахме дружки, но сега за първи път се чувствам леко смутена, дори съм готова да заема отбранителна позиция. А фактът, че така се напъва, за да тича с мен, може да означава едно-единствено нещо. Чул е слуховете и вероятно се надява да отговарят на истината.

Явно усеща, че ми става неловко, понеже ме хваща за лакътя и ме дръпва да спра.

— Скай. — Намираме се лице в лице, но аз не вдигам очи от асфалта.

Днес не съм само по потниче, но въпреки това кръстосвам ръце върху тениската си и обгръщам тяло. Не че има какво да прикривам, но някак се чувствам разголена.

— Според мен вчера в магазина нещата тръгнаха съвсем накриво — подхваща той. — И тия приказки за преследването, кълна се, всичко беше на шега. Не искам да се чувстваш неловко в мое присъствие. Ще ти стане ли по-добре, ако научиш разни неща и за мен? Питай ме нещо и ще ти кажа. Каквото и да е.

Силно се надявам да е искрен, тъй като вече ми е ясно, че не е от момчетата, по които просто си падаш. Напротив, май е от онези, по които напълно си загубваш ума, и тази мисъл ме ужасява. Никак не искам да си губя ума по когото и да било, особено пък по някого, който ме обгражда с внимание, мислейки си, че съм лесна. Нито пък по тип, който сам се е дамгосал като безнадежден случай. Но пък ме гризе любопитство. Ужасно любопитство.

— Ако те питам нещо, ще ми отговориш ли честно?

Той навежда глава към мен.

— С теб винаги ще съм честен.

Главата ми се замайва при звука на снишения му глас и за миг се стряскам, че ако не престане да шепне, отново ще припадна. За щастие, прави крачка назад, чака да отговоря. Иска ми се да го разпитам за миналото. Защо са го пратили в поправително и защо е направил онова, което е направил, и защо Сикс му няма доверие. Но никак не съм убедена, че искам да знам истината, поне засега.

— Защо се отказа от училището?

Той въздъхва така, сякаш съм уцелила точно онзи въпрос, който се е надявал да му се размине. Тръгва напред и този път аз съм тази, която го следва.

— Реално погледнато, още не съм се отказал.

— Е, все пак не си ходил повече от година. Аз на това му викам да се откажеш.

Холдър се обръща и изражението му ясно показва, че се разкъсва, че иска да ми каже нещо. Даже отваря уста, но след кратък миг колебание я затваря. Ужасно ми е неприятно, че не мога да разбера какво мисли. С повечето хора е съвсем лесно. Повечето са елементарни. А Холдър е безкрайно сложен и объркващ.

— Върнах се преди няколко дни — подхваща Холдър. — Миналата година беше ужасна за нас с майка ми, та се преместих при баща ми в Остин за известно време. Тръгнах там на училище, но в един момент реших, че е време да се прибирам у дома. И се върнах.

Фактът, че пропуска да спомене за поправителното училище, ме кара да се съмнявам в откровеността му. Ясно ми е, че не е нещо, с което да се похвали, но пък е излишно да твърди, че винаги ще е откровен, след като далеч не е така.

— Това обаче не обяснява защо си решил да се откажеш, вместо просто да се прехвърлиш обратно тук.

Свива рамене.

— Не знам. Ако трябва да съм честен, още се опитвам да реша какво да правя. Изживях много неприятна година. Да не говорим, че го мразя това училище. Писна ми от глупости и понякога ми се струва, че ще е най-лесно да се откажа.

Спирам и вдигам глава.

— Ама че тъпо обяснение.

Холдър повдига вежда.

— Тъпо е, че мразя училище?

— Не. Тъпо е, че позволяваш една скапана година да определя съдбата ти за цял живот. Как така ще се откажеш само девет месеца преди завършването? Глупаво е.

Той се разсмива.

— Доста си красноречива.

— Смей се колкото си искаш. Ама да напуснеш училище, означава да се предадеш. И съответно всички, които някога са се съмнявали в теб, ще решат, че са прави. — Поглеждам татуировката на ръката му. — Отказваш се от училището и показваш на света, че действително си безнадежден случай. Хитър начин да им го върнеш тъпкано, няма що.

Той проследява погледа ми и известно време мълчаливо се взира в татуировката, а челюстта му помръдва нервно. Нямах намерение така да се отплесвам, ама безотговорното отношение към образованието ми е болна тема. Карън е виновна, понеже години наред ми набива в главата, че аз и само аз нося отговорност за това как ще протече животът ми.

Холдър вдига очи от татуировката, която и двамата сме зяпнали, и кимва към къщата ми.

— Ти си дотук — отбелязва сухо. После се врътва и си тръгва, без дори да се усмихне или да ми помаха за довиждане.

Оставам на тротоара, гледайки го как се скрива зад ъгъла, без да се обърне назад.

Аз пък си мислех, че днес ще успея да проведа разговор само с една от многото му самоличности. Колко съм наивна!