Колийн Хувър
Без Хоуп (6)

Понеделник, 27 август 2012 г.
17:25 ч.

Дробовете ме болят, тялото ми напълно изтръпна още на „Аспън Роуд“. Равномерното ми ритмично дишане се смени с неконтролируемо свирене и пуфтене. Обикновено това е любимият ми момент от тичането. Когато всяка фибра от тялото ми е обтегната докрай, за да ме тласне по-напред, и вниманието ми е съсредоточено единствено върху следващата стъпка и нищо друго.

Следващата ми стъпка.

И нищо друго.

Толкова дълго не съм тичала никога. Обикновено спирам след два километра и половина, когато стигна едно определено място, намиращо се на няколко преки, но не и този път. Но въпреки умората на тялото така и не успявам да накарам мислите си да замлъкнат. Продължавам да тичам с надеждата все пак да достигна този заветен миг, но сега нещо не се получава. Накрая все пак спирам, но не за друго, а защото имам още толкова път на връщане, а водата в шишето ми е почти свършила.

Заставам в края на нечия автомобилна алея и се облягам на пощенската кутия, свалям капачката на бутилката с вода. Избърсвам потта от челото с опакото на ръката си и отпивам, но успявам да изтръскам едва четири капки. Очевидно съм погълнала цялото количество вода в тексаската жега. Строго се смъмрям, задето сутринта си спестих тичането. Хич не понасям жегата.

Притеснена да не се обезводня съвсем, решавам на връщане да ходя, а не да тичам. Съмнявам се, че Карън ще се зарадва, ако се прибера изтощена до смърт. И без това достатъчно се тревожи, че тичам съвсем сама.

Тъкмо поемам обратно, когато чувам познат глас зад гърба си.

— Хей, здрасти.

Това ново вълнение идва в повече на и без това разтуптяното ми сърце. Обръщам се бавно и виждам Холдър, усмихнат, с трапчинки в ъгълчетата на устните. Косата му цялата е мокра — очевидно и той е тичал.

Примигвам два пъти, почти решила, че пред уморените ми очи се мержелее мираж. Инстинктът ми нашепва да хукна с писъци, но тялото ми копнее да се увие около лъсналите му от пот ръце.

О, тялото ми е подъл предател.

За щастие, още не съм се възстановила от разтяганията преди малко, та няма как да разбере, че накъсаното ми дишане се дължи предимно на появата му.

— Здрасти — отвръщам съвсем задъхана. Полагам огромни усилия да не откъсвам очи от лицето му, но те някак по своя воля се плъзват надолу под шията му. Затова забивам поглед в краката си, за да се разсея от факта, че е само по шорти и маратонки. А тези шорти така висят от хълбоците му, че съм готова да му простя всички ужасии, които научих за него.

— Тичаш, а? — пита той и обляга лакът на пощенската кутия.

Кимам.

— Обикновено сутрин. — Пробвам да го погледна, вдигнала ръка над очите си заради слънцето, което свети над главата му като ореол. Ама че ирония.

Холдър протяга ръка към мен и аз подскачам, преди да осъзная, че ми подава шишето си с вода. Устните му се свиват в опит да прикрият усмивката, така че явно е наясно колко напрегната се чувствам в негово присъствие.

— Я пийни — побутва полупразната бутилка към мен. — Изглеждаш смазана.

Обикновено отказвам вода от непознати. И в никакъв случай не бих взела вода от човек, с когото знам, че не бива да си имам работа, обаче съм жадна. Ужасно жадна.

Дръпвам бутилката от ръцете му, накланям глава назад и изливам в устата си три големи глътки. Много ми се иска да изпия и останалото, но не е редно да пресуша и неговите запаси.

— Благодаря — подавам му шишето. Избърсвам уста с ръка и поглеждам зад себе си. — Е, имам още два километра и половина, така че не е зле да тръгвам.

— По-скоро към четири — казва той и свежда поглед към корема ми. Притиска устни до шишето, без да избърсва ръба и без да откъсва очи от мен, накланя глава назад и изгълтва останалата вода. Като хипнотизирана гледам как устните му прилепват плътно около отвора на бутилката, точно там, където са се опирали и моите. На практика се целуваме.

Тръсвам глава.

— Какво? — Не съм сигурна дали е казал нещо на глас, или не. Твърде съм ангажирана да гледам как потта капе по гърдите му.

— Казах, че имаш близо четири километра. Живееш на „Конроу“, това е на повече от три и половина километра от тук. Което означава, че ще ти станат близо осем километра. — Изглежда така, сякаш е впечатлен.

Поглеждам го любопитно.

— Знаеш на коя улица живея?

— Аха.

И нищо повече. Не откъсвам очи от неговите и мълча, чакам някакво обяснение.

Явно е, че това „аха“ не е достатъчно, така че продължава с въздишка:

— „Линдън Скай Дейвис, родена на 29 септември, живее на улица «Конроу», номер 1455. Ръст: метър и шейсет. Дала е съгласие да бъде донор.“

Неволно залитам назад, зашеметена от внезапното прозрение за предстоящото ми убийство, което сякаш се разиграва пред очите ми, под лапите на този очарователен преследвач. Дали да не престана да крия очи от слънцето и да го разгледам по-добре, в случай че успея да се измъкна? Може да се наложи да опиша чертите му на художника в полицията.

— От личната ти карта — пояснява, като вижда ужаса и объркването, изписани на лицето ми. — Нали ми я показа. Пред магазина.

Това обяснение обаче ни най-малко не разсейва опасенията ми.

— Та ти я погледна за не повече от две секунди.

Той вдига рамене.

— Имам добра памет.

— Преследваш ме — заявявам най-безцеремонно.

Той са разсмива.

— Аз ли? Ти си тази, която стои пред къщата ми. — Той посочва през рамо към къщата отзад.

Неговата къща? Възможно ли е такова съвпадение?

Холдър се изправя и почуква с пръсти по изписаните върху пощенската кутия букви.

Семейство Холдър.

Усещам как кръвта нахлува в лицето ми, но вече няма значение. Предвид кроса ми в следобедното тексаско слънце и ограничените водни запаси, вероятно цялото ми тяло е пламнало. Опитвам се да не поглеждам към къщата, но любопитството ми винаги побеждава. Къщата е скромна, нищо лъскаво. Съвсем на място е в този квартал, населен с представители на средната класа. Както и колата в алеята. Интересно дали това е неговата кола? Ако съдя по разговора му с онази мадама в магазина, явно е на моите години, така че със сигурност още живее с родителите си. Но как е възможно да не съм го виждала досега? Как е възможно да не зная, че живея на по-малко от пет километра от единственото момче във вселената, което може да ме превърне в неудовлетворена, разгорещена топка нерви?

Прокашлям се.

— Е, благодаря за водата. — Копнея единствено да се измъкна от тази неловка ситуация. Махам му припряно и се затичвам.

— Чакай малко — виква той след мен.

Не забавям крачка, така че ме настига, задминава ме и се обръща с лице към мен, тичайки заднишком срещу слънцето.

— Дай да ти напълня шишето — пресяга се и измъква бутилката от лявата ми ръка, а пръстите му докосват леко корема ми. Отново замръзвам. — Ей сега се връщам. — Подвиква и забързва към къщата.

Изумена съм. Съвсем неочаквана проява на добрина. Или може би поредният страничен ефект от раздвоението на личността? Може би е някаква мутация като при Хълк^[1]. Или пък като при Джекил и Хайд^[2]. Интересно дали Дийн е добрият, а Холдър страховитият. В магазина по-рано определено видях Холдър. Ама Дийн май повече ми допада.

Чувствам се неловко да чакам, така че тръгвам обратно към алеята, като на всеки няколко секунди спирам и нерешително поглеждам пътя, който води към собствената ми къща. Нямам представа какво да правя. А и ми се струва, че каквото и решение да взема, ще е глупаво.

Да чакам ли?

Да бягам ли?

Или да се скрия в храстите, преди да се е върнал с белезници и нож?

Но преди да успея да хукна, входната врата се отваря и той се появява с пълна бутилка вода. Този път слънцето се пада зад мен, така че не се налага да се напрягам толкова, за да го видя. Което хич не е хубаво, понеже единственото, което искам, е да не откъсвам очи от него.

Уф! Ненавиждам похотта.

Мразя я.

Всяка моя клетка, изглежда, е наясно, че този господин не е добър човек, но на тялото ми сякаш изобщо не му пука.

Подава ми шишето и аз бързам да отпия. И без това не мога да търпя тексаската жега, но в съчетание с Дийн Холдър имам чувството, че съм в самия пъкъл.

— Ъъъ… за по-рано? В магазина? — Той млъква нервно. — Съжалявам, ако съм те стреснал.

Дробовете ми не успяват да засмучат въздух, но все някак съумявам да отговоря:

— Не си ме стреснал.

Само дето ми изкара акъла.

Холдър присвива очи насреща ми и в продължение на няколко секунди ме изучава. А тъкмо днес установих, че не обичам да ме изучават. Предпочитам да съм незабележима.

— Не се опитвах и да те свалям. Просто се припознах.

— Няма нищо. — Насилвам се да се усмихна, въпреки че не ми е до това. Защо ме обзема разочарование, че не се е опитвал да ме сваля? Би трябвало да се зарадвам.

— Не че бих се отказал да те свалям — добавя той с усмивка. — Просто в този конкретен момент не ми беше това идеята.

О, слава богу! Пояснението му извиква усмивка на устните ми въпреки всичките ми усилия да я прикрия.

— Искаш ли да тичам с теб — пита той, като сочи с глава тротоара зад гърба ми.

О, да, моля!

— Не, няма нужда.

Той кима.

— Е, така или иначе бях тръгнал нататък. Тичам по два пъти на ден и имам още два-три километра… — Той млъква насред изречението и прави крачка към мен. Хваща ме за брадичката и накланя главата ми назад. — Кой ти е насинил окото? — Зад смръщеното му лице прозира същата онази твърдост, която долових в очите му в магазина. — По-рано ти нямаше нищо.

Измъквам брадичка от шепата му и се засмивам, за да покажа, че нищо не се е случило.

— Случайно стана. Вече ще знам никога да не прекъсвам следобедния сън на подрастващо момиче.

Но той не се усмихва. Вместо това се приближава с още една крачка и ме поглежда строго, после прокарва лекичко палец под окото ми.

— Но ще кажеш на някого, нали? Ако някой те нарани?

Опитвам се да отговоря. Действително искам, само дето не мога. Та той докосва лицето ми. Пръстите му галят бузата ми. Не мога да разсъждавам, не мога да говоря, не мога да дишам. Напрежението, лъхащо от цялата му същност, сякаш изпомпва въздуха от дробовете ми и размеква коленете ми. Кимам неубедително и той се намръщва, после дръпва ръката си.

— Ще тичам с теб — казва ми той и това вече не звучи като въпрос. Слага ръце на раменете ми и ме завърта в обратната посока, като ме побутва леко. Поема с моето темпо и двамата тичаме мълчаливо.

Иска ми се да поговоря с него, да го разпитам за годината, прекарана в поправителното, защо е напуснал училище, защо си е направил онази татуировка… но твърде много се страхувам от отговорите. А да не говорим, че съвсем съм останала без дъх. Вместо това тичаме в пълно мълчание по целия път обратно до къщи.

Когато наближаваме алеята пред къщата ни, и двамата намаляваме ход. Нямам представа как да си взема довиждане. Досега никога не съм тичала с друг човек, затова и не съм сигурна какво гласи етикетът, когато дойде време двама спортуващи да се разделят. Обръщам се и му махам набързо.

— Предполагам, че ще се видим и друг път?

— Със сигурност — изрича той, гледайки ме право в очите.

Усмихвам му се смутено и се извръщам. Със сигурност? Превъртам думата наум, докато вървя по алеята за колите. Какво точно има предвид? Не ми поиска телефона, нищо че нямам телефон — това той не го знае. Не ме попита дали искам пак да тичаме заедно. Но пък каза със сигурност, сякаш действително е сигурен, а и донякъде се надявам да е така.

— Скай, почакай. — Езикът му така гладко обгръща името ми, че ми се приисква това да е единствената дума, която излиза от устата му. Обръщам се, молейки се да не изтърси някоя тъпа свалка. Точно в момента съм готова да се хвана на всичко.

— Ще ми направиш ли една услуга?

Каквото поискаш. Ще направя всичко, което пожелаеш, стига да продължаваш да стоиш гол до кръста.

— Да?

Той ми подхвърля бутилката си. Хващам я и свеждам глава, гузна, че не се сетих сама да му предложа да я напълня. Разклащам я и кимам, после изкатервам стълбите и влизам в къщата. Когато се озовавам в кухнята, Карън реди чинии в миялната. Щом вратата се затваря зад гърба ми, дробовете ми шумно засмукват въздух.

— Божичко, Скай. Та ти май всеки миг ще припаднеш. Я седни. — Тя дръпва бутилката от ръцете ми и ме натиска върху един стол. Оставям я да я напълни, докато съсредоточено поемам въздух през носа и издишвам през устата. Карън ми подава шишето, аз слагам капачката и изтичвам обратно навън да му го дам.

— Благодаря.

Стоя и гледам как притиска плътните си устни върху отвора на шишето.

Ето, пак се целуваме.

Не мога да разгранича докъде се простира ефектът от близо осемте километра крос и откъде започва въздействието на Холдър. Но в комбинация от двете имам чувството, че ще припадна от липса на кислород. Холдър завърта капачката и очите му се плъзват по тялото ми, като за секунда спират върху голия ми корем, преди да се върнат на очите ми.

— В отбора ли си?

Прикривам корема си с левия си лакът и сплитам ръце на талията си.

— Не, но си мислех да пробвам.

— Непременно опитай. Почти не си се задъхала, а току-що изтича близо осем километра. Последен курс ли си?

Няма си и представа какви усилия ми коства да не рухна на тротоара, хриптейки поради липса на въздух. Никога не съм тичала толкова много наведнъж и се налага да впрегна всичките си сили, за да дам вид, че не се е случило кой знае какво. Но явно се справям.

— Не би ли следвало да знаеш в кой курс съм? Та това е сериозен пропуск в преследваческите ти умения.

Трапчинките му отново грейват и вътрешно се поздравявам за остроумието.

— Доста ме затрудняваш. Не можах дори да те намеря във Фейсбук.

Току-що призна, че ме е търсил във Фейсбук! Мисълта, че се запознахме преди по-малко от два часа и че очевидно се е прибрал право вкъщи и е започнал да ме издирва, е крайно ласкателна. Устата ми се разтяга в неволна усмивка и този път ми се дощява да шамаросам това жалко момиченце, което е изместило обикновено безпристрастната ми особа.

— Нямам профил във Фейсбук. Нямам интернет — обяснявам му аз.

Той ме поглежда в очите ми и се подсмихва, сякаш изобщо не ми вярва. Отмята кичур коса от челото си.

— Дори на телефона? Нямаш ли интернет на телефона?

— Нямам телефон. Майка ми не е привърженик на модерните технологии. И телевизор нямаме даже.

— По дяволите — разсмива се той. — Сериозно ли говориш? А какво правиш през свободното време?

Усмихвам му се в отговор и свивам рамене.

— Тичам.

Холдър отново ме разучава, като погледът му за миг отново пада на корема ми. От тук нататък май сериозно ще се замисля дали да изляза само по късо потниче навън.

— В такъв случай дали случайно не знаеш в колко часа става едно конкретно момиче, за да тича сутрин? — Очите му отново срещат моите и никак не мога да видя човека, който ми описа Сикс. Съзирам единствено момче с леко смутено, очарователно пламъче в очите, което флиртува с момиче.

— Не съм сигурна, че би искал да станеш толкова рано — казвам. Съсредоточеният му поглед, в комбинация с тексаската жега, внезапно замъглява зрението ми, така че си поемам дълбоко въздух, понеже точно сега никак не искам да изглеждам уморена и притеснена.

Той накланя глава към моята и присвива очи.

— Нямаш представа как мечтая да стана толкова рано. — После ми се усмихва с трапчинките си и аз припадам.

В най-буквалния смисъл. Просто припадам.

И ако съдя по болките в рамото, както и по прахта и камъчетата, набили се в бузата ми, падането ми май далеч не е било изящно и грациозно. Причернява ми и се свличам на тротоара, преди да успее да ме хване. За разлика от героите от книгите.

Лежа по гръб на дивана, вероятно точно както ме е оставил, след като ме е внесъл. Карън стои надвесена над мен с чаша вода в ръка, а Холдър стърчи зад нея и наблюдава ефекта от най-кошмарния миг в живота ми.

— Скай, пийни малко вода — обажда се Карън, като ме повдига с ръка на тила, насочвайки ме към чашата.

Отпивам глътка, после се облягам назад на възглавницата и стисвам очи, мечтаейки отново да загубя съзнание.

— Ще ти донеса студена кърпа — казва Карън. Отварям очи с надеждата Холдър да е решил да се измъкне, след като Карън я няма, но той продължава да стърчи на мен. Даже се е преместил по-близо. Кляка на пода до дивана и вдига ръка към косата ми, вероятно за да махне някое камъче.

— Сигурна ли си, че си добре? Доста лошо падна. — Очите му са изпълнени с тревога. Избърсва нещо от бузата ми с палец, а ръката му остава да лежи на дивана до мен.

— О, господи — казвам и покривам очи с ръка. — Толкова съжалявам. Ужасно ми е неудобно.

Холдър ме хваща за китката и дръпва ръката ми от лицето.

— Шшт. — Тревогата в очите му отслабва и на лицето му заиграва палава усмивка. — Бих казал, че донякъде ми е забавно.

Карън се връща в хола.

— Ето ти кърпа, миличка. Да ти дам ли нещо за болката? Гади ли ти се? — И вместо да ми подаде кърпата, тя я връчва на Холдър и се връща в кухнята. — Мисля, че имам малко невен или корен от репей.

Супер. Понеже така или иначе почти съм потънала в земята от срам, тя се кани допълнително да усложни нещата, като ме кара да изпия домашните й тинктури пред очите му.

— Добре съм, мамо. Нищо не ме боли.

Холдър нежно поставя кърпата върху бузата ми и леко я забърсва.

— Сега може и да не те боли, ама утре ще е друго — прошепва ми той, така че Карън да не чуе. После за миг изоставя бузата ми и очите ни се срещат. — Няма да е зле да вземеш нещичко за всеки случай.

Не знам защо предложението звучи далеч по-примамливо, когато идва от неговите устни, а не от тези на Карън, но кимам. И преглъщам мъчително. И затаявам дъх. И стисвам бедра. И се опитвам да се изправя до седнало положение, понеже, както се е надвесил над мен, нищо чудно отново да ми прималее.

Когато ме вижда с какви усилия се боря да се изправя, Холдър ме подхваща за лакътя да ми помогне. Карън се връща и ми подава малка чаша портокалов сок. Тинктурите й са толкова горчиви, че се налага да ги прокарвам със сок, иначе със сигурност ще повърна. Поемам чашата и я глътвам с бясна скорост, после моментално й я връчвам обратно. Искам да изчезне отново в кухнята.

— Извинявай — казва тя в този момент и протяга ръка на Холдър. — Аз съм Карън Дейвис.

Холдър се изправя и стиска ръката й.

— Дийн Холдър. Но приятелите ми ме наричат Холдър.

Обзема ме ревност, че има повод да докосне ръката му. Искам и аз да си изтегля номерче и да се наредя на опашка.

— Познавате ли се със Скай? — пита го майка ми.

Холдър поглежда към мен в същия миг, в който вдигам очи към него. Устните му едва-едва се свиват в усмивка, но все пак я забелязвам.

— Всъщност не — отвръща. — Просто явно се случих на подходящото място в подходящия момент.

— Е, благодаря ти, че й помогна. Не знам защо е припаднала. Никога не е припадала. — Тя ме поглежда. — Днес яла ли си нещо?

— Малко пиле на обяд — казвам, но си замълчавам за сникърса, който погълнах, преди да изляза да тичам. — Храната в стола е отврат.

Карън завърта възмутено очи и разперва ръце към тавана.

— Къде си тръгнала да тичаш без първо да хапнеш?

Вдигам рамене.

— Забравих. Рядко ми се случва да тичам вечер.

Тя тръгва към кухнята с чашата и въздъхва тежко.

— Не искам повече да тичаш, Скай. Ами ако ти се беше случило, докато си сама? И без това тичаш прекалено много.

Не може да говори сериозно. Просто няма начин да спра да тичам.

— Чуйте — обажда се Холдър, като вижда как лицето ми съвсем пребледнява. Обръща се към кухнята и намиращата се там Карън. — Живея съвсем наблизо, на „Рикър“, и всеки ден тичам в тая посока следобед. — Лъже, щях да го забележа. — Ако ще се чувствате по-спокойно, с удоволствие ще тичам сутрин с нея през следващата седмица или две. Обикновено тичам на пистата в училище, но и така ме устройва. Колкото да се уверим, че няма да се повтори.

В главата ми светва лампичка. Аха. Нищо чудно, че тоя плосък корем ми изглеждаше познат отнякъде.

Карън се връща в стаята и поглежда първо мен, после него. Прекрасно знае, че дълбоко ценя миговете на усамотение, които ми носи тичането, но виждам, че ще й е по-спокойно, ако някой ме придружава.

— Аз нямам нищо против — обажда се тя и отново ме поглежда. — Стига Скай да е съгласна.

Да. Да, съгласна съм. Но само ако придружителят ми тича без тениска.

— Става. — Изправям се и главата ми веднага се замайва. Явно съм пребледняла, защото Холдър мигом ме хваща за рамото и ме бутва обратно към дивана.

— По-леко! — Казва ми. После поглежда Карън. — Нямате ли някакви солени бисквити да хапне? Може да й помогне.

Карън се скрива в кухнята и Холдър се привежда над мен, очите му отново са тревожни.

— Сигурна ли си, че си добре? — Прокарва леко палец по бузата ми.

Потръпвам.

На лицето му бавно се изписва дяволита усмивка, като вижда как се опитвам да прикрия настръхналата кожа на ръцете си. Поглежда зад гърба ми към Карън, която тършува из кухнята.

— В колко часа да дойда да те преследвам утре? — прошепва ми накрая.

— В шест и половина? — едва проронвам и го поглеждам безпомощно.

— Шест и половина ми звучи чудесно.

— Холдър, съвсем не е нужно да го правиш.

Хипнотизиращите му сини очи разучават лицето ми в продължение на няколко секунди, а аз не мога да откъсна поглед от също толкова хипнотизиращата му уста.

— Знам, че не е нужно да го правя, Скай. Правя само онова, което искам. — Той се доближава до ухото ми и допълва тихо: — А искам да тичам с теб.

Предвид пълния хаос в главата и стомаха ми, не успявам да измисля отговор.

Карън се връща с бисквитите.

— Яж — казва и ги тиква в ръката ми.

Холдър се изправя и си взима довиждане, после се обръща към мен.

— Да се пазиш. Ще се видим сутринта, нали?

Кимам и гледам как се завърта и тръгва. А когато вратата се хлопва зад гърба му, не мога да отлепя очи от нея. Полудявам. Ето, напълно губя всякакъв самоконтрол. Значи, на Сикс това усещане й харесва? Това ли е похотта?

Отвратително. Категорично и искрено ненавиждам това прекрасно, вълшебно усещане.

— Много беше мил — обажда се Карън. — И чаровен. — Обръща се към мен. — Не го ли познаваш?

Вдигам рамене.

— Само съм чувала за него. — Спестявам й подробностите. Ако знаеше какъв безнадежден случай ми е назначила за придружител, щеше получи истеричен припадък. Колкото по-малко знае за Дийн Холдър, толкова по-добре.