Колийн Хувър
Без Хоуп (53)

Тринайсет години по-рано

— Какво прави? — питам Лесли. Гледам Дийн през прозореца на хола. Лежи на земята пред къщата им и наблюдава небето.

— Съзерцава звездите — отвръща тя. — Непрекъснато го прави.

Обръщам се да я погледна.

— Какво значи да съзерцаваш?

Тя вдига рамене.

— Не знам. Така казва, че прави, когато дълго време гледа небето.

Поглеждам пак през прозореца. Не знам какво означава да съзерцаваш звездите, но ми се струва интересно. Обичам звездите. Знам, че и мама ги е обичала, понеже е украсила цялата ми стая със звезди.

— Искам и аз — казвам накрая. — Може ли и ние да опитаме? — Поглеждам я, но тя вече си събува обувките.

— На мен не ми се ходи. Иди ти, пък аз ще помогна на мама да направи пуканките и да приготви филма.

Обичам вечерите, в които ме канят на гости с преспиване. Всъщност обичам всички вечери, в които не се налага да съм си у дома. Слизам от канапето, отивам до входната врата, за да си обуя обувките, после излизам навън и лягам до Дийн на земята. Дори не ме поглежда, когато приближавам. Продължава да гледа небето, така че и аз правя същото.

Звездите са много ярки тази вечер. Досега никога не съм ги гледала по този начин. Много по-красиви са от онези на тавана в стаята ми.

— Еха, прекрасно е.

— Знам, Хоуп. Знам.

Дълго време мълчим. Не знам колко време се взираме в звездите — дали много минути, или часове, но продължаваме да ги гледаме и да мълчим. Той, Дийн, и без това не говори много. Много по-мълчалив е от Лесли.

— Хоуп? Ще ми обещаеш ли нещо?

Обръщам се да го погледна, но той продължава да гледа нагоре. Никога не съм обещавала нищо на никого… освен на татко ми. На него обещах, че няма да кажа на никого как му се отблагодарявам за подаръците, и не съм нарушавала обещанието си, макар понякога да ми се иска да кажа на някого. Ако някога реша да кажа, ще кажа на Дийн, защото той няма да ме издаде.

— Да — казвам.

Сега вече се обръща, но очите му са тъжни.

— Баща ти понякога те кара да плачеш, нали?

Кимам и едва не се разплаквам само при мисълта. Не знам откъде Дийн знае, че всеки път плача заради татко ми, но ето че знае.

— Ще ми обещаеш ли, че когато те натъжи, ще си мислиш за небето?

Не разбирам защо ме кара да обещая такова нещо, но въпреки това мълчаливо се съгласявам.

— Ама защо?

— Защото — той обръща лице нагоре — небето винаги е красиво. Дори когато е тъмно или дъждовно, или облачно, пак е красиво. И ми е най-любимото нещо на света, защото знам, че ако се изгубя или се чувствам самотен или уплашен, трябва само да погледна нагоре и то ще си е там, независимо от всичко… и винаги ще е прекрасно. Ако искаш, можеш да мислиш за небето, когато баща ти те натъжава, за да не се налага да мислиш за него.

Усмихвам се, макар да говорим за тъжни неща. И аз като Дийн продължавам да гледам небето и си мисля за онова, дето ми каза. Сърцето ми олеква, защото вече ще имам къде да се скрия, когато ми се наложи. Когато съм уплашена, ще си мисля за небето… и може би ще мога да се усмихвам, понеже ще знам, че звездите винаги са красиви… независимо от всичко.

— Обещавам — прошепвам.

— Чудесно — казва той, после протяга ръка през цимента и увива кутрето си около моето.