Колийн Хувър
Без Хоуп (51)

Вторник, 30 октомври 2012 г.
20:45 ч.

Холдър така и не ме пита какво ми е казала Карън. Знае, че ще му кажа, когато съм в състояние, но точно в този момент не мисля, че бих могла. Не и докато не реша какво искам.

Когато пристигаме при летището, спира колата доста по-далече от мястото, където обикновено паркираме. Тръгваме по протежението на оградата и с изненада установявам, че има врата, при това не е заключена. Холдър вдига резето, отваря и ми прави знак да мина.

— Имало е врата? — питам съвсем объркана. — Тогава защо се катерихме през оградата?

Той ме поглежда лукаво.

— И двата пъти, в които сме идвали, беше с рокличка. Къде отива тръпката, ако минем през портата?

Някак, не знам как, успявам да се засмея. Минавам през портата и той я затваря, но остава от другата страна. Спирам и протягам ръка към него.

— Искам да дойдеш с мен.

— Сигурна ли си? Мислех, че тази вечер ще искаш да си сама.

Клатя глава.

— Когато сме тук, предпочитам да си до мен. Няма да ми е приятно сама.

Той отваря наново портата и ме хваща за ръка. Слизаме при пистата и се настаняваме на старото си място под звездите. Слагам дървената кутия до себе си. Не съм сигурна, че имам нужната смелост да я отворя. В момента не съм сигурна в нищо. Лежим неподвижно повече от половин час, а аз безмълвно разсъждавам за живота си… за живота на Карън… за живота на Лесли… и ми се струва, че трябва да взема решение и за трите.

— Карън ми е леля — казвам на глас. — Биологична леля. — Не знам дали говоря на глас заради Холдър, или защото искам да го чуя още веднъж.

Холдър увива кутре около моето и се завърта да ме погледне.

— Сестра на баща ти? — пита колебливо. Кимвам и той затваря очи, разбрал всичко. — Значи, затова те е взела. — Казва го, сякаш е напълно логично. — Знаела е какво се случва.

Потвърждавам безмълвно.

— Иска аз да реша, Холдър. Аз да преценя какво да правим от тук нататък. Лошото е, че не знам кой вариант е правилният.

Хваща цялата ми ръка, сплита пръсти между моите.

— Защото няма правилен вариант — отбелязва той. — Понякога се налага да решиш измежду цял куп неправилни варианти. Трябва да прецениш кой от неправилните варианти ти се струва най-малко неправилен.

Да накарам Карън да плати за нещо, което е извършила от чиста самоотверженост, несъмнено е най-неправилният от неправилните варианти. Наясно съм, но пак ми е трудно да приема, че стореното от нея няма да има последици. Знам, че е нямало как да знае, но фактът, че ме е отвлякла от баща ми, е довел до трагедията с Лесли. Не мога да забравя, че отвличането ми индиректно е провокирало ужасни неща за най-добрата ми приятелка — единственото друго момиче в живота на Холдър, което смята, че е предал.

— Трябва да те питам нещо — казвам му. Той мълчаливо ме чака да започна. Изправям се до седнало положение. — И не искам да ме прекъсваш, става ли? Позволи ми да си кажа всичко.

Докосва ръката ми и кима, така че продължавам.

— Знам, че Карън е постъпила така само защото е искала да ме спаси. И решението й е продиктувано от обич… не от омраза. Но ме е страх, че ако си замълча… ако запазим тайната… това ще се отрази на теб. Защото знам, че онова, което баща ми е сторил на Лес, се е случило само защото ме е нямало, защото се е наложило да заеме мястото ми. И знам, че Карън не е могла да предвиди какво ще се случи. Опитала се да направи каквото трябва, подала е сигнал, но накрая се е отчаяла. Но какво ще се случи с нас двамата? С теб и мен, когато се опитаме да живеем нормално? Опасявам се, че винаги ще мразиш Карън или че в един момент ще възнегодуваш срещу решението, което ще взема, независимо какво е то. И не казвам, че не искам да чувстваш неща, които е напълно в реда си да чувстваш. Ако имаш потребност да мразиш Карън заради Лес, напълно ще те разбера. Просто имам нужда да знам, че каквото и да реша… Искам да знам…

Опитвам се да намеря по-точни думи, но не мога. Понякога е най-трудно да зададеш най-простите въпроси. Стисвам ръката му и се взирам в очите му.

— Холдър… ще се оправиш ли?

Изражението му е непроницаемо. Преплита пръсти с моите си насочва поглед към небето над нас.

— През цялото това време — заговаря тихо — през последната година не спирах да мразя Лес заради постъпката й. Мразех я, защото имахме еднакъв живот. Имахме еднакви родители и едновременно преживяхме развода им. И двамата изгубихме една и съща най-добра приятелка. Споделяхме една и съща болка покрай изчезването ти, Скай. Преместихме се от един и същи град в една и съща къща със същата майка и се записахме в едно и също училище. Всичко, което й се случваше, се случваше и на мен. Но тя приемаше нещата далеч по-тежко. Понякога нощем я чувах да плаче. Винаги отивах при нея, да я прегърна, но много пъти ми се е искало да й се разкрещя, задето е толкова по-слаба от мен. Онази нощ, когато разбрах какво е направила, я намразих. Намразих я, задето така лесно се бе предала. Задето смяташе, че животът й е по-труден от моя, при положение, че всичко беше еднакво.

Поизправя се, за да е с лице към мен, и хваща двете ми ръце.

— Сега знам истината. Знам, че животът й е бил милион пъти по-труден от моя. И това, че продължаваше да се усмихва и смее всеки божи ден, а аз нямах и най-малка представа какво е преживяла… едва сега виждам колко смела е била всъщност. И че не е виновна, задето не е знаела как да се справи. Ще ми се да беше потърсила помощ, да беше споделила с някого, но с подобни травми всеки се справя по различен начин, особено когато си убеден, че няма кой да ти помогне. Ти си успяла да блокираш спомените и по тази причина си оцеляла. Вероятно и тя е опитала, но пък е била много по-голяма, когато е започнало, така че не й е било по силите. И вместо да зачеркне миналото и да откаже да мисли за него, е правела обратното. Оставила се е миналото й да я погълне, докато не е можела да търпи повече.

Освен това не можеш да кажеш, че решението на Карън е свързано с онова, което баща ти е причинил на Лес. Дори да не те беше прибрала, много е вероятно пак да се беше стигнало до същото, независимо че щеше да си бъдеш вкъщи. Просто си е бил такъв. Иска ми се единствено Карън да беше взела и Лес.

Обвива ръце около тялото ми и приближава устни до ухото ми.

— Каквото решиш, Скай. Каквото смяташ, че ще ти помогне да се съвземеш по-бързо. Ето това искам. Това би искала и Лесли.

Прегръщам го на свой ред и заравям глава в рамото му.

— Благодаря ти, Холдър.

Притиска ме мълчаливо в обятията си, а аз размишлявам за решението си, макар всъщност май няма какво да решавам. След известно време се отдръпвам леко и слагам кутията на скута си. Прокарвам пръсти по капака, но се поколебавам, преди да посегна към закопчалката. Накрая все пак я натискам и бавно вдигам капака, като едновременно с това затварям очи, понеже трудно намирам смелост да надникна вътре. После вдишвам дълбоко, отварям очи и виждам очите на майка ми. Вдигам снимката с треперещи пръсти и се вглеждам в жената — не може да е друга, освен онази, която ме е създала. От устата… през очите… до скулите съм досущ като нея. Всяка част от мен е тя.

Слагам снимката на земята и вдигам долната. Тази събужда още по-силни чувства, защото на нея сме и двете. Аз съм на около две, седя на скута й и съм увила ръце около шията й. Прилепила е устни до бузата ми, а аз гледам в обектива с огромна усмивка на лице. Върху снимката капват няколко сълзи. Избърсвам ги и връчвам снимките на Холдър. Искам да види защо толкова държах да се върна в къщата на баща ми.

В кутията има още нещо. Вдигам верижката и я прокарвам през пръстите си. Сребърен медальон с формата на звезда. Отварям го и виждам себе си като дете. От другата страна е гравирано следното: „Моят лъч надежда“.

Разкопчавам верижката и я вдигам към шията си. Холдър хваща двата края, а аз си прибирам косата. Закопчава я и ме целува по слепоочието.

— Много е красива. Съвсем като дъщеря си. — Връща ми снимките и ме целува нежно. После отваря медальона на гърдите ми, гледа го в продължение на няколко секунди и се усмихва. Затваря го и насочва очи към лицето ми.

— Готова ли си?

Прибирам снимките обратно в кутията, затварям капака, кимам и заявявам уверено:

— Готова съм.