Колийн Хувър
Без Хоуп (28)

Тринайсет години по-рано

— Трябва да пишкам — изкикотва се тя. Клечим под верандата им и чакаме Дийн да ни намери. Обичам да играя на криеница, стига аз да се крия. Не искам да разберат, че още не мога да броя. Дийн ме кара да броя до двайсет, когато е техен ред да се крият, но аз не знам как. Затова само стоя със затворени очи и се преструвам, че броя. И двамата вече ходят на училище, а аз ще тръгна чак догодина, ето защо не мога да броя така добре като тях.

— Идва — прошепва тя и пропълзява заднишком няколко крачки. Пръстта под верандата е студена, така че се старая да не я докосвам с ръце, но краката започват да ме болят.

— Лес! — чувам го да вика. Приближава се до верандата и тръгва право към стъпалата. Крием се от доста време и явно му е писнало да ни търси. Сяда на стълбите точно пред нас. Ако вдигна глава, мога да му видя лицето. — Уморих се да ви търся!

Обръщам се и поглеждам Лесли, за да видя дали е готова да хукне към базата. Но тя поклаща глава и вдига показалец към устата си.

— Хоуп! — вика той. — Предавам се! — Оглежда двора, после въздъхва тихичко. Мърмори си нещо под носа и подритва камъчетата и аз се разсмивам. Лесли ме тупва по рамото, за да мълча.

Дийн изведнъж прихва и в първия момент решавам, че ни е чул, но после осъзнавам, че си говори сам.

— Хоуп и Лес — прошепва. — Безнадежден случай^[1]. — Разсмива се пак и се изправя. — Чувате ли? — Провиква се с ръце на устата. — Вие двете сте безнадежден случай!

Лесли прихва и изпълзява изпод верандата. Тръгвам след нея и се изправям точно когато Дийн се обръща и я вижда. Усмихва се, като ни съзира с омазани с кал колене и паяжини в косите. Поклаща глава и повтаря:

— Безнадежден случай.