Колийн Хувър
Без Хоуп (27)

Събота, 27 октомври 2012 г.
20:20 ч.

Прегръщам Брекин и Макс за довиждане на паркинга пред галерията. Изложбата приключи, двамата с Холдър тръгваме към неговата къща. Знам, че е редно да се чувствам напрегната заради онова, което най-вероятно ще се случи, но всъщност ни най-малко не се тревожа. Чувствам, че всичко е наред. Така де, всичко освен онези три думички, които не спират да отекват в главата ми.

Обичам те, Хоуп.

Искам да го разпитам, но все не намирам подходящо време. А и откриването на галерията определено не беше удачен момент. Сега може би е по-подходящо, но всеки път, когато отворя уста, незнайно защо пак я затварям. Май повече се страхувам да науча коя е тази Хоуп и какво означава за него, отколкото да попитам. И колкото повече отлагам, с толкова повече време разполагам, преди да бъда принудена да науча истината.

— Искаш ли да си вземем нещо за хапване? — пита ме, докато изкарва колата от паркинга.

— Искам — бързам да отвърна, доволна, че е прекъснал разсъжденията ми. — Един чийзбургер ще ми дойде добре. И пържени картофки със сирене. А искам и шоколадов шейк.

Той се разсмива и ме хваща за ръката.

— Не си ли малко нахална, Принцесо?

Мигом пускам ръката му и се обръщам към него.

— Не ме наричай така — тросвам се.

Поглежда ме и вероятно долавя колко съм сърдита, въпреки тъмнината.

— Хей — възкликва той успокояващо и отново ме хваща за ръката. — Не те мисля за нахална, Скай. Пошегувах се.

Поклащам глава.

— Нямам нищо против да ме наричаш нахална. Само не ме наричай „Принцесо“. Мразя тази дума.

Той ме поглежда косо, после връща очите си на шосето.

— Както кажеш.

Зазяпвам се през прозореца, мъчейки се да изтикам думата от съзнанието си. Нямам представа защо така мразя прякорите, но е факт. И знам, че реагирах малко бурно, но отказвам да ме нарича така. Нито пък с името на бившето си гадже. Най-добре да се придържа към истинското ми име… далеч по-безопасно е.

Пътуваме в пълно мълчание и ми става все по-гузно, задето реагирах така. Пък и би трябвало да съм далеч по-разстроена от факта, че ме нарече с чуждо име, отколкото с този тъп прякор. Дали не пренасочвам гнева си към това нелепо обръщение, защото се страхувам да попитам за онова, което всъщност ме тревожи? Честно казано, искам единствено да прекарам спокойна вечер с него. А за Хоуп ще го попитам някой друг път.

— Холдър, извинявай.

Той ми стиска ръката и я придърпва към коляното си, но не казва нищо.

Спираме пред къщата и аз слизам от колата. Така и не минахме да купим храна, но решавам да не споменавам нищо. Чака ме пред вратата на колата и ме обгръща с ръце. Побутва ме назад, докато гърбът ми не опира в колата, а аз притискам глава в рамото му, вдишвайки аромата му. Неловкото чувство от преди малко продължава да витае, затова се старая да се отпусна в прегръдките му, та да му стане ясно, че вече не мисля за това. Холдър бавно плъзва пръсти нагоре-надолу по ръцете ми и по тялото ми пробягват тръпки.

— Мога ли да те питам нещо? — казва по едно време.

— Естествено.

Той въздъхва, после се дръпва назад, за да ме погледне в очите.

— Изкарах ли ти акъла в понеделник? В моята кола? Ако е така, съжалявам. Не знам какво ми стана. Не съм някой ревльо, кълна се. Не съм плакал, откакто Лес си отиде, и определено не съм имал намерение да се разрева точно пред теб.

Притискам глава в гърдите му и го прегръщам по-плътно.

— Помниш ли кошмара ми снощи?

— Да?

— Плача за втори път, откакто съм навършила пет години. Предния път се разплаках, когато ми разказа за сестра ти. В банята. Една-единствена сълза, но пак се брои. Май когато сме заедно, емоциите ни се оказват твърде силни, та и двамата се превръщаме в ревльовци.

Холдър се разсмива и ме целува по косата.

— Имам чувството, че няма да те осезавам още дълго. — Целува ме пак, после ме хваща за ръката. — Готова ли си за обиколка на къщата?

Тръгвам след него, но през цялото време превъртам последните му думи — че е на път да спре да ме осезава. А спре ли, значи, вече ме обича. Току-що призна, че започва да се влюбва в мен, макар и не с тези думи. Най-шокиращото в цялата работа е, че искрено се радвам.

Влизаме в къщата, която се оказва съвсем различна от очакванията ми. Отвън не изглежда кой знае колко голяма, но пък си има фоайе. Обикновено къщите нямат фоайе. Вдясно през една арка се влиза в хола. Стените са покрити с книги и за миг ми се струва, че съм се озовала в рая.

— Уха — възкликвам, като оглеждам безкрайните лавици.

— Мда — съгласява се Холдър. — Майка ми още не може да преглътне изобретяването на електронната книга.

Разсмивам се.

— Май вече я харесвам. Кога ще ме запознаеш с нея?

Холдър клати глава.

— Никога не запознавам момичетата с майка ми. — Гласът му прозвучава точно толкова грубо, колкото и самите думи, но още щом ги изрича, изражението му се сменя, понеже усеща колко ме е засегнал. Бърза да се приближи, за да обхване лицето ми с длани. — Не, не, нямах това предвид. Съвсем не искам да кажа, че си като другите момичета, с които съм излизал. Съвсем не исках да прозвучи така.

Прекрасно чувам какво ми говори, но, от друга страна, не ходим от вчера. Нима още не се е убедил, че нещата са достатъчно сериозни, та да ме запознае с майка си? Интересно дали някога ще ме смята за толкова важна, че да ме представи пред нея.

— А Хоуп познаваше ли я? — Знам, че не биваше да го казвам, но просто не можах да се сдържа. Особено след като стана въпрос за „другите момичета“. Естествено, не съм тъпа, знам, че е излизал и с други преди мен. Само че не ми е приятно да говори за тях. А още по-малко да ме нарича с техните имена.

— Какво? — възкликва той и ръцете му неволно се отпускат. Отстъпва назад. — Откъде ти хрумна? — Лицето му пребледнява и на мига се разкайвам, че така се изпуснах.

— Няма значение. Не е толкова важно. Не е задължително да се запознавам с майка ти. — Искам някак да прескочим този момент. Знаех си, че точно тази вечер не е подходяща. Искам да продължим с обиколката на къщата и да забравим целия разговор.

Холдър обаче ме хваща за ръцете.

— Откъде ти хрумна да кажеш такова нещо, Скай? Откъде знаеш това име?

Клатя глава.

— Няма значение. Беше пиян.

Присвива очи и ми става ясно, че няма да се измъкна. Въздъхвам и неохотно се примирявам. Прочиствам гърло.

— Снощи, докато се унасяше, ми каза, че ме обичаш. Обаче ме нарече Хоуп, ала явно не говореше на мен. Беше пил и полузаспал, така че всъщност не търся обяснение. Май дори не искам да знам за кого става дума.

Холдър неволно вдига ръце към косата си и простенва.

— Скай. — Пристъпва напред и ме прегръща. — Ужасно съжалявам. Кой знае какво съм сънувал. Не познавам никого с това име и категорично не съм имал бивше гадже на име Хоуп, ако това си помислила. Безкрайно съжалявам, че се е получило така. Не биваше да идвам пиян. — Поглежда ме и макар вътрешно да съм убедена, че лъже, очите му са напълно открити. — Трябва да ми повярваш. Ще умра, ако решиш дори и за миг, че имам някакви чувства към друг човек. Никога не съм изпитвал такива чувства към когото и да било.

Всяка негова дума е наситена с искреност. А като се има предвид, че аз самата не помня защо се събудих разплакана, възможно е наистина да е сънувал някоя глупост. Да не говорим, че току-що ми призна колко сериозни са нещата помежду ни. Поглеждам го, опитвам се да формулирам някакъв отговор. Дори отварям уста, но думи не излизат. Внезапно аз съм тази, която се нуждае от повече време, за да си подреди мислите.

Продължава да държи лицето ми, чака ме да наруша тишината. Но близостта на устните ми явно сломява търпението му.

— Трябва да те целуна — уведомява ме с извинителен тон и повдига лицето ми към своето. Още сме във фоайето, но той с лекота ме вдига и ме пуска на стълбите, които водят към горния етаж. Облягам се назад и той впива устни в моите, вкопчил пръсти в дървените стъпала от двете страни на главата ми.

Предвид позата ни, той се вижда принуден да подпъхне коляно между бедрата ми. Което, заради роклята ми, се оказва не толкова невинно. Би могъл съвсем лесно да ме има още тук, на стълбите, но все пак се надявам да успеем да стигнем до спалнята му, преди да опита. Чудя се дали има някакви очаквания, особено след онзи есемес, който му изпратих по грешка. Та той е мъж, естествено е да има очаквания. А дали е наясно, че съм девствена? Изобщо нужно ли е да му казвам, че съм девствена? Май да. Вероятно и без това ще разбере.

— Девствена съм — изтърсвам така, както сме долепили устни. И мигом се укорявам, че изобщо продумвам точно в този момент. Някой трябва да ми забрани да говоря до края на живота ми. Трябва да ме лишат от глас, понеже очевидно нямам никакви бариери в подобни еротични ситуации, когато гардът ми е паднал.

Холдър спира да ме целува. Бавно се отдръпва и ме поглежда в очите.

— Скай, целувам те просто защото понякога не мога да се сдържа. Знаеш как ми въздействат устните ти. Но не очаквам нищо повече, ясно ли е? Стига да имам възможност да те целувам, всичко останало може да почака. — Нежно пъха кичурче коса зад ухото ми и изглежда напълно искрен.

— Реших, че е редно да знаеш. Вероятно можех да подбера и по-подходящ момент да ти го сервирам, но понякога се случва да се изпусна необмислено. Това ми е огромен дефект и много си се дразня, защото се случва в най-неподходящи моменти и се получава много неловко. Както сега например.

Холдър се смее и клати глава.

— В никакъв случай не се укорявай. Много ти се радвам, когато изтърсиш нещо, без да мислиш. А също и когато изнесеш някоя безумно дълга, истерична, абсурдна тирада. Много е секси.

Изчервявам се. Да ми казва, че съм секси, ми въздейства силно възбуждащо.

— Знаеш ли какво друго е секси? — пита и отново се притиска в мен.

Игривото му изражение успява да разсее чувството за неловкост.

— Какво?

Холдър се ухилва.

— Отчаяните опити да си държим ръцете далече един от друг, докато гледаме филм. — Изправя се и ме издърпва на крака, повежда ме по стълбите към стаята си.

Отваря врата и влиза пръв, после се обръща и ми нарежда да затворя очи. Правя гримаса.

— Не обичам изненади — казвам.

— Нито подаръци, нито определени обръщения. Знам си урока. Но в случая искам просто да ти покажа нещо готино — не съм ти купил нищо. Така че изпълнявай и затваряй очи.

Подчинявам се и той ме дръпва в стаята. Веднага решавам, че е прекрасна, понеже мирише на него. Подтиква ме да продължа няколко крачки напред, после слага ръце на раменете ми.

— Седни — побутва ме надолу. Сядам върху нещо, което май е леглото, после внезапно се оказвам по гръб, а той повдига стъпалата ми. — Не отваряй очи.

Усещам как вдига краката ми на леглото и ме подпира с възглавница. Пръстите му придърпват надолу ръба на роклята ми и го приглаждат. — Трябва да си в приличен вид. Недопустимо е така да разголваш бедра, при положение, че лежиш по гръб на леглото ми.

Разсмивам се, но не отварям очи. Внезапно усещам как се надвесва над мен, като внимава да не ме ритне. Настанява се до мен на възглавницата.

— Добре. Отвори очи и се приготви да останеш без дъх.

Сега вече се стряскам. Бавно отварям очи. В първия момент не съм сигурна какво виждам, защото решавам, че е телевизор. Само дето телевизорите не заемат близо два метра от стената. А това тук е огромно. Холдър насочва дистанционното и екранът светва.

— Боже — възкликвам искрено впечатлена. — Огромен е.

— И други жени така са ми казвали.

Сръчквам го с лакът в ребрата и той прихва. После пак насочва дистанционното към екрана.

— Кой ти е най-любимият филм на света? Имам „Нетфликс“.

Накланям въпросително глава.

— Нет какво?

Пак се разсмива и поклаща глава.

— Все забравям, че си изостанала в технологично отношение. Нещо подобно на електронна книга, само че вместо книги е пълно с филми и предавания. Можеш да гледаш каквото си поискаш с едно натискане на бутона.

— А има ли реклами?

— Не — отвръща той гордо. — Е, кой да бъде?

— Имаш ли „Мухльото“? Много ми е любим.

Ръката му рязко се отпуска и той изключва телевизора. В продължение на няколко дълги секунди мълчи, после тежко въздиша. Обръща се, слага дистанционното на нощното си шкафче, после се претъркулва към мен.

— Вече не ми се гледа телевизия.

Ама той обиди ли се? Че какво толкова казах?

— Добре де. Не е задължително да гледаме „Мухльото“. Избери си нещо друго, бебе такова. — Изсмивам се.

Той не реагира, само продължава да ме гледа безизразно. Вдига ръка и я прокарва през корема ми, увива я около талията ми, после внезапно ме дръпва към себе си.

— Знаеш ли. — Присвива очи и най-щателно ги плъзва по тялото ми. Проследява шарката на роклята ми с пръст, като нежно гали корема ми. — Мога да понеса въздействието на тази рокличка. — Отмества очи от корема ми и се втренчва в устата ми. — Мога дори да понеса, че непрекъснато ми се налага да гледам устата ти, дори когато нямам възможност да те целувам. Мога да понеса как се смееш и как ме обзема непреодолимо желание да покрия устата ти с моята и да изпия смеха ти.

Устните му се приближават, а гласът му се снишава, звучи почти лирично, божествено и сърцето ми блъска в гръдния ми кош. Докосва бузата ми и леко я целува, усещам топлия му дъх, докато говори.

— Мога да понеса милионите пъти, в които съм превъртал наум първата ни целувка през последния месец. Вкуса ти. Стоновете ти. Погледа ти точно преди да те целуна. — Ляга върху мен и дръпва ръцете ми над главата, хваща ги здраво. Наострила съм уши, понеже не искам да пропусна дори една дума, искам да усетя всичко, което прави. Възсяда ме, като поема тежестта на тялото си с колене. — Но знаеш ли какво не мога да понеса, Скай? Какво ме побърква и какво ме кара да копнея да прокарам ръце и уста през всеки сантиметър от кожата ти? Фактът, че току-що обяви, че „Мухльото“ ти е най-любимият филм. Сега какво ще правим? — Той се накланя, така че устните ни се допират. — Това е толкова секси, че сега непременно трябва да се понатискаме.

Прихвам да се смея, после прошепвам прелъстително:

— „Той мрази кутиите.“

Холдър изстенва и ме целува, след това отново се изправя на ръце.

— Направи го пак. Моля те. Да ми цитираш филмови реплики, ми действа много по-еротично, отколкото да те целувам.

Смея се и продължавам:

— „Стой далече от кутиите!“

Той пак простенва в ухото ми.

— Точно така. Още веднъж. Направи го още веднъж.

— „Само това ми трябва — продължавам да го дразня. — Пепелникът, ракетата и дистанционното, лампата и нищо повече. Нищо друго не ми трябва! Нищо. Само това.“

Вече се смее с глас. Като се има предвид колко пъти сме гледали този филм със Сикс, мисля, че мога да го засипя с цитати.

— Само това ли ти трябва? — отбелязва саркастично. — Сигурна ли си, Скай? — Гласът му е толкова гладък и изкусителен, че ако не бях легнала на леглото, бикините ми вероятно щяха сами да се смъкнат на пода.

Поклащам глава и изведнъж ставам сериозна.

— И ти — прошепвам. — Трябва ми лампата и пепелникът, и ракетата, и дистанционното… и ти. Само това ми трябва.

Разсмива се, но смехът му рязко секва, когато очите му отново се впиват в устата ми. Разглежда я, сякаш съставя план какво да прави с устните ми през следващия час.

— Сега вече трябва да те целуна. — Устата му прилепва към моята и в този момент наистина имам нужда единствено от него.

Опрял се е на ръце и колене, целува ме страстно, но аз копнея да усетя тежестта на тялото му върху себе си. За съжаление, ръцете ми са хванати в капан над главата ми, а устата ми не може да изрече нищо, докато ме целува така. Мога единствено да вдигна крак и да го ритна по коляното, затова така и правя.

В мига, в който тялото му пада върху моето, ахвам. На глас. Не бях предвидила, че когато вдигна крак, ще се вдигне и ръбът на роклята ми. Много нагоре. И когато този вдигнат ръб се съчетае с твърдия плат на дънките му, се получава комбинация, която определено предизвиква възклицания.

— По дяволите, Скай — прошепва Холдър, спрял за миг да изтезава устните ми, колкото за глътка въздух. Останал е без дъх, макар да не е минала повече от минута. — Господи, усещането е убийствено. Благодаря ти, че си с тази рокля. — Целува ме и шепне в устата ми. — Страшно… — Целува ме по устата, после прокарва устни по брадичката и до средата на шията ми. — … страшно ми харесва. Роклята ти. — Диша толкова накъсано, че едва разбирам какво мърмори. Премества се малко по-надолу, така че устните му вече целуват основата на шията ми. Накланям глава назад, за да улесня достъпа му, понеже в момента устните му са добре дошли навсякъде по тялото ми. Пуска ръцете ми, за да може да плъзне устни по-надолу към гърдите ми. Едната му ръка се смъква надолу към бедрото ми и той бавно я придвижва нагоре, избутва роклята от краката ми. Когато стига горната част на бедрото ми, ръката му замира нерешително, после пръстите му несъзнателно се забиват в плътта ми, сякаш мълчаливо ги увещава да не пълзят по-нагоре.

Извивам тяло под неговото с надеждата да схване намека, да разбере, че ръката му може да пълзи, накъдето желае. Не искам да спира, нито да мисли, че се колебая дали да продължим нататък. Искам да прави всичко, за което жадува, понеже точно от това имам нужда. Искам тази нощ да преодолеем колкото се може повече първи стъпки, тъй като жаждата ми внезапно се е пробудила и имам желание да усетя всичко.

Явно долавя намека на тялото ми, защото ръката му се прокрадва по-близо до вътрешната част на бедрото ми. Самото очакване на допира е достатъчно, за да накара всеки мускул от кръста ми надолу да се свие. Устните му най-после са си проправили път отвъд основата на шията ми към заоблеността на гърдите ми. Очевидно следващата стъпка е да свали роклята ми, за да стигне до кътчетата под нея, но пък за това ще му трябва и другата ръка, а аз предпочитам да остане там, където е в момента. Даже бих искала да се премести на още няколко сантиметра, но в никакъв случай не искам да я отмества.

Вдигам ръце към лицето му, за да го накарам да ме целуне още по-дълбоко, после плъзвам пръсти по гърба му.

Още е с тениска.

Това никак не е хубаво.

Посягам към корема му и изхлузвам тениската през главата му, без да се усетя, че така ще го принудя да отмести ръката си от бедрото ми. Възможно е да съм изскимтяла разочаровано, защото Холдър се усмихва и ме целува по ъгълчето на устните.

Не откъсваме очи един от друг и той нежно гали лицето ми с връхчетата на пръстите си, проследява всяка една линия и контур. Не отклонява очи и когато се навежда, за да обсипе с целувки ръбовете на устните ми. Така ме гледа, че имам чувството, че… опитвам се да намеря подходящо прилагателно, което да опише какво усещам, но не намирам такова. Кара ме да чувствам, това е. Единственото момче, което изобщо го е грижа дали чувствам нещо, и само заради това му позволявам да открадне още малка частица от сърцето ми. Но и това не ми се струва достатъчно, защото внезапно ми се приисква да му го дам цялото.

— Холдър — прошепвам. Той плъзва ръце по талията ми и се привежда още по-плътно.

— Скай — прошепва на свой ред със същия тон. Устата му се разтваря и езикът му се прокрадва в моята. Сладък и топъл… и знам, че съвсем доскоро го вкусвах, но вече ми липсваше. Дланите му обхващат главата ми и виждам, че се старае да не ме докосва с никаква друга част от тялото си. Само с устни.

— Холдър — шепна и се дърпам. Вдигам ръка към лицето му. — Искам. Тази вечер. Точно сега.

Изражението му не се променя. Гледа ме така, сякаш не ме е чул. А може би наистина не ме е чул, защото не се възползва от предложението.

— Скай… — Колебае се. — Не е нужно да го правим. Искам да си напълно сигурна, че го желаеш. Разбираш ли? — Милва бузата ми. — Не искам да те притискам.

— Знам. Но ти казвам, че искам. Никога не съм го искала с когото и да било, но с теб искам.

Не отделя очи от мен, попива всяка дума. Или не може да повярва, или е безкрайно изненадан, което хич не ми помага. Вдигам пръсти към лицето му и придърпвам главата му надолу.

— В момента не казвам „да“, Холдър. Казвам „моля те“.

В този миг устните му се впиват в моите и чувам как простенва. И този звук, надигнал се дълбоко от гърдите му, напълно затвърждава решението ми. Искам го още сега.

— Наистина ли ще го направим? — шепне той между устните ми, като не спира да ме целува като обезумял.

— Да. Ще го направим. — Никога не съм била толкова уверена в живота си.

Пръстите му запълзяват по бедрото ми и се пъхат под бикините, придърпват ги надолу.

— Само искам да ми обещаеш нещо — казвам.

Той ме целува нежно, после дръпва ръка от бикините ми (по дяволите) и кимва.

— Каквото поискаш, бейби.

Грабвам ръката му и я тиквам обратно.

— Искам да го направим, но само ако ми обещаеш, че ще разбием рекорда за най-прекрасния първи път в историята на първите пъти.

Ухилва се.

— Когато става дума за мен и теб, Скай… няма как да се получи друго.

Провира ръка под гърба ми и ме изправя. Ръцете му се вдигат към раменете ми, пръстите хващат тънките презрамки на роклята и ги смъкват надолу. Затварям плътно очи и притискам буза о неговата, пръстите ми неволно се сгърчват в косата му. Усещам дъха му върху рамото си миг преди да усетя устните му. Докосват ме съвсем леко, но имам чувството, че с тази целувка докосва и възпламенява всеки сантиметър от тялото ми… от вън навътре.

— Ще я сваля.

Продължавам да стискам очи и не съм сигурна дали ме уведомява, или пита за разрешение да смъкне роклята ми, но кимам за всеки случай.

Той вдига роклята и я измъква през главата ми, а голата ми кожа настръхва при допира. Нежно ме полага обратно върху възглавницата и аз отварям очи, изпълнени с възхита пред невероятната му красота. Гледа ме напрегнато в продължение на няколко секунди, после очите му се свеждат към ръката, обгърнала талията ми.

Бавно обхожда тялото ми с очи.

— Мили боже, Скай. — Прокарва ръка по корема ми, после се навежда и нежно го целува. — Невероятна си.

Никога досега не съм била толкова разголена пред някого, но възхищението му само засилва желанието ми. Ръката му се вдига към сутиена ми и палецът му бръсва кожата отдолу, от което устните ми неволно се разтварят, а клепачите ми натежават.

О, господи, желая го. Безкрайно го желая.

Притеглям лицето му надолу, обвивам крака около бедрата му. Той простенва и ръката му изоставя сутиена ми и тръгва надолу към талията. Смъква бикините ми надолу по бедрата, така че се налага да разплета крака, за да може да ги свали докрай. Сутиенът ми съвсем скоро се присъединява към тях и когато оставам напълно гола, той премята крака през ръба на леглото, слиза на пода, макар и все така приведен над тялото ми. Продължавам да притискам страните му, продължаваме страстно да се целуваме, а той смъква джинсите си и се покатерва обратно на леглото, отпускайки тяло върху моето. За първи път голата му кожа прилепва до моята, толкова плътно, че между телата ни не може да премине дори въздух, и въпреки това ми се струва, че не е достатъчно близо. Пресяга се през матрака и ръката му тършува из нощното шкафче. Вади презерватив от чекмеджето, слага го на леглото и отново се отпуска отгоре ми. Тежестта и твърдостта му ме принуждават да разтворя крака. Трепвам, когато осъзнавам, че нетърпението в стомаха ми внезапно преминава в ужас.

Започва да ми се повръща. Обзема ме страх.

Сърцето ми препуска и дъхът ми се накъсва. В очите ми запарват сълзи, когато ръката му опипом се плъзва по леглото, търсейки презерватива. Намира го, чувам как разкъсва опаковката, но продължавам да стискам очи. Усещам как се отдръпва за миг и се изправя на колене. Знам, че си слага презерватива, и знам какво ще последва. Знам какво е усещането, знам колко боли, знам колко ще плача, когато всичко приключи…

Но откъде знам? Откъде знам, след като никога не съм го правила?

Устните ми започват да треперят, когато отново се настанява между краката ми. Опитвам се да мисля за нещо, което да премахне страха, затова си представям небето и звездите и цялото им великолепие. Ако си напомням, че небето е красиво, независимо какво се случва под него, ще мога да забравя колко грозно е това. Не искам да отварям очи, затова мълчаливо броя наум. Представям си звездите над леглото ми и започвам от долната част на звездния куп.

Едно, две, три…

Броя, не спирам да броя.

Двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири…

Затаявам дъх и насочвам всичките си мисли към звездите.

Петдесет и седем, петдесет и осем, петдесет и девет…

Искам да приключва вече. Искам да се махне от мен.

Седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет…

— По дяволите, Скай! — виква Холдър. Изтегля ръката, с която съм си покрила очите. Не искам да ме кара да гледам, затова притискам още по-силно ръка в лицето си, за да може да е все така тъмно и мълчаливо да продължавам да броя.

Внезапно гърбът ми се надига от леглото и възглавницата изчезва. Ръцете ми увисват безпомощно, а неговите се увиват плътно около тялото ми, не мога да помръдна. Ръцете ми са твърде слаби и риданията ме разтърсват цялата. Плача, а той ме е вдигнал, не знам защо, отварям очи. Люлея се напред и назад, напред и назад… и за миг се стряскам и стисвам очи, понеже решавам, че не е приключил. Но после усещам завивките около тялото си, ръката, която притиска гърба ми, пръстите, които милват косата ми, шепота в ухото.

— Всичко е наред. — Долепя устни в косата ми, люлее ме. Отварям очи, но в първия миг не виждам нищо заради сълзите. — Съжалявам, Скай. Толкова съжалявам.

Целува ме по страните, люлее ме и повтаря колко съжалява. Извинява ми се за нещо. Този път иска да му простя за нещо.

По едно време се отдръпва леко и вижда, че очите ми са отворени. Неговите са червени, но сълзи не виждам. Обаче целият трепери. А може би аз треперя. Или и двамата.

Взира се в очите ми, търси нещо. Търси мен. Започвам да се отпускам в обятията му, защото когато ме прегръща, нямам чувството, че ще изпадна от ръба на земята.

— Какво стана? — питам. Нямам представа защо реагирам така.

Той поклаща глава, а очите му са пълни с болка и страх, и разкаяние.

— Нямам представа. Изведнъж започна да броиш, да плачеш и да трепериш и не можех да те накарам да спреш. Просто не спираше. Изпаднала беше в ужас. Какво направих? Кажи ми, бейби, понеже толкова съжалявам. Ужасно съжалявам. Какво, по дяволите, направих?

Клатя глава, защото не зная какво да отговоря.

Лицето му се разкривява в гримаса и той отпуска чело върху моето.

— Безкрайно съжалявам. Не биваше да допускам да стигнем дотук. Нямам представа какво се случи, но още не си готова, разбираш ли?

Още не съм готова?

— Значи, не сме… не сме правили секс?

Ръцете му се отпускат и усещам, че цялото му изражение се променя. В очите му се чете единствено поражение. Веждите му се вдигат, после се смръщва и обгръща страните ми с шепи.

— Къде се отнесе, Скай?

Клатя глава, не разбирам.

— Тук съм. Слушам те.

— Не, имам предвид преди малко. Къде се отнесе? Със сигурност не си била тук, с мен, защото нищо не се случи. Веднага ми стана ясно, че нещо не е наред, затова не го направих. Но трябва да разбереш какво се случва в главата ти, защото беше изпаднала в паника. Беше в истерия и трябва да знам защо се получи така, за да не се случва никога повече.

Целува ме по челото и ме пуска. Изправя се и нахлузва джинсите си, вдига роклята ми. Стръсква я и я обръща, после се приближава и я надява през главата ми. Вдига ръцете ми и ми помага да ги промуша през презрамките, сетне я опъва надолу и покрива тялото ми.

— Ще ида да ти донеса вода. Ей сега се връщам.

Целува ме плахо по устните, сякаш го е страх да ме докосне. Когато излиза от стаята, облягам глава на стената и затварям очи.

Нямам представа какво се случи, но страхът да не го загубя е съвсем реален. Току-що провалих едно от най-интимните преживявания на този свят. Накарах го да се чувства безпомощен, да смята, че е направил нещо нередно, и сега се измъчва. Вероятно предпочита да си тръгна и ни най-малко не го виня. Изобщо не го виня. И аз на негово място бих искала същото.

Отмятам завивките и се изправям, придърпвам роклята надолу. Не си правя труда да си търся бельото. Искам да намеря банята и поне малко да се стегна, за да може да ме откара вкъщи. За втори път този уикенд се разплаквам без причина — и за втори път му се налага да ме утешава. Не искам да се случва отново.

Когато подминавам стълбите на път за банята, поглеждам през парапета към кухнята. Холдър се е облегнал с лакти на бара, заровил лице в шепи. Стои сам, долу, нещастен и разстроен. Не мога да гледам повече, затова отварям първата врата вдясно, очаквайки да е банята.

Не е банята.

Стаята на Лесли. Понечвам да затворя вратата, но не го правя. Вместо това я отварям широко, вмъквам се вътре и я затварям зад себе си. Не ме интересува дали съм в нечия спалня, или в дрешник. Искам да съм сама. Искам малко време, за да се съвзема. Започвам да си мисля, че действително съм луда. Никога досега съзнанието не ме е напускало до такава степен и съм ужасена. Ръцете ми още треперят, така че сплитам пръсти и се опитвам да се съсредоточа върху нещо друго, та евентуално да се успокоя.

Оглеждам стаята и установявам, че има нещо странно тук. Като за начало, леглото не е оправено, което ме изненадва. В цялата къща цари безупречен ред, а ето че леглото на Лесли стои неоправено. Насред пода лежи чифт джинси, сякаш току-що ги е изхлузила. Стаята ми се струва съвсем типична за тийнейджър. Гримове на тоалетката, айпод на нощното шкафче. Сякаш все още живее тук. Ако съдя по стаята, все едно изобщо не си е отишла. Очевидно никой не е докосвал стаята й, откакто е умряла. На стените и на огледалото все още са налепени снимки. Дрехите й висят в дрешника, някои лежат на купчина на пода. Минала е повече от година, откакто е починала, а съм готова да се обзаложа, че никой от семейството й все още не е приел истината.

Малко е злокобно, но пък ме разсейва от собствените ми мисли. Приближавам леглото и се зазяпвам в снимките на стената. Повечето са на Лесли с приятелки, но има и няколко с Холдър. Много прилича на Холдър, с напрегнати, кристалносини очи и тъмнокестенява коса. Изненадващото е, че изглежда съвсем щастлива. На всяка една снимка изглежда радостна и пълна с живот, та ми е трудно да си представя какво ли й се е въртяло в главата. Нищо чудно, че Холдър не е имал представа колко отчаяна се е чувствала. Вероятно не е допуснала никой да разбере.

На шкафчето й лежи обърната наопаки някаква снимка. Вдигам я и ахвам. Лесли и Грейсън стоят прегърнати, а тя го целува по бузата. Така се стъписвам, че неволно сядам на леглото. Заради това ли Холдър го мрази толкова? За това ли побесняваше, когато го видеше да ме докосва? И дали го обвинява за случилото се?

Стискам снимката, но не ставам, и в този момент вратата на спалнята се отваря. Холдър наднича иззад вратата.

— Какво правиш? — Не изглежда сърдит. Но пък очевидно се чувства неловко, което вероятно е в отговор на предишната ми реакция.

— Търсех банята — прошепвам. — Съжалявам. Исках само да остана сама за малко.

Той се обляга на касата на вратата и скръства ръце, а очите му обхождат стаята. Оглежда всичко подобно на мен преди малко. Сякаш я вижда за първи път.

— Никой ли не е влизал? Откакто…

— Не — прекъсва ме. — Какъв е смисълът? Няма я.

Кимвам, после оставям снимката на Лесли и Грейсън обратно на нощното шкафче, с лицето надолу, както я е била оставила тя.

— Ходели ли са?

Холдър нерешително пристъпва в стаята, после се доближава до леглото. Сяда до мен и обляга лакти на коленете, сплита пръсти. Бавно оглежда стаята, без да отговаря. Вперва очи в мен, после ме прегръща през раменете и ме притегля към себе си. Доплаква ми се от мисълта, че седи тук до мен и все така копнее да ме прегърне.

— Грейсън я заряза вечерта преди да го направи — прошепва накрая.

Опитвам се да прикрия ужаса си.

— Мислиш ли, че заради него го е направила? Заради това ли толкова го мразиш?

Клати глава.

— И преди това го мразех. Доста я изтормози, Скай. И не, не смятам, че затова го е направила. Но може би е било решаващ фактор за нещо, което отдавна е планирала. Имаше си проблеми и преди Грейсън. Така че — не, не го виня. Никога не съм го винил. — Изправя се и ме хваща за ръката. — Хайде. Не искам да стоя тук.

Хвърлям последен поглед, после се изправям, за да го последвам. Но преди да стигнем вратата, се спирам. Холдър ме гледа как разглеждам снимките на тоалетката й. Снимка на тях двамата като деца, поставена в рамка. Вдигам я, за да я разгледам по-отблизо. Неволно се усмихвам, като го виждам толкова малък. И двамата, толкова малки… действа разведряващо. Долавя се някаква невинност, преди да ги връхлети грозната реалност на живота. Стоят пред къща с бяла входна врата, а той я е прегърнал през шията. Лесли е увила ръце около кръста му и двамата се усмихват срещу фотоапарата.

Очите ми се отместват от лицата им и попадат на къщата отзад. Бяла къща с жълт бордюр и ако погледнеш вътре, ще видиш, че холът е боядисан в два различни оттенъка на зеленото.

Затварям рязко очи. Откъде знам? Откъде знам какъв цвят е холът?

Ръцете ми се разтреперват. Опитвам се да си поема въздух, но не мога. Откъде познавам тази къща? А действително я познавам, както внезапно разпознавам децата на снимката. Откъде знам, че зад къщата има люлка в зелено и бяло? И че на три метра зад люлката има пресъхнал кладенец, който трябва винаги да стои покрит, понеже котето на Лесли веднъж падна в него.

— Добре ли си? — обажда се Холдър. Опитва се да измъкне снимката от ръката ми, но аз я дръпвам и вдигам глава към него. Гледа ме загрижено и прави крачка към мен. Отстъпвам крачка назад.

Откъде го познавам?

Откъде познавам Лесли?

И защо имам чувството, че ми липсват? Тръсвам глава, забивам поглед пак в снимката, после в Холдър и отново в снимката. Очите ми попадат върху китката на Лесли. Върху гривната. Същата като моята.

Искам да го попитам, но не мога. Отварям уста, но от нея не излиза и звук, затова вдигам снимката пред лицето му. Той клати глава и чертите му се изкривяват, сякаш сърцето му ще се пръсне.

— Скай, недей — умолява ме.

— Но как? — Гласът ми пресеква, едва се чува. Поглеждам отново снимката. — Отзад има люлка. И кладенец. А… вашето коте… веднъж се заклещи вътре. — Очите ми се стрелват към неговите и мислите потичат като река. — Холдър, знам как изглежда холът. Боядисан е в зелено, а плотът в кухнята е прекалено висок. И майка ти. Майка ти се казва Бет. — Млъквам и се опитвам да си поема въздух, понеже спомените не секват. Не спират да ме заливат и не мога да дишам. — Холдър, майка ти Бет ли се казва?

Лицето му се изопва и ръката му неволно се вдига към косата.

— Скай… — подхваща. Не ме поглежда. Изражението му ясно показва, че се разкъсва, че е безкрайно объркан, че… ме е лъгал. Крие нещо и го е страх да си признае.

Та той ме познава. От къде на къде ме познава, по дяволите, и защо не ми е казал?

Внезапно ми прилошава. Втурвам се покрай него и отварям вратата отсреща, която, за щастие, се оказва банята. Заключвам, хвърлям снимката на мивката и се свличам на пода.

Образите и спомените нахлуват в главата ми, сякаш се е отприщил бент. Спомени за него, за нея, за трима ни заедно. Как си играем, как вечерям у тях, как сме неразделни. Обичах я. Била съм съвсем малка и дори не знам откъде ги познавам, но знам, че ги обичах. И двамата. И споменът е примесен с болка, защото знам, че онази Лесли, която познавах и обичах като дете, сега е мъртва. Внезапно ми става неудържимо мъчно, че вече я няма, но някак не на мен самата. Не на Скай. Мъчно ми е за малкото момиченце, което съм била някога, и болката му по загубата на Лесли някак изплува чрез мен.

Как е възможно да не разбера? Защо не съм го разпознала още първия път?

— Скай, отвори. Моля те.

Облягам се на стената. Всичко това ми идва в повече. Спомените и чувствата… и мъката… не съумявам да поема всичко наведнъж.

— Мила, моля те. Трябва да поговорим, а няма как да говоря оттук. Моля те, отвори вратата.

Знаел е. Още първия път, когато ме видя в магазина, е знаел. А когато видя гривната… се е сетил, че е от Лесли. Видял я е на ръката ми и е разбрал.

Тъгата и объркването ми рязко преминават в гняв и аз ставам от пода и скачам към вратата. Отключвам я и решително я отварям. Облегнал е ръце на рамката и гледа право в мен, но имам чувството, че не го познавам. Вече не знам кое е истина и кое лъжа. Не знам кои чувства принадлежат на миговете с мен и кои на предишния живот и на малкото момиченце, което съм била някога.

Но трябва да разбера. Трябва да разбера коя е била. Коя съм била. Преглъщам страха и задавам въпроса, чийто отговор като че ли вече зная.

— Коя е Хоуп?

Суровото му изражение така и не се променя, така че питам отново, този път по-високо.

— Коя, по дяволите, е Хоуп?

Не откъсва очи от мен и ръцете му са все така вкопчени в рамката на вратата, но очевидно не може да отговори. По някаква причина не иска да зная. Не иска да си спомня коя съм. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да спра сълзите. Страх ме е да изкажа подозренията си, защото не искам да знам отговора.

— Аз ли съм? — питам и гласът ми трепери. — Холдър… аз ли съм Хоуп?

Той издишва рязко и вдига очи към тавана, сякаш се бори да не се разплаче. Затваря очи и обляга глава на предмишницата си, после си поема дълга, мъчителна глътка въздух, преди да ме погледне.

— Да.

Въздухът внезапно натежава. Става твърде лепкав и гъст и не мога да дишам. Стоя като вкаменена пред него, не мога да помръдна. Всичко утихва, освен бъркотията в главата ми. Толкова много мисли и спомени, които се боричкат и въртят, и не знам дали да се разплача, или да се разпищя, или да легна да спя цяла вечност, или да ида да тичам.

Трябва да изляза. Имам чувството, че Холдър, както и стените на банята и цялата къща ме притискат и трябва да изляза навън, за да има място да изкарам всичко от главата си. Искам да изхвърля всичко навън.

Провирам се покрай него. Опитва се да ме хване за ръката, но аз я издърпвам от пръстите му.

— Скай, чакай — виква след мен. Продължавам да тичам, докато не стигам стълбите, и хуквам надолу, прескачам ги две по две. Чувам, че тича след мен, ето защо ускорявам крачка и единият ми крак се приземява по-далеч, отколкото трябва. Изпускам перилата и политам напред, стоварвам се на пода в подножието на стълбите.

— Скай! — крещи Холдър. Опитвам се да се изправя, но той пада на колене и ме прегръща, преди да успея да се изправя. Пробвам да го изблъскам, искам да ме пусне, за да изтичам навън. Но той не помръдва.

— Вън — промълвявам едва чуто, задъхана, останала без сили. — Трябва да изляза вън. Моля те, Холдър.

Усещам, че се колебае, не иска да ме пусне. После неохотно ме освобождава от прегръдката си и впива очи в моите.

— Не си тръгвай, Скай. Излез навън, щом трябва, но не си тръгвай. Трябва да поговорим.

Кимвам и той ме пуска, помага ми да се изправя. Излизам отвън на моравата, сплитам пръсти зад тила си и поемам огромна, студена глътка въздух. Накланям глава назад, взирам се в звездите и си пожелавам от все сърце да съм там горе, сред тях, а не тук долу. Не искам повече спомени, защото всеки един е придружен от безкрайно объркващи въпроси. Не разбирам откъде го познавам. Не разбирам защо го е крил от мен. Не разбирам как е възможно името ми да е Хоуп, след като не помня някой да ме е наричал другояче, освен Скай. Не разбирам защо Карън твърди, че Скай е рожденото име, щом не е така. Всичко, което смятах, че съм научила и разбрала през годините, се разпада, разкрива неща, които не искам да зная. Всички ме лъжат и се ужасявам от мисълта какво ли се опитват да скрият от мен.

Стоя вън цяла вечност, старая се да се ориентирам, макар да нямам представа за какво всъщност става въпрос. Трябва да говоря с Холдър, да разбера какво знае, но съм му безкрайно обидена. Не желая да го виждам, като знам, че през цялото време е крил тази тайна. И всичко, което се случи между нас, се превръща единствено в лицемерна фасада.

Чувствам се емоционално изчерпана, не мога да поема повече разкрития за тази вечер. Искам да си ида у дома и да си легна. Искам да преспя една нощ, преди да разпитвам защо не ми е казал, че ме е познавал като дете. Изобщо не мога да разбера защо ще му хрумне да го крие от мен.

Обръщам се и тръгвам към къщата. Холдър стои на прага и ме наблюдава. Прави ми място да мина, а аз отивам право в кухнята и отварям хладилника. Измъквам бутилка вода и махам капачката й, отпивам няколко глътки. Устата ми е пресъхнала, а той така и не ми донесе вода.

Поставям бутилката на бара и го поглеждам.

— Закарай ме вкъщи.

Не възразява. Взима ключовете от масичката във фоайето и ми прави знак да го последвам. Оставям бутилката на бара и мълчаливо го следвам до колата. Когато се качвам, той дава заден по алеята и излиза на шосето, без да продума.

Подминаваме пресечката към къщи и ми става ясно, че няма намерение да ме кара до нас. Поглеждам го въпросително. Очите му са впити в шосето пред нас.

— Закарай ме вкъщи — повтарям.

Той ме поглежда твърдо.

— Трябва да поговорим, Скай. Имаш да ме питаш куп неща, знам.

Така е. Имам милиони въпроси, но се надявах да ме остави да поспя, за да мога да подредя всичко в главата си и да се опитам да отговоря сама на колкото се може повече от тях. Но очевидно в момента не му пука какво предпочитам. Неохотно си разкопчавам колана и се обръщам на седалката, облягам гръб на вратата, така че да съм с лице към него. Щом не ми дава възможност да асимилирам всичко постепенно, тогава ще изстрелям всичките си въпроси наведнъж. При това максимално бързо, понеже искам да се прибера.

— Добре — подхващам упорито. — Да приключваме. Защо ме лъжеш от два месеца насам? Защо така побесня, когато видя гривната, че седмици наред не ми продума? И защо не ми каза коя съм още първия път в магазина? Защото си знаел, Холдър. Знаел си коя съм и по някаква причина си решил, че ще е забавно да ме мотаеш, докато не се сетя сама. Изобщо харесваш ли ме? И тази игричка, която играеш, заслужаваше ли си да ме нараниш повече от който и да било друг в живота ми? Защото точно това се получи! — Толкова съм бясна, че започвам да треперя.

Най-после отстъпвам пред сълзите, понеже това е поредното нещо, което напира да се излее, а и вече се уморих да се боря. Избърсвам страните си с опакото на ръката и снижавам глас.

— Ужасно ме нарани, Холдър. Ужасно. Обеща, че винаги ще си честен с мен. — Вече не крещя. Всъщност говоря толкова тихо, че не съм сигурна дали ме чува. А той не отклонява поглед от шосето като пълен задник. Стисвам очи, кръстосвам ръце и се облягам назад в седалката. Взирам се през страничното стъкло и проклинам кармата. Проклинам я заради това, че доведе този безнадежден случай в живота ми, та да го съсипе.

И понеже продължава да кара, без да реагира на нито един от въпросите ми, се изсмивам печално.

— Наистина си безнадежден случай — измърморвам.