Колийн Хувър
Без Хоуп (23)

Понеделник, 22 октомври 2012 г.
12:05 ч.

Мина почти месец, откакто двамата с Холдър се обявихме за двойка. Досега не се е появило нещо, което да ме дразни. Напротив, дребните му навици ме карат още повече да го обожавам. Като например начина, по който ме зяпва, сякаш ме изучава с най-големи подробности, или пък как разтяга челюст, когато е подразнен, и как облизва устни всеки път, когато се разсмее. Даже ми действа възбуждащо. А да не говорим за трапчинките.

За щастие, от онази нощ, в която пропълзя през прозореца и се пъхна в леглото ми, общувам с един и същи Холдър. От тогава насам не съм мяркала сянката на раздразнителния и темпераментен Холдър. Всъщност, колкото повече време прекарваме заедно, толкова по-хармонично общуваме, и вече ми се струва, че го разгадавам почти със същата лекота, с която той мен.

Но понеже Карън си е у дома всеки уикенд, трудно намираме време да бъдем насаме. Виждаме се предимно в училище или излизаме на срещи през почивните дни. По някаква причина не му е комфортно да се промъква в стаята ми, когато Карън си е у дома, а когато предложа да идем у тях, вечно намира някакво извинение. Така че често ходим на кино. Освен това на няколко пъти излизахме с Брекин и новото му гадже, Макс.

Уж прекарваме много време заедно, но реално не успяваме да сме истински заедно. И двамата започваме да се дразним от факта, че ни липсва уютно местенце, където да се натискаме. Колата му е възтясна, но се справяме. Май и двамата броим часовете до следващия уикенд, в който Карън ще пътува извън града.

 

 

Седя на масата с Брекин и Макс и чакам Холдър да донесе подносите. Макс и Брекин се запознали преди около две седмици в местната художествена галерия, без да знаят, че ходят в едно и също училище. Радвам се за Брекин, понеже започваше да ми се струва, че се чувства излишен, макар съвсем да не е така. Компанията му ми е много приятна, но далеч повече се радвам, че вече си има някого.

— Заети ли сте в събота? — пита ме Макс, когато сядам.

— Май не. Защо?

— Една художествена галерия в центъра смята да изложи моя творба. Ще ми се да дойдете.

— Супер звучи — обажда се Холдър и се настанява до мен. — Какво ще изложите?

Макс свива рамене.

— Не знам още. Опитвам се да реша между две.

Брекин видимо е възмутен.

— Чудесно знаеш коя трябва да представиш и не е нито една от двете.

Макс го стрелва с поглед.

— Живеем в Източен Тексас, драги. Съмнявам се, че хомосексуалната тематика ще се приеме добре.

Холдър поглежда единия, после другия.

— Че на кого му пука за мнението на другите?

Усмивката на Макс угасва и той вдига вилица.

— На нашите — измърморва.

— Знаят ли, че си обратен? — питам.

Той кимва.

— Аха. И като цяло го приемат доста добре, но им се ще приятелите им от църквата да не разбират. Не искат да ги съжаляват, задето детето им е обречено да гори в Ада.

Поклащам глава.

— Ако Бог е склонен да изпрати в Ада някого, задето обича друг, тогава изобщо не бих искала да прекарам Вечността при Него.

Брекин се разсмива.

— Обзалагам се, че в Ада има мекици.

— В колко часа ще приключи изложбата? — пита Холдър. — Непременно ще дойдем, но имаме планове за по-късно.

— В девет — отвръща Брекин.

Поглеждам Холдър.

— Не знаех, че имаме планове. Какво ще правим?

Той ми се ухилва, прегръща ме през раменете и прошепва в ухото ми:

— Майка ми няма да я има. Искам да ти покажа стаята си.

Ръцете ми настръхват от раменете до китките и внезапно главата ми се изпълва с видения, които са крайно неподходящи за училищен стол.

— Охо, май предпочитам да не знам какво ти подшушна, та да се изчервиш така — разсмива се Брекин.

Холдър сваля ръка от раменете ми и пръстите му пробягват по бедрото ми. Хапвам малко, после се обръщам към Макс.

— Ще трябва ли да сме облечени официално? Мислех да си сложа една лятна рокля, но пък не е особено подходяща за официални случаи.

Холдър стисва бедрото ми и аз се ухилвам, понеже чудесно зная какви мисли му навява споменът за тази рокличка.

Макс понечва да ми отговори, но в този момент някакво момче от съседната маса изтърсва нещо на Холдър, което така и не чувам. Холдър мигом настръхва и се обръща назад.

— Я повтори! — изръмжава.

Въобще не си правя труда да се обърна. Изобщо не искам да виждам кой е виновен, задето избухливият Холдър се завърна с гръм и трясък.

— Може би трябва да се изразя по-ясно — обажда се онзи, повишил глас. — Казах, че ако не можеш да ги пребиеш до смърт, то по-добре да се присъединиш към редиците им.

Холдър не скача веднага, което е добре. Така имам време да опра длани в страните му и да го накарам да ме погледне.

— Холдър — казвам твърдо. — Не му обръщай внимание. Моля те.

— Точно така, не му обръщай внимание — обажда се и Брекин. — Опитва се да те вбеси. С Макс постоянно търпим подобни простотии, та вече сме свикнали.

Челюстта на Холдър гневно се движи напред-назад, диша бавно и шумно през носа си. Изражението му постепенно омеква и той ме хваща за ръката, после също така бавно обръща гръб на онзи, без да го поглежда.

— Добре съм — казва, но май по-скоро, за да убеди себе си, отколкото нас. — Добре съм.

Още щом Холдър се обръща, онези на масата отзад избухват в смях, който отеква в цялото помещение. Раменете на Холдър веднага се стягат, така че бързам да сложа ръка на бедрото му и да го стисна лекичко, току-виж го успокоя.

— Точно така — обажда се онзи зад гърба ни. — Послушай кучката и не се хаби да защитаваш новите си приятелчета. Очевидно не ги цениш колкото Лесли, иначе вероятно щях да съм в същото състояние както Джейк миналата година, след като приключи с него.

Този път едва се сдържам лично да не скоча и да сритам този идиот, така че знам, че и Холдър няма да се удържи. Понечва да се обърне назад, а лицето му е напълно безизразно. Никога не съм го виждала с такова сурово изражение — гледката е ужасяваща. Знам, че е на път да се случи нещо ужасно, и нямам представа как да го предотвратя. Но преди Холдър да успее да прескочи масата и да помете онзи тъпанар, правя нещо, което смайва и мен самата. Зашлевявам го с всичка сила през лицето. Той се хваща за бузата и ме поглежда изумено. Важното обаче е, че ме гледа.

— Бързо, в коридора — нареждам, като виждам, че съм успяла да привлека вниманието ми. Избутвам го от пейката, без да свалям ръце от гърба му, а после го побутвам към вратата. Когато излизаме навън, той фрасва ядно най-близкото шкафче и аз стреснато изохквам. Юмрукът му оставя дълбока вдлъбнатина и мога само да се радвам, че онзи идиот не изпита тази ярост на гърба си.

Холдър буквално кипи. Лицето му е пламнало, а така разстроен не съм го виждала никога. Крачи напред-назад из коридора, като от време на време спира пред вратата на столовата. Хич не съм сигурна, че няма да се върне обратно, така че решавам да го отведа по-далеч.

— Дай да идем в колата ти. — Побутвам го към изхода и, за щастие, не се възпротивява. Вървим към колата, а той мълчаливо кипи до мен. Качва се на шофьорското място, аз се настанявам до него, затваряме вратите. Вероятно още е на косъм да хукне обратно и онзи идиот все пак да си изяде пердаха, дето така си го просеше, но ще направя всичко възможно да го задържа тук, докато му премине.

Ала в следващия момент се случва нещо напълно неочаквано. Холдър протяга ръце към мен, притегля ме към себе си и започва неконтролируемо да трепери. Раменете му се тресат и той ме притиска с все сила, заровил глава в шията ми.

Плаче.

Прегръщам го силно, той се вкопчва в мен и го оставям да излее всичко, което е сдържал. Дръпва ме в скута си и ме смачква в обятията си. Намествам крака от двете му страни и го целувам нежно по слепоочието, отново и отново. Почти не издава звук, пък и е притиснал уста в рамото ми. Нямам представа какво така го разстрои, но имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка. Продължавам да го целувам по слепоочието и да галя гърба му. След няколко минути той най-после утихва, но така и не ме пуска.

— Искаш ли да поговорим? — прошепвам, галейки косата му. Дръпвам се, а той обляга глава назад и ме поглежда. Очите му са зачервени и изпълнени с такава болка, че ми се приисква да ги целуна. Целувам първо единия, после другия клепач, а накрая се отдръпвам и зачаквам да заговори.

— Излъгах те — казва. Думите му ме пробождат в сърцето и изпадам в паника какво ли ще каже. — Казах ти, че бих го направил отново. Че ако ми падне сгоден случай, пак бих пребил Джейк. — Той хваща лицето ми и ме поглежда отчаяно. — Но не бих го направил. Не го заслужаваше, Скай. А това хлапе преди малко — това е малкият му брат. Мрази ме заради стореното и има пълно право да ме мрази. Има пълно право да говори каквото си иска по мой адрес, понеже го заслужавам, така е. Това е единствената причина, поради която не исках да се връщам на училище, знаех, че съм си заслужил всякакви грозни подмятания. Но не можех да му позволя да говори така за теб и за Брекин. Може да дрънка каквото си иска по мой адрес или по адрес на Лес, понеже си го заслужаваме, но не и вие. — Очите му заблестяват със стъклен блясък и е явно, че жестоко се измъчва.

— Всичко е наред, Холдър. Не е нужно да защитаваш всички наред. Освен това изобщо не заслужаваш подобно отношение. Джейк не е трябвало да говори така за сестра ти, а брат му не биваше да бълва такива глупости.

Холдър клати глава в несъгласие.

— Джейк беше прав. Вярно е, че не биваше да го казва, и знам, че не биваше и с пръст да го докосвам, но беше прав. Защото онова, което направи Лес, не беше нито смело, нито благородно, нито безстрашно. Беше си чист егоизъм. Изобщо не се опита да се пребори. Не помисли нито за мен, нито за нашите. Мислела е само за себе си, не й е пукало за никой друг. Мразя я. Мразя я, задето постъпи така, а съм безкрайно уморен от тази омраза, Скай. Ужасно се уморих да я мразя, понеже тая омраза ме съсипва, превръща ме в такъв, какъвто не искам да бъда. А тя не заслужава да я мразя. Аз съм виновен, че постъпи така. Трябваше да й помогна, но не го направих. Не знаех. Обичах я повече от всеки друг на тоя свят и въпреки това нямах представа колко й е тежко.

Избърсвам сълзите му с палец и правя единственото, което ми хрумва, защото нямам представа какво да му кажа. Целувам го. Целувам го отчаяно, опитвам се да залича болката му по едничкия начин, който е по силите ми. Не съм имала досег със смъртта, поне не по този начин, и знам, че няма смисъл да се опитвам да разбера мъката му. Той свива пръсти в косата ми и ме целува с такава страст, че целувките са по-скоро мъчителни. Целуваме се в продължение на няколко минути, докато накрая мъката му постепенно започва да се уталожва.

Отдръпвам се леко и го поглеждам.

— Холдър, имаш пълното право да я мразиш, задето е постъпила така. Но също и пълното право да я обичаш въпреки всичко. Единственото, което нямаш право, е да се обвиняваш. Никога няма да разбереш защо го е направила, затова трябва да престанеш да се измъчваш, задето не си разполагал с нужните отговори. Взела е решението, което е смятала за най-добро, нищо че всъщност не е било така. Но точно това трябва да помниш… че тя е взела това решение. Не ти. И не можеш да се виниш, задето не си знаел онова, което така и не е споделила с теб. — Целувам го по челото и отново го поглеждам в очите. — Трябва да се освободиш от това чувство. Запази омразата и любовта и дори горчивината, но от чувството за вина трябва да се освободиш. Та то те съсипва.

Той затваря очи и притегля главата ми към рамото си, вдишва дълбоко, разтреперано. Усещам, че кима, че постепенно се успокоява. Целува ме по слепоочието и оставаме така прегърнати и мълчим. И макар до този миг да смятахме, че сме постигнали учудващо дълбока връзка… нищо не може да се сравнява със сегашната. Каквото и да се случи помежду ни, този миг успя да слее душите ни. И винаги ще го имаме, а това е безкрайно утешително.

По някое време Холдър ме поглежда и вдига вежда.

— Защо, по дяволите, ме зашлеви така?

Разсмивам се и целувам пострадалата буза. Отпечатъкът от пръстите ми вече е избледнял, но още се вижда.

— Извинявай, ама трябваше някак да те изтръгна от онова състояние, а не се сетих за друг начин.

Усмихва се.

— Определено свърши работа. Не мисля, че каквото и да кажеше някой там, каквото и да направеше, щеше да успее да ме спре. И ти благодаря, че знаеш точно как да ме укротиш, понеже понякога сам не зная как да се контролирам.

Целувам го нежно.

— Повярвай ми, нямам никаква представа как да те контролирам, Холдър. Просто карам ден за ден.