Колийн Хувър
Без Хоуп (20)

Събота, 29 септември 2012 г.
09:20 ч.

Нямам представа как го постигна, но напълно съм му простила, напълно съм обсебена от него и не мога да спра да го целувам… и всичкото това — само след някакви си петнайсет минути. Определено умее да борави с думите. Вече май не се дразня чак толкова, задето му отнема безкрайно много време да реши какво да каже. Отлепя устни от моите, усмихва се и обгръща с ръце талията ми.

— Е, как искаш да прекараме рождения ти ден? — пита и ме сваля от бара. Целува ме набързо по устата и отива в хола при ниската масичка, където си е оставил портфейла и ключовете.

— Не е нужно да правим нещо специално. Не очаквам да ме забавляваш само защото имам рожден ден.

Холдър пъха ключовете в джоба на дънките си и ме поглежда. Устата му трепва в закачлива усмивка, а очите му не се отделят от моите.

— Какво? Имаш доста гузен вид.

Разсмива се и свива рамене.

— Просто се замислих за всички начини, по които бих могъл да те забавлявам, ако си останем вкъщи. И точно поради тази причина е по-добре да излезем.

Хм, а на мен точно по тази причина ми се иска да останем.

— Можем да идем да видим мама — предлагам.

— Майка ти ли? — повтаря той подозрително.

— Ами да. Държи сергия с билки на битпазара. Именно там ходи всеки първи уикенд от месеца. Не отивам с нея, понеже стои по четиринайсет часа, а аз се отегчавам. Но битпазарът е един от най-големите в света и винаги съм искала да се поразходя. Само на час и половина с колата е. И продават мекици — добавям, за да го изкуся.

Холдър ме прегръща.

— Щом искаш да идем на битпазар, значи, отиваме на битпазар. Ще мина през къщи, за да се преоблека и да свърша нещичко. Става ли да те взема след час?

Кимвам. Нищо че е най-обикновен битпазар, пак се вълнувам. Не знам как ще реагира Карън, като се поява ненадейно, при това с Холдър. Всъщност досега не съм й разказвала за него, та малко ми е гузно, задето ще я сварим неподготвена. Обаче тя си е виновна. Ако не беше забранила модерните технологии, можех да й се обадя и да я предупредя.

Холдър ме целува леко и тръгва към вратата.

— Хей — възкликвам точно когато понечва да излезе. Обръща се. — Имам рожден ден, а последните две целувки бяха направо жалки. Ако очакваш да прекарам деня с теб, предлагам да започнеш да ме целуваш, както всяко уважаващо себе си гадже целува своето…

Думичката се изплъзва от устата ми и аз млъквам насред изречението. Все още не сме коментирали какви точно са отношенията ни, а фактът, че се сдобрихме преди по-малко от половин час, прави съвсем абсурдна думичката „гадже“ — такова нещо би изтърсил единствено Мати.

— Тоест… — Заеквам, но се отказвам и затварям уста. Няма как да поправя нещата.

Холдър стои с лице към мен до входната врата. Не се усмихва. Гледа ме с онзи свой поглед, не ме изпуска от очи и мълчи. После накланя глава и вдига учудено и двете си вежди.

— Правилно ли чух, че току-що ме нарече свое гадже?

На лицето му не трепва и най-бегла усмивка и аз се стряскам. Господи, държа се като пълна пикла.

— Не — отричам и скръствам ръце на гърдите си. — Само четиринайсетгодишните глупачки говорят така.

Той прави няколко крачки към мен с все същото безизразно лице. Спира на две педи от мен и небрежно кръстосва ръце като мен.

— Жалко. Понеже, когато ми се счу, че ме нарече „гадже“, ми се прииска да те задуша от целувки. — Присвива очи и палавото му изражение мигом отпуска възела в стомаха ми. После се обръща и тръгва обратно към вратата. — Ще се видим след час. — Отваря вратата, но преди да излезе, се обръща с лице към мен, после бавно понечва да се измъкне на заден ход, като ми се усмихва игриво с изкусителните си трапчинки.

Въздъхвам.

— Холдър, спри.

Холдър спира и доволно се обляга на рамката на вратата.

— Върни се да целунеш гаджето си за довиждане — нареждам, макар да се чувствам точно толкова глупаво, колкото и звуча.

Холдър ме поглежда победоносно и се връща в хола. Обгръща талията ми и ме притегля към себе си. Това ни е първата целувка в изправено положение и ми е ужасно приятно как покровителствено ме прегръща. Прокарва пръсти по бузата ми, вплита ги в косата ми и накланя главата ми към себе си. Този път не гледа в устните ми. Гледа ме право в очите и в изражението му се долавя някакво ново чувство. Този път не желание, а по-скоро възхита.

Продължава да ме наблюдава, без да помръдва. Но не за да ме дразни или да ме накара първа да го целуна. Гледа ме с възхищение и обич и сърцето ми се размеква като масло на слънце. Вдигам ръце от раменете му и бавно ги плъзвам по шията му, заравям пръсти в косата му, наслаждавайки се на този мълчалив, така красноречив миг. Гърдите му се надигат и отпускат с ритъма на моите, а очите му се плъзват по лицето ми, проследявайки всяка една негова черта. Така ме гледа, че тялото ми омеква. Добре че ръката му все така ме придържа през кръста.

Навежда чело към моето и въздъхва продължително, а погледът му се сменя, сега изразява нещо, което силно напомня на болка. Свалям ръце, обгръщам с длани страните му и бавно го погалвам, иска ми се да изтрия тъгата в очите му.

— Скай — прошепва той, взрян напрегнато в мен. Като че ли се кани да добави нещо много важно, но в крайна сметка изговаря единствено името ми. Бавно доближава устата си към моята и устните ни се срещат. Поема си дълбока глътка въздух, както е притиснал устни в моите, сякаш иска да ме вдиша. После се отдръпва и в продължение на още няколко секунди се взира в очите ми, докато нежно гали бузата ми. Никой никога не ме е гледал с такъв възторг и усещането е неописуемо.

Накланя отново глава и опира устни в моите, така че горната ми устна да е между неговите две. Целува ме възможно най-нежно, сякаш съм от стъкло. Разтварям устни, за да му дам възможност да задълбочи целувката, и той мигом се възползва, но пак е безкрайно нежен. Целува ме с гальовна, възторжена целувка, като през цялото време придържа главата ми с едната си ръка, а с другата — ханша, докато бавно вкусва и дразни всяко ъгълче на устата ми. Целувката е като самия него — внимателна, предпазлива, безкрайно търпелива.

И точно когато цялото ми съзнание напълно се предава на усещането, устните му застиват и той бавно се отдръпва. Очите ми трепват и се отварят и несъзнателно въздъхвам… и като че ли промълвявам нещо от сорта на „о, боже“.

Устата му разцъфва в доволна усмивка при реакцията ми.

— Това ни беше първата официална целувка като двойка.

Очаквам да ме залее паника, но нищо подобно не се случва.

— Двойка — повтарям тихо.

— Именно. — Продължава да ме държи за кръста, а аз се притискам в него, вдигнала глава. — И не се тревожи — добавя той. — Лично ще уведомя Грейсън. И ако някога се опита да те докосне, както има навика, ще си припомни юмрука ми.

Пуска талията ми и ме погалва по бузата.

— Сега вече си тръгвам. Осезавам те. — Целува ме леко по устните, после тръгва към вратата.

— Холдър? — възкликвам веднага щом успявам да поема достатъчно въздух. — Как така ще си припомни? Да не сте се били?

Холдър свива устни и кимва леко.

— Нали ти казах, Скай. Грейсън не е читав човек.

Вратата се затваря зад гърба му и аз оставам сама с всичките си въпроси. Както всеки път.

Решавам да си спестя душа и вместо това да се обадя на Сикс. Имам доста да й разказвам. Хуквам към стаята и изпълзявам през прозореца, после отварям нейния и се провирам през перваза. Грабвам телефона до леглото й и вадя мобилния, за да намеря съобщението, с което ми изпрати новия си номер. Докато я набирам, получавам есемес от Холдър.

„Изпитвам ужас от мисълта, че ще прекарам целия ден с теб. Ужасно скучно ми се струва. Освен това рокличката ти стои ужасно и е твърде лятна, но в никакъв случай не я сменяй.“

Ухилвам се. Дявол да го вземе, прекрасен е този безнадежден екземпляр.

Набирам номера на Сикс и се излягам на кревата й. Вдига със сънен глас на третото позвъняване.

— Хей. Спиш ли?

Чувам я да се прозява.

— Очевидно вече не. Но хич не е зле да започнеш да отчиташ часовата разлика.

Разсмивам се.

— Сикс? Та тук е следобед. Дори като отчета часовата разлика, при теб е достатъчно късно.

— Имах тежка сутрин — отвръща тя малко дръпнато. — Липсваш ми. Какво става?

— Нищо особено.

— Лъжеш. Звучиш дразнещо щастлива. Явно с Холдър най-после сте разнищили какво точно се случи онзи път, а?

— Аха. И искам първо теб да уведомя, че аз, Линдън Скай Дейвис, вече не съм свободна жена.

Сикс изпъшква.

— Не мога да разбера защо някой би се подложил на такова мъчение. Но се радвам за теб.

Тъкмо отварям уста да й благодаря и тя ме прекъсва с вик:

— О, господи, Скай!

— Какво?

— Забравих. Та днес е рожденият ти ден, а аз изключих! Честит рожден ден, Скай, и, мамка му, аз съм най-ужасната приятелката на света.

— Няма нищо. — Разсмивам се. — Донякъде се радвам, че забрави. Знаеш, че мразя подаръци и изненади и всичко останало покрай рождените дни.

— А, чакай. Току-що си спомних колко съм готина всъщност. Погледни зад тоалетката по някое време.

Правя гримаса.

— Трябваше да се сетя.

— И да кажеш на новото си гадже да си купи минути.

— Ще му кажа. Трябва да затварям, майка ти ще припадне, като види сметката.

— Е, голяма работа. Не е зле да поработи за по-стабилна хармония с вселената, като твоята майка например.

Засмивам се.

— Обичам те, Сикс. Да се пазиш, чу ли?

— И аз те обичам. Хей, Скай?

— Да?

— Звучиш ми щастлива. Радвам се, че си щастлива.

Усмихвам се и затварям. Връщам се в стаята и макар действително да мразя подаръците, все пак нищо човешко не ми е чуждо, а и съм доста любопитна. Отивам при тоалетката и надничам отзад. На пода лежи обвита в подаръчна хартия кутия, така че се навеждам и я измъквам. Сядам на леглото и отварям капака. Пълна е със сникърс.

По дяволите, много я обичам.