Колийн Хувър
Без Хоуп (19)

Събота, 29 септември 2012 г.
08:40 ч.

Обръщам се да инспектирам леглото, почти решила, че случилото се снощи е сън. Холдър го няма, но на мястото му лежи малка, красиво опакована кутия. Облягам глава на таблата и я взимам. Дълго я гледам, преди най-после да вдигна капачето и да надникна вътре. В кутията лежи нещо като кредитна карта. Вадя я и прочитам указанията.

Купил ми е карта с есемеси. С много есемеси.

Усмихвам се, понеже прекрасно осъзнавам значението на тази карта. Та нали помня съобщението на Сикс. Холдър възнамерява да й открадне момичето, а също така и да използва огромно количество минути за съобщения. Ухилена се пресягам към нощното шкафче и грабвам телефона. Имам едно пропуснато съобщение. От Холдър.

„Гладна ли си?“

Кратко и ясно, но по своя си начин ме уведомява, че още е тук. Или поне тук някъде. Действително ли ми прави закуска? Преди да тръгна към кухнята, отивам в банята да си измия зъбите. Събличам потничето и надявам семпла лятна рокля, после си прибирам косата в опашка. Поглеждам се в огледалото и виждам момиче, което отчаяно копнее да прости на едно момче, но само след солидна доза извинения.

Когато отварям вратата на стаята, от кухнята ме посреща ароматът на бекон и звукът от цвърчаща мазнина. Тръгвам по коридора, завивам към кухнята и спирам за миг. Известно време го наблюдавам. С гръб е към мен и действа край печката, тананика си. Бос е, по дънки и обикновена бяла тениска без ръкави. Отново се чувства като у дома си, а аз не съм сигурна какво мисля по въпроса.

— Тръгнах си рано-рано — обажда се той, без да се обръща, — понеже ме беше страх да не влезе майка ти и да реши, че се опитвам да те забременя. Но после, докато тичах, минах пак от тук и видях, че колата й я няма, и се сетих, че през първия уикенд на месеца ходи на някакво изложение. Така че реших да понапазарувам, тъй като исках да ти приготвя закуска. За малко да купя продукти и за обяд и вечеря, но може би е по-разумно да караме едно по едно. — Най-после се обръща и бавно ме оглежда от горе до долу. — Честит рожден ден! Прекрасна рокля. Купих истинско мляко, искаш ли?

Пристъпвам към бара, без да откъсвам очи от него, мъчейки се да асимилирам потока от думи, излял се от устата му. Придърпвам си стол и сядам. Холдър ми налива чаша мляко, макар да не отговарям на поканата му, и я побутва към мен с широка усмивка. Но преди да успея да отпия, пъргаво преодолява разстоянието помежду ни и с пръст върху брадичката ми повдига главата ми нагоре.

— Трябва да те целуна. Устните ти бяха толкова съвършени нощес, че се уплаших да не съм сънувал. — Привежда се към мен и в мига, в който езикът му погалва моя, ми става ясно, че си имам нов проблем.

Устните му и езикът му, и пръстите му са толкова съвършени, че никога няма да мога да му се сърдя, ако реши да ги използва срещу мен. Сграбчвам тениската му и го дръпвам към себе си. Той простенва, ръцете му се свиват на юмруци в косата ми, после неочаквано ме пуска и отстъпва назад.

— Не. — Ухилва се. — Не съм сънувал.

Връща се при печката, изключва котлона и прехвърля бекона в чиния, в която вече се мъдрят няколко яйца и препечени филийки. После идва при бара и започва да пълни чинията ми. Сяда и се захваща със закуската си. През цялото време не спира да се усмихва и внезапно осъзнавам каква е работата.

Вече знам. Знам какво му има. Знам защо ту е щастлив, ту сърдит, защо настроенията му постоянно се менят и е така невъздържан, просто ненадейно всичко ми се изяснява.

— Може ли да играем на „Вечерен разпит“ на закуска? — обажда се Холдър.

Отпивам от млякото и кимвам.

— Стига аз първа да започна.

Той оставя вилицата до чинията си и се ухилва.

— И без това смятах да те оставя да задаваш всичките въпроси.

— Интересува ме какъв е отговорът само на един.

Той въздъхва и се обляга назад, свежда поглед към ръцете си. Определено избягва очите ми, значи, наясно е, че съм се досетила. Цялата му поза излъчва гузност. Навеждам се напред и го поглеждам гневно.

— Откога взимаш наркотици, Холдър?

Очите му се стрелват към моите, но изражението му не издава нищо. Известно време се взира в мен, но аз не отстъпвам, искам да е знае, че няма да се откажа, докато не си признае. Той стисва устни, после отново свежда поглед. За миг ми хрумва, че може би се кани да побегне, само и само да предотврати разговора, но после виждам на лицето му нещо, което изобщо не очаквам. Трапчинка.

Чертите му се изкривяват, мъчи се да запази самообладание, но ъгълчетата на устата му го издават и накрая не издържа и избухва в смях.

Действително се смее, при това все по-шумно, което истински ме вбесява.

— Наркотици? — повтаря, като не спира да се смее. — Решила си, че взимам наркотици? — Продължава да се кикоти, докато не забелязва, че очевидно не намирам нищо смешно в ситуацията. Спира и си поема дълбоко въздух, после се пресяга през масата и ми хваща ръката. — Не взимам наркотици, Скай. Кълна ти се. Не знам откъде ти хрумна, но наистина се заклевам.

— Тогава какво, по дяволите, ти има?

Изражението му рязко се сменя и той пуска ръката ми.

— Може ли да бъдеш по-конкретна? — Обляга се назад и кръстосва ръце на гърдите си.

Вдигам рамене.

— Добре. Какво точно се случи между нас и защо се държиш така, сякаш нищо не е станало?

Облегнал е лакът на масата и разглежда горната част на ръката си. Дълбоко замислен, бавно проследява контурите на татуировката си с пръсти. Знам, че тишината няма собствен звук, но в момента безмълвието помежду ни е най-пронизителният звук на света. Холдър вдига ръка от масата и ме поглежда.

— Не исках да те предавам, Скай. В живота си съм предал всички, които са ме обичали, а след онзи път, в столовата, разбрах, че съм предал и теб. Затова… реших да си тръгна, преди да ме заобичаш. Иначе всякакъв опит да не те разочаровам щеше да е безсмислен.

Думите му са изпълнени с разкаяние и мъка, и горест, но въпреки това отказва да изрече извинението. Признавам, реагира пресилено и се остави ревността да го победи, но ако бе казал една-едничка дума, щяхме да си спестим цял месец агония. Клатя глава, понеже просто не схващам. Не разбирам защо не може да каже извинявай.

— Защо просто не го каза, Холдър? Защо просто не се извини?

Той се навежда над масата и взима ръката ми, гледа ме право в очите.

— Не се извинявам, понеже… не искам да ми простиш.

Болката в очите му вероятно отразява тъгата в моите, а аз не искам да я вижда. Не искам да вижда, че съм тъжна, затова затварям очи. Холдър пуска ръката ми, после чувам, че заобикаля масата, а накрая усещам, че ръцете му ме обгръщат и вдигат във въздуха. Пуска ме върху бара, така че очите ни да са на едно ниво, отмята косата от лицето ми и ме принуждава да отворя клепачи. Веждите му са сключени и болката, изписана на лицето му, е съвсем истинска, покъртителна.

— Скай, сериозно оплесках нещата. При това неведнъж, знам. Но повярвай ми, онова, което се случи в столовата, не беше ревност или гняв, или нещо друго, от което да се страхуваш. Ще ми се да можех да ти кажа какво точно се случи, но не мога. Някой ден ще ти кажа, но не и сега, и искам да ми вярваш. А не ти се извинявам, защото не искам да забравиш какво се случи и не искам никога да ми простиш. Никога. Не искам да ме оправдаваш пред себе си, Скай.

Навежда се и лекичко ме целува, после се дръпва и продължава:

— Заповядах си да стоя настрани от теб, да те оставя да ми се сърдиш, защото действително има безброй неща, които все още не съм готов да споделя с теб. И се опитах, наистина се опитвах да стоя настрани, но просто не мога. Не съм достатъчно силен, за да лиша и двама ни от всичко, което бихме могли да имаме. И вчера, в столовата, когато прегърна Брекин и се разсмя… Стана ми толкова приятно, че си щастлива, Скай. И отчаяно пожелах аз да съм този, заради когото се смееш. Разкъсвах се от мъка, задето си убедена, че не ми пука за нас, задето не вярваш, че онзи уикенд бе най-съвършеният в живота ми. Напротив, пука ми и онези мигове бяха най-прекрасните. Онзи уикенд бе най-божественият в историята на всички уикенди.

Сърцето ми бясно препуска, почти със същата скорост, с която думите се изливат от устата му. Той пуска лицето ми и погалва косата ми, после обгръща тила ми с длани. Поема си няколко глътки въздух, за да се успокои, и добавя:

— Съсипвам се, Скай. — Гласът му звучи по-спокойно. — Съсипвам се, тъй като не искам да мине и ден, без да знаеш какво усещам към теб. Не се чувствам готов да заявя, че съм влюбен в теб, защото не съм. Още не. Но това, което чувствам, е много повече от обикновено харесване. Толкова повече. През последните няколко седмици се опитвам да разбера какво точно чувствам. Опитвам се да разбера защо не съществува подходяща дума. Искам да ти обясня какво точно чувствам, но в целия проклет речник няма нито една дума, която да описва чувството между харесване и любов, а точно тя ми трябва. Трябва ми, защото искам да я чуеш от устата ми.

Приближава ме към себе си и ме целува. Кратки, леки целувки, но не спира да ме целува, отново и отново, като всеки път се отдръпва за кратко, за да ми даде възможност да реагирам.

— Кажи нещо — примолва ми се накрая.

Вглеждам се в уплашените му очи и за първи път, откакто се запознахме, ми се струва, че най-после го разбирам. Изцяло. Поведението му не се дължи на факта, че страда от раздвоение на личността. Напротив, у Дийн Холдър има само една-единствена страна.

Страст.

Проявява страст към живота, към любовта, към собствените си думи, към Лес. И проклета да съм, ако току-що не ме добави към този списък. Напрежението, което излъчва, не е стряскащо… а красиво. Открай време се мъча да открия начин да притъпя чувствата си, но сега, при вида на пламенния ентусиазъм в очите му, искам друго, искам да отворя всичките си сетива за живота. За хубавото и лошото, за красивото и грозното, за удоволствията и болката. Искам. Искам да вкусвам от живота като него. И първият, пред когото имам желание да се разтворя, е това загубило надежда момче, което излива душата си, търси най-подходящата дума, отчаяно иска да ми помогне да си възвърна чувствата.

Да мога пак да осезавам.

Думата ми хрумва мигновено, сякаш винаги е съществувала, скътана в речника между „обичам“ и „харесвам“, точно там, където й е мястото.

— Осезавам — казвам.

Отчаянието в очите му се отдръпва и той се засмива неразбиращо.

— Какво? — Клати глава, но така и не проумява отговора ми.

— Осезавам. Ако разбъркаш част от буквите на обичам и харесвам, се получава осезавам. Можеш това да използваш.

Той отново се разсмива, но видимо му олеква. Притегля ме в обятията си, целува ме и този път в целувката му се долавя единствено облекчение.

— Осезавам те, Скай — прошепва с устни, допрени до моите. — Толкова много.