Колийн Хувър
Без Хоуп (14)

Тринайсет години по-рано

— Хей.

Заровила съм глава в скръстените си ръце и не я вдигам. Не искам да види, че пак плача. Знам, че няма да ми се присмее — никой от двамата не би ми се присмял… никога. Но всъщност не знам защо плача и искам да спра, но не мога, и ненавиждам усещането, ненавиждам го, ненавиждам го.

Той присяда на тротоара до мен, а тя застава от другата ми страна. Не вдигам глава и още ми е тъжно, но не искам да си тръгват, понеже с тях ми е добре.

— Виж, това може да те разведри — обажда се тя. — Направих по една за двете ни в училище. — Не ме кара да погледна, така че не вдигам очи, но усещам, че слага нещо върху коляното ми.

Не помръдвам. Не обичам подаръци и не искам да види кога ще го погледна.

Стоя със сведена глава и продължавам да плача. Не мога да разбера какво ми има. Нещо ми има, иначе няма да се чувствам така всеки път, когато се случи. Защото е нормално да се случва. Така поне ми казва татко. Нормално е да се случва и трябва да спра да плача, понеже той безкрайно се натъжава, когато плача.

Остават с мен още дълго, дълго време, но не знам колко точно, тъй като не знам дали часовете траят по-дълго от минутите. По някое време той се навежда към мен и прошепва в ухото ми: „Не забравяй какво ти казах. Нали помниш какво трябва да правиш, когато се почувстваш тъжна?“. Кимвам, без да вдигам глава, без да го поглеждам. Винаги правя онова, което ми е казал да правя, когато ми е тъжно, но понякога тъгата въпреки това не си отива.

Остават още няколко часа или минути, но накрая тя се изправя. Ще ми се да останат още една минута или още два часа. Никога не ме питат какво има и затова толкова ги харесвам и ми се иска да останат.

Вдигам лакът и надниквам изпод него, виждам как краката й се отдалечават. Направила ми е гривничка. Еластична е, лилава и отгоре е прикрепено половин сърце. Нахлузвам си я на китката и се усмихвам, макар да продължавам да плача. Изправям глава и виждам, че той не е тръгнал, седи и ме гледа. Изглежда тъжен и ми става гузно, че го натъжавам.

Той се изправя с лице към моята къща. Дълго време я наблюдава и мълчи. Винаги много мисли и винаги се чудя какво толкова мисли. После поглежда към мен. „Не се тревожи“, казва и се опитва да се усмихне заради мен. „Той няма да живее вечно.“ Обръща се и тръгва към тяхната къща, така че затварям очи и отново отпускам глава в шепи.

Не знам защо му хрумна да каже такова нещо. Не искам татко да умре… искам само да спре да ме нарича „Принцесо“.