Колийн Хувър
Без Хоуп (13)

Събота, 01 септември 2012 г.
19:15 ч.

— Спагетите ти са отвратителни. — Гребвам си още малко и затварям очи, за да се насладя на най-вкусната паста, която някога съм вкусвала.

— Напротив, ужасно ти харесват и си го знаеш — възразява Холдър. Изправя се за миг, взима две салфетки и ми подава едната. — Я си избърши брадичката, цялата си се омазала с отвратителния сос.

След инцидента при хладилника ситуацията малко или много се нормализира. Той ми подаде чаша вода и ми помогна да се изправя, после ме тупна по дупето и ме впрегна на работа. Явно точно от това съм имала нужда, за да престана да се чувствам неловко — от едно хубавичко тупване по задника.

— Играл ли си някога на „Вечерен разпит“? — питам го.

Той поклаща глава.

— Искаш да играем ли?

Кимвам.

— Доста удобен начин да се опознаем. При положение, че от следващата ни среща нататък предимно ще се натискаме, не е зле да отметнем всички въпроси още сега.

Холдър се изсмива.

— Права си. Как се играе?

— Задавам ти много личен, неудобен въпрос, а ти нямаш право да хапнеш нито хапка, нито пък да отпиеш и глътка, докато не отговориш честно. И обратно.

— Не звучи особено трудно. А какво става, ако не отговоря?

— Умираш от глад.

Той почуква с пръсти по масата и оставя вилицата.

— Навит съм.

Вероятно нямаше да е зле да си подготвя няколко въпроса, но предвид това, че измислих играта преди не повече от трийсет секунди, реално нямах възможност. Отпивам от разреденото безалкохолно и се замислям. Малко ми е неловко да задълбая твърде надълбоко — при нас това като че ли неизбежно води до лош край.

— Добре, измислих. — Оставям чашата на масата и се облягам назад. — Защо тръгна след мен онзи път на паркинга на магазина?

— Нали ти казах, припознах се.

— Помня, но в кого?

Холдър се размърдва смутено на стола и се прокашля. Неволно посяга към чашата, но аз го спирам.

— Не може да пиеш. Първо отговори на въпроса.

Той въздъхва, но бързо се примирява.

— В първия момент не бях много сигурен на кого точно ми напомняш, знаех само, че ми приличаш на някого. И едва по-късно се сетих, че ми напомняш на сестра ми.

Сбръчквам нос.

— Напомням ти на сестра ти? Та това е извратено, Холдър.

Той се разсмива, после прави гримаса.

— Не, не в такъв смисъл. Изобщо не в такъв смисъл, пък и тя изглеждаше съвсем другояче. Но все пак с нещо ми напомни на нея. А защо тръгнах след теб, нямам представа. Суперстранно се почувствах. Въобще цялата ситуация беше абсолютно нереална, да не говорим, че няколко часа по-късно те срещнах отново точно пред къщата ни… — Той млъква насред изречението и свежда поглед към пръстите на ръката си, които бавно чертаят кръгове по ръба на чинията. — Сякаш беше писано да се случи — довършва тихо.

Поемам си дълбоко въздух в опит да осмисля този отговор, като внимателно асимилирам последното изречение. Холдър ме поглежда напрегнато и ми става ясно, че се е притеснил да не ме е стреснал. Усмихвам му се окуражително и посочвам чашата.

— Можеш да пиеш. И е твой ред да питаш.

— О, въпросът ми е съвсем лесен. Искам само да разбера кого съм настъпил по мазола. Днес получих загадъчно съобщение от неизвестен подател. Гласеше единствено следното: „Ако смяташ да излизаш с моето момиче, купи си предплатени минути и престани да пилееш моите, задник такъв“.

Прихвам.

— Това е Сикс. Авторът на ежедневните позитивни есемеси, адресирани към моя милост.

Холдър кимва.

— Много се надявах да е така. — Навежда се напред и присвива очи. — Не обичам да деля нищо с никого и ако авторът беше от мъжки пол, едва ли щях да отговоря толкова любезно.

— Ама ти си й отговорил? Какво й писа?

— Това следващият ти въпрос ли е? Защото, ако е така, смятам да хапна още малко.

— Охо, не бързай толкова, а отговаряй.

— Да, отговорих. Писах: „Как се купуват допълнителни минути?“.

Сърцето ми се разтапя и едва успявам да сдържа усмивката си. Уф, колко съм жалка! Тръсвам глава.

— Обаче се шегувах, не ми беше това въпросът. Още е мой ред.

Той пуска отново вилицата и ме поглежда възмутено.

— Ще ми изстине вечерята.

Облягам лакти на масата и сплитам пръсти под брадичка.

— Искам да ми разкажеш за сестра си. И защо говориш за нея в минало време.

Той накланя глава назад и вдига очи към тавана, после прокарва длани по лицето си.

— Ох. Сериозно дълбаеш, а?

— Такава е играта. Не аз съм измислила правилата.

Той пак въздъхва и ми се усмихва, но в усмивката му се долавя някаква болка, та мигом ми се приисква да си бях замълчала.

— Помниш ли, дето ти казах, че миналата година беше много тежка за семейството ни? — Кимвам. Той прочиства гърло и пръстите му отново започват да чертаят кръгове около чинията. — Умря преди тринайсет месеца. Самоуби се, макар майка ми и баща ми да предпочитат термина „умишлено предозиране“.

Не откъсва очи от моите, така че от уважение и аз му отвръщам със същото, макар да ми е ужасно трудно да го гледам. Нямам представа как да реагирам на нещо такова, но вината си е моя, че повдигнах въпроса.

— Как се казваше?

— Лесли. Аз й казвах Лес.

При името й в гърдите ми се надига непонятна тъга и внезапно вече не ми се яде.

— По-голяма ли беше от теб?

Холдър се навежда напред и си взима вилицата, после я завърта в купичката. Вдига навитите спагети към устата си.

— Бяхме близнаци — отвръща безизразно.

О, боже. Посягам към чашата, но той ми я измъква от ръцете и поклаща глава.

— Мой ред е — отбелязва с пълна уста. Сдъвква си хапката и отпива малко безалкохолно, после избърсва устни със салфетката. — Искам да ми разкажеш за баща си.

Този път аз изпъшквам. Скръствам примирено ръце на масата.

— Както казах, не съм го виждала от тригодишна. Нямам никакъв спомен за него. Поне си мисля, че нямам. Дори не знам как изглежда.

— Майка ти не пази ли някакви снимки?

Хм, та той явно не знае, че съм осиновена.

— Нали помниш, че сам отбеляза колко млада изглежда майка ми? Защото действително е млада. Осиновила ме е.

Това с осиновяването никога не е било проблем за мен. Никога не съм се смущавала или срамувала, или пък чувствала потребност да прикривам истината. Но Холдър така ме зяпва, сякаш току-що съм обявила, че съм се родила с пенис. Гледа ме напрегнато, та чак се размърдвам смутено.

— Какво толкова? За първи път ли срещаш човек, който е осиновен?

Трябват му още няколко секунди, за да се съвземе, но най-накрая успява да овладее озадаченото си изражение, да го скрие някъде и да го замени с усмивка.

— Осиновили са те, когато си била на три? Карън те е осиновила, така ли?

Тръсвам глава.

— Била съм на пет. Истинската ми майка починала, когато съм била на три, и ме сложили в дом за деца. Баща ми не можел да ме гледа сам. Или не е искал да ме гледа сам. За мен няма значение. С Карън извадих огромен късмет и не чувствам никаква потребност да ровя в миналото. Ако е искал да знае къде съм, щял е да ме потърси.

Ако съдя по изражението му, съвсем не е приключил с въпросите, но нямам търпение да си взема още спагети и да върна топката в моето игрище.

Посочвам ръката му с вилица.

— Какво означава татуировката ти?

Той протяга ръка и прокарва пръсти върху изписаните думи.

— Нещо, което да ми напомня. Направих си я, след като Лес си отиде.

— Какво да ти напомня?

Холдър надига чаша и отклонява поглед. Това е единственият въпрос, на който не успява да отговори, докато ме гледа в очите.

— Напомня ми за всички хора, които някога съм предал. — Отпива, после връща чашата на масата, без да ме поглежда.

— Тая игра май не е много забавна, а?

Той се засмива тихичко.

— Никак. Направо е отвратителна. — Най-после ме поглежда и се усмихва. — Но трябва да продължаваме, понеже имам още въпроси. Помниш ли нещо отпреди да те осиновят?

Поклащам глава.

— Не бих казала. Само откъслечни неща, но когато няма кой да потвърди спомените, започваш да ги губиш един по един. Единственото, което пазя отпреди Карън да ме осинови, са някои бижута, но нямам представа от кого са ми. Невъзможно ми е да разгранича някогашната реалност и сънищата, или нещо, гледано по телевизията.

— А майка си помниш ли?

Млъквам за миг и превъртам въпроса в главата си. Не помня майка си. Изобщо. Това е единственото нещо, свързано с миналото ми, за което съжалявам.

— Карън ми е майка — отвръщам решително. — Мой ред е. Последен въпрос, после минаваме на десерта.

— Мислиш ли, че имаме достатъчно неща за десерт? — подкача ме той.

Хвърлям му гневен поглед и задавам последния въпрос.

— Защо го преби?

Изражението му рязко се сменя и ми става ясно, че е излишно да обяснявам за кого говоря. Поклаща глава и избутва купата със спагетите.

— Не ти трябва да знаеш отговора, Скай. Ще си понеса наказанието.

— Напротив, искам да знам.

Той навежда глава и обляга челюст на длан, после раздвижва врата си. Все така с пръсти върху брадичката, обляга лакът на масата.

— Както вече казах, защото е задник.

Този път аз присвивам очи срещу него.

— Много двусмислено. Нали не си падаше по двусмислиците.

Изражението му не се променя и той не сваля очи от мен.

— Беше през първата ми седмица на училище след смъртта на Лес — подхваща. — И тя ходеше в същото училище, така че всички знаеха какво се е случило. И случайно в коридора чух тоя тип да казва нещо по неин адрес. Не бях съгласен с мнението му и не му го спестих. Малко се поувлякох и в един момент се озовах отгоре му, но вече не ми пукаше. Не спирах да го удрям, но просто не ми пукаше. Най-страшното е, че това хлапе вероятно ще остане глухо с лявото ухо до края на живота си, но на мен продължава да не ми пука.

Гледа ме, но май не ме вижда. В очите му се е настанило онова сериозно изражение, което съм виждала и по-рано. И тогава не ми хареса, а сега още по-малко, но поне вече донякъде го разбирам.

— Какво е казал по неин адрес?

Холдър отпуска рамене и очите му се свеждат към масата.

— Чух го да се хили и да обяснява на приятелчето си, че Лес била избрала по-лесния път… като истинска егоистка. И че ако не била такава страхливка, щяла да се справи.

— С кое да се справи?

Той вдига рамене.

— С живота — отвръща равнодушно.

— Но според теб не е избрала лесния път — отбелязвам и това не е въпрос.

Холдър отново се навежда напред, пресяга се през масата и обгръща ръката ми в своите две. Прокарва палци по дланта ми, поема си дълбоко въздух и бавно издишва.

— Лес беше най-смелият човек, когото съм познавал. Нужна е много смелост, за да направиш онова, което извърши тя. Да приключиш с всичко, без да знаеш какво следва. Без да знаеш дали изобщо следва нещо. Далеч по-лесно е да продължиш да съществуваш, лишен от живинка, отколкото да кажеш „майната на всичко“ и просто да си тръгнеш. А тя е една от малкото, която посмя да каже „майната на всичко“. И ще й се възхищавам, додето съм жив, защото мен лично ме е страх да постъпя като нея.

Притиска ръката ми между своите и едва тогава забелязвам, че треперя. Поглеждам го — втренчил се е в мен. Няма подходящи думи за такъв момент, така че дори не правя опит да кажа нещо. Той се изправя и се навежда през масата, плъзва ръка зад тила ми. Целува ме по косата, после отива към кухнята.

— Брауни или курабии? — пита през рамо, сякаш не осъзнава, че съм онемяла.

Поглежда ме, а аз все така го зяпам шокирано. Не знам какво да кажа. Не спомена ли току-що, че го спохождат мисли за самоубийство? Или това беше метафора? Или обикновена мелодрама? Нямам представа какво да правя с бомбата, която е пуснал в скута ми.

Връща се с чиния, пълна с браунита и курабии, слага я на масата и коленичи пред мен.

— Хей — подхваща утешително, като обгръща лицето ми с длани. Изражението му е съвсем спокойно. — Не исках така да те стресна. Нямам желание да се самоубивам, ако от това се шашна така. Съвсем наред съм си с главата. Не съм откачен. Не страдам от посттравматичен стрес. Чисто и просто, обичах сестра си повече от всичко на света и ми е много тежко, когато мисля за нея. Но когато си повтарям, че постъпката й е благородна, ми става по-леко, затова ще продължавам да си го казвам. Опитвам се някак да го преодолея. — Обгърнал е плътно лицето ми и ме гледа отчаяно, иска да ме накара да разбера. — Страхотно я обичах, Скай. И трябва да вярвам, че не е имала друг вариант, защото ако не го вярвам, никога няма да си простя, че не й помогнах да намери друг път. — Опира чело в моето. — Разбираш ли?

Кимвам и се дръпвам от ръцете му. Не мога да му позволя да ме види в такова състояние.

— Трябва да ида до банята.

Сторва ми път и аз хуквам към банята, затръшвам вратата и правя нещо, което не ми се е случвало от петгодишна. Разплаквам се.

Не че се разревавам с пълна сила. Не хлипам, даже не издавам никакъв звук. По бузата ми се търкулва една-единствена сълза, но и нея избърсвам сърдито. Дръпвам една салфетка от кутията и попивам очите си в опит да спра другите.

Все още нямам представа какво да му кажа, но пък май така или иначе приключихме темата, ето защо решавам засега да не дълбая повече. Тръсвам ръце, поемам си голяма глътка въздух и отварям вратата. Чака ме в коридора, скръстил крака при глезените, небрежно пъхнал ръце в джобовете. Когато се появявам, се изправя и прави крачка към мен.

— Наред ли е всичко?

Усмихвам се, доколкото мога, кимвам и въздъхвам.

— Нали ти казах, че си много сложен. Ето ти доказателство.

Той се усмихва и ме побутва към спалнята. Увива ръце около тялото ми така, както е зад мен, обляга брадичка на темето ми и по този начин се придвижваме напред.

— Вече може ли да забременяваш?

Прихвам.

— Не. Важи за целия уикенд. Освен това първо трябва да целунеш момичето, преди да го забремениш.

— Май покрай домашното обучение си пропуснала курса по сексуално образование. Понеже с лекота мога да те забременя, без нито веднъж да те целуна. Искаш ли да ти покажа?

Скачам на леглото и взимам книгата, отварям я там, докъдето сме стигнали предната вечер.

— Няма нужда, вярвам ти. Освен това се надявам да получа солидна доза сексуално образование, преди да стигнем до последната страница.

Холдър се отпуска на леглото, а аз лягам до него. Сплита ръце около тялото ми и ме притегля към себе си, така че облягам глава на гърдите му и започвам да чета.

Знам, че не го прави нарочно, но непрекъснато се разсейвам. Усещам как ме гледа, как наблюдава устата ми, докато чета, върти кичурче от косата ми с пръсти. Всеки път, когато отгърна някоя страница, го поглеждам и неизменно виждам едно и също съсредоточено изражение. Втренчил се е в устата ми, та съм сигурна, че изобщо не слуша какво му чета. Затварям книгата и я подпирам на корема си. Май дори не забелязва.

— Защо спря да говориш? — обажда се след малко, без да променя изражението си или да откъсва очи от устните ми.

— Да говоря ли? Холдър, та аз чета. Има известна разлика. А като те гледам, май изобщо не си внимавал.

Той ме поглежда в очите и се ухилва.

— Напротив, много внимавах. Много внимавах как си движиш устата. Може да не съм чул какво казваш, но на устата ти определено обърнах голямо внимание.

Той ме смъква от гърдите си, слага ме да легна по гръб, после се плъзва до мен и ме придърпва към себе си. Изражението му обаче си остава същото — зяпнал ме е така, сякаш иска да ме изяде. Мигом ми се приисква точно така да направи.

Посяга към устните ми и бавно проследява контура им с пръсти. Усещането е толкова възхитително, че се опитвам да не дишам от страх да не спре. Мога да се закълна, че пръстите му имат пряка връзка с всяко чувствително местенце по цялото ми тяло.

— Имаш прекрасна уста — отбелязва. — Не мога да спра да я гледам.

— Трябва да я опиташ на вкус — предлагам му. — Доста е апетитна.

Той стисва очи и простенва, после притиска глава в шията ми.

— Престани, подло девойче.

Разсмивам се и тръсвам глава.

— В никакъв случай. Това тъпо правило си е твое, защо да го спазвам?

— Защото знаеш, че съм прав. Не мога да те целуна тази вечер, понеже целувките водят до нещо друго, а то пък води до следващото, а с това темпо до следващия уикенд ще сме приключили с всички първи стъпки. Не искаш ли да удължим първите стъпки поне още малко? — Вдига глава, за да ме погледне.

— Какви първи стъпки? — питам. — И колко са точно?

— Не са много и точно затова трябва да подхождаме пестеливо. И без това отметнахме твърде много, откакто се запознахме.

Извъртам глава към него.

— Че кои първи стъпки сме преминали?

— Най-лесните. Първа прегръдка, първа среща, първа караница, първото ни преспиване заедно, макар че аз така и не заспах. Вече почти нищо не ни остава — първа целувка, първо съвместно преспиване, в което и двамата сме будни. Първи брак. Първо дете. И с това приключваме. Животът ни ще стане обикновен и скучен и ще трябва да се разведем, за да мога да се оженя за някоя двайсетгодишна мадама, та отново да премина през всички първи стъпки, а на теб ще оставя да гледаш децата. — Той обхваща бузата ми с длан и ми се усмихва. — Виждаш ли, бейби? Правя го само заради теб. Колкото по-дълго изчаквам, преди да те целуна, толкова повече време ще мине, преди да бъда принуден да те зарежа.

Смея се.

— Ама че логика. Вече не те харесвам чак толкова.

Той плъзва тяло върху моето, подпирайки се на ръцете си.

— Вече не ме харесваш чак толкова, така ли? Значи, все пак малко ме харесваш.

Поклащам глава.

— Изобщо не те харесвам. Отвращаваш ме. Даже е най-добре изобщо да не ме целуваш, понеже май току-що тайно повърнах.

Холдър се изсмива и отпуска тежестта си само на едната ръка, без да отмества тяло. Навежда устните си към главата ми и ги притиска до ухото ми.

— Малка лъжкиня — прошепва. — Много ме харесваш и веднага ще ти го докажа.

Затварям очи и ахвам на глас, когато устните му докосват шията ми. Целува ме лекичко, точно под ухото, и стаята внезапно се завърта. Бавно придвижва устни обратно до ухото ми и промърморва:

— Усети ли?

Поклащам глава отрицателно, колкото и да ми е трудно.

— Искаш ли пак да го направя?

Клатя глава от чист инат, но се надявам да може да ми чете мислите, понеже вътрешно крещя с пълно гърло, да, сто пъти да. Хареса ми. Дяволски ми хареса. И, дявол да го вземе, искам пак да го направи.

Разсмива се на неубедителното клатене на главата ми и приближава устни до устата ми. Целува ме по бузата и продължава да реди нежни целувки надолу до ухото ми, където спира и отново прошепва:

— А сега?

О, господи, никога в живота си не съм се чувствала така лишена от скука, както сега. Още дори не ме е целунал, а това вече е най-хубавата целувка в живота ми. Отново поклащам глава, без да отварям очи, защото ми е приятно да не зная какво следва. Като например ръката, която тъкмо в този момент се притиска във външната страна на бедрото ми и бавно се плъзва до талията ми. Той лекичко подпъхва ръка под тениската ми, така че пръстите му едва-едва докосват ръба на панталоните ми, и там се спира, а палецът му бавно се движи напред-назад по корема ми. Така остро усещам всяко негово движение, че съм почти сигурна, че ако се наложи, бих могла да разпозная отпечатъка от пръста му сред цяла колекция отпечатъци.

Прокарва нос по контура на челюстта ми и тежкото му дишане ме успокоява, че след тази вечер няма начин да издържи да не ме целуне. Или поне отчаяно се надявам да съм права. Когато отново спира устни край ухото ми, не казва нищо. Вместо това лекичко ме целува и всички нервни окончания в тялото ми реагират. От главата до петите, цялото ми тяло стене за устните му.

Опирам длан в шията му и усещам как кожата му настръхва. Явно този простичък жест за миг сломява решителността му и за секунда езикът му среща шията ми. Изстенвам и при този звук той напълно обезумява.

Ръката му изоставя талията ми и прихваща главата ми, придърпва шията ми към устните си, вече напълно невъздържан. Отварям очи, стресната от рязката промяна. Целува и прокарва език, милва всеки сантиметър от шията ми, като вдига глава за глътка въздух само когато стане крайно необходимо. За миг виждам звездите над главата си, но не стигам дори до първата, защото очите ми се затварят от само себе си и с мъка удържам звуците, които ми е прекалено неудобно да издам.

Устните му се плъзват по-надолу към гърдите ми. Ако запасът ни от първи стъпки не бе така ограничен, щях сама да си разкъсам тениската, за да го накарам да продължи. Но той не ми дава такава възможност. Тръгва с целувки по обратния път към брадичката и прокарва нежна пътечка около цялата ми уста, като внимава да не докосне устните ми. Стискам очи, но усещам накъсания му дъх и знам, че едва се сдържа да не ме целуне. Отварям очи и виждам, че отново е зяпнал устните ми.

— Толкова са съвършени — едва промълвява, останал без дъх. — Като две сърца. Бих могъл да ги гледам дни наред и пак няма да ми дотегне.

— В никакъв случай. Ако само гледаш, на мен ужасно ще ми дотегне.

Лицето му се изкривява в гримаса и е очевидно, че му е изключително трудно да се сдържа. Не знам защо така ми въздейства впитият му поглед върху устните ми, но това определено е най-еротичното в цялата ситуация. И затова правя нещо, което вероятно не бива. Облизвам устни. Съвсем бавно.

Той отново изстенва и притиска чело в моето. Ръката му поддава и тялото му се отпуска върху моето. Обгръща ме силно. Плътно. С всеки сантиметър от тялото си. И двамата простенваме едновременно, когато телата ни откриват съвършения контакт, и внезапно нещата се завъртат на бързи обороти. Започвам да дърпам ризата му и той се изправя на колене, за да ми помогне да я смъкна. После увивам крака около кръста му и го притискам към себе си, понеже в момента няма нищо по-страшно от мисълта да се отдръпне от мен.

Холдър отново плътно допира чело в моето и телата ни пак се съединяват, слепват се като двете последни късчета от огромен пъзел. Бавно се люлее върху мен и при всяко движение устните му се приближават все по-близо и по-близо, докато накрая лекичко докосват моите. Но така и не преодолява докрай разстоянието въпреки неумолимата ми потребност. Устните ни само се опират, без да се целуват. И всеки път, когато тялото му се плъзва върху моето, дъхът му се прокрадва в устата ми и аз лакомо го поемам, защото имам чувството, че всяка една глътка ми е жизненонеобходима, ако искам да преживея този миг.

В продължение на няколко минути запазваме този ритъм, тъй като никой не иска пръв да инициира целувката. Очевидно е, че и двамата го желаем, но също толкова очевидно е, че май съм си намерила майстора, поне що се отнася до инат.

Все така придържа главата ми, притискайки чело в моето, но сега лекичко отдръпва устни, колкото да ги оближе. И когато отново ги опира в моите, влажната им повърхност се плъзва нежно и аз потъвам някъде дълбоко, съмнявайки се, че ще успея да изплувам.

Холдър намества тежестта си и не знам какво точно се случва, но главата ми някак се отмята от само себе си и от устата ми се изтръгва едно несъзнателно „О, боже“. Съвсем не искам да откъсна устни от неговите, понеже усещането е зашеметяващо, но и така се чувствам невероятно. Увивам ръце около гърба му и притискам глава във врата му за опора, защото имам усещането, че земята се е изместила от оста си и само Холдър я крепи да не полети в небитието.

Осъзнавам какво е на път да се случи и започва да ме обзема паника. Като изключим ризата му, и двамата сме напълно облечени, дори не се целуваме… и въпреки това стаята започва да се върти, така силно ми въздействат ритмичните движения на тялото му. Ако не спре, ще се разпадна, ще се разтопя намясто и това вероятно ще бъде най-смущаващият момент в живота ми. Но ако го помоля да спре, нищо чудно действително да го направи, а това със сигурност ще бъде най-разочароващият миг в живота ми.

Опитвам се да успокоя дишането си и да сведа до минимум звуците, които неволно се изтръгват от устните ми, но установявам, че съм изгубила всякакъв самоконтрол. Тялото ми очевидно твърде много се наслаждава на контакта, макар и лишен от целувки, и не мога да се накарам да спра. Решавам да пробвам друго. Да го помоля той да спре.

— Холдър — прошепвам задъхано. Не искам да спре, но се надявам все пак да схване намека и да ме пусне. Трябва да спре. Трябваше да спре още преди две минути.

Но той не спира. Продължава да целува шията ми и да извива тялото си върху моето, както са правили и други момчета преди него, но този път е различно. Този път е съвсем различно и е божествено, и това безумно ме плаши.

— Холдър — опитвам се да повиша глас, но в тялото ми не са останали никакви сили.

Той ме целува по слепоочието и забавя темпо, но така и не спира.

— Скай, ако искаш да ме помолиш да спра, ще спра. Но много се надявам да не го поискаш, понеже никак не искам да спра, така че… моля те. — Той се отдръпва леко и ме поглежда в очите, а тялото му продължава лекичко да се движи върху моето. Очите му са изпълнени с болка и тревога и е останал без дъх. — Няма да отидем по-нататък, обещавам ти. Но моля те, не ме карай да спра точно сега. Имам нужда да те гледам и да те слушам, защото фактът, че действително усещаш, ме побърква. Невероятна си и цялото чувство е невероятно… и моля те. Просто… моля те.

И той се навежда, като ме целува съвсем, съвсем лекичко по устата. Колкото да се досетя какво ще представлява истинската целувка, а аз се разтрепервам само от мисълта за нея. Тялото му спира да се движи и той се надига на ръце, докато чака да реша.

В мига, в който се отделя от мен, гърдите ми се изпълват с горчиво разочарование и буквално ми се доплаква. Не защото е спрял, или защото се разкъсвам какво ще последва… а защото не съм и предполагала, че двама души биха могли да постигнат такъв контакт, на такова интимно ниво, както и че усещането може да бъде толкова прекрасно. Сякаш целият смисъл на цялата човешка раса се върти именно около този миг, около нас двамата. И всичко, което някога се е случило или някога ще се случи в света, е просто фон на онова, което се случва помежду ни, затова не искам да свършва. Не искам. Поклащам глава, поглеждам в умолителните му очи и успявам единствено да прошепна:

— Недей. Каквото и да правиш, недей да спираш.

Той пъха ръка зад тила ми и навежда глава, притиска чело в моето.

— Благодаря ти — едва промълвява и лекичко се отпуска върху мен, възобновявайки контакта. Целува ъгълчетата на устата ми няколко пъти, после устните му поемат надолу към брадичката и шията ми. И колкото по-ускорено диша, толкова по-накъсано дишам и аз. Колкото по-накъсано дишам, толкова по-пламенно целува шията ми. И колкото по-пламенно ме целува, толкова по-нетърпеливо се движат телата ни, следват мъчителен ритъм, който, ако съдя по собствения си пулс, не би могъл да продължи дълго.

Забивам пети в матрака и нокти в гърба му. Той спира да ме целува и ме поглежда с премрежени очи. Впива поглед в устата ми и колкото и да ми се иска да продължавам да го гледам, очите ми отказват да стоят отворени. Неволно се затварят, когато първите студени вълни заливат тялото ми като предупреждение какво ще последва.

— Отвори очи — нарежда ми.

С удоволствие бих ги отворила, но съм напълно безпомощна.

— Моля те.

Тези две думички обаче свършват работа и очите ми се отварят. Вторачил се е в мен с такава непреодолима жажда, че усещането е далеч по-еротично, отколкото ако действително се целувахме. И колкото и да ми е трудно точно в този момент, без да откъсвам очи от неговите, отпускам ръце, стисвам чаршафа в юмруци и благодаря на съдбата, че доведе това лишено от надежда момче в живота ми. Защото до този момент — докато не ме заливат първите вълни на чисто и абсолютно блаженство — не съм имала и представа какво изпускам.

Тялото ми започва да трепери под неговото, но той не откъсва очи от моите. Вече не мога да задържа клепачите си отворени, колкото и да се мъча, така че се предавам. Усещам как устните му внимателно се плъзват върху моите, но въпреки всичко не ме целува. Упорито притискаме устни, ритъмът му не отслабва и усещам как последните ми стонове и напрегнатото ми дишане, а може би дори и частица от сърцето ми се изплъзват и се вливат в него. Бавно, блажено се връщам на земята и той най-после спира и ме оставя да се съвзема от това безумие, което въпреки всичко, благодарение на него, ми се струва съвсем естествено.

И макар да съм напълно изтощена и физически, и емоционално, и цялото ми тяло да се тресе, той продължава да ме целува по шията и рамене и навсякъде другаде, но не и там, където копнея да бъда целуната — по устата.

Но очевидно предпочита да спази заканата си, да продължи да се инати, защото отдръпва устни от рамото ми, приближава ги към лицето ми и въпреки това отказва да осъществи контакт. Прокарва пръсти по челото ми, около мястото, където започва косата ми, и нежно приглажда някакъв кичур.

— Невероятна си — прошепва и този път ме гледа право в очите, а не в устата. Думите му до голяма степен изкупват ината му, така че неволно му се усмихвам. Холдър рухва на леглото до мен, все още запъхтян, все така съсредоточен да овладее желанието, което, сигурна съм, продължава да пулсира във вените му.

Затварям очи и се заслушвам в тишината, която се настанява помежду ни, когато накъсаното ни дишане постепенно утихва до спокоен, равномерен ритъм. Тихо е, а това вероятно е най-истинският покой, който някога е обземал съзнанието ми.

Холдър протяга пръсти и увива кутре около моето, сякаш няма сили да хване цялата ми ръка. Приятно е, понеже и преди сме се държали за ръцете, но така, с кутрета, никога. Направили сме поредната първа стъпка. Но това ни най-малко не ме разочарова, защото вече знам, че първите стъпки нямат значение. Може да ме целуне за първи или двайсети, или милионен път и въобще няма да ми пука дали това ми е първата целувка, или не, тъй като съм почти сигурна, че току-що счупихме рекорда за най-добра първа целувка в историята на първите целувки — без дори да се целунем.

След дълга пауза съвършена тишина Холдър въздъхва и сяда в леглото.

— Трябва да си ходя. Не мога да издържа и секунда повече в едно легло с теб.

Обръщам глава и обезсърчено наблюдавам как става и си навлича обратно тениската. Като вижда нацупената ми физиономия, той се ухилва и се навежда над мен, така че лицето му се приближава опасно близо до моето.

— Когато казах, че тази вечер няма да те целуна, бях твърдо решен. Но, дявол да го вземе, Скай, нямах представа колко ще ме затрудниш.

Пъха ръка зад тила ми и аз тихичко изохквам, имам чувството, че сърцето ми ще изскочи. Целува ме по бузата и колебанието му, когато неохотно се отдръпва, е съвсем осезаемо.

Тръгва заднишком към прозореца, без да отделя очи от мен. Преди да се измъкне навън, изважда телефона си и пръстите му пробягват по клавиатурата, после го пъха обратно в джоба. Усмихва ми се, прекрачва перваза и затваря прозореца.

Някак успявам да намеря сили да скоча от леглото и да изтичам в кухнята. Грабвам телефона и ето: имам пропуснато съобщение от него. Една-едничка дума.

„Невероятно.“

Усмихвам се, защото беше точно така. Наистина беше невероятно.