Колийн Хувър
Без Хоуп (10)

Сряда, 29 август 2012 г.
06:15 ч.

Тичам от близо три години. Не помня защо започнах, нито защо така ми допадна, че да постигна такава дисциплинираност. Вероятно причината се крие във факта, че животът ми е вбесяващо лишен от каквито и да било опасности. Опитвам се да поддържам положителна нагласа, но не е лесно вечно да си страничен наблюдател на контактите и взаимодействията на другите, без да можеш сам да се включиш. Да нямаш достъп до интернет на моята възраст не би бил кой знае какъв проблем преди няколко години, но в днешно време е равносилно на социално самоубийство. Не че ми пука за мнението на околните.

Не отричам, че умирам да потърся нещо за Холдър в нета. По-рано, като ми хрумнеше да поровя за някого, просто отивах у Сикс. Но в момента Сикс е в самолета, някъде над Атлантика, така че няма как да я помоля. Вместо това седя на леглото и се чудя. Чудя се дали наистина е толкова ужасен, колкото твърдят слуховете. Чудя се дали и на другите момичета въздейства както на мен. Чудя се какви са родителите му, дали има братя, или сестри, дали има гадже. Чудя се защо вечно ми е сърдит, и то при положение, че се познаваме толкова от скоро. Винаги ли е така сърдит? И винаги ли е толкова чаровен, когато престане да се сърди? Безкрайно ми е неприятно, че непрекъснато изпада или в едната, или в другата крайност и никога не се спира по средата. Хубаво би било да зърна и по-уравновесена, по-спокойна страна на характера му. Чудя се дали при него изобщо има някакво средно положение. Продължавам да се чудя… тъй като само това ми остава — мълчаливо да разсъждавам за този безнадежден случай, който някак се е загнездил на централно място в мислите ми и отказва да се разкара.

В един момент все пак се съвземам от унеса си и си завързвам маратонките. Хубавото е, че така и не се сдобрихме след вчерашното сдърпване в коридора. Така че днес няма да тича с мен, което е добре дошло. Сега повече от всякога имам нужда да съм сама. Само че защо ли? Вероятно и без това през цялото време ще си блъскам главата.

За него.

Отварям прозореца на спалнята и изпълзявам навън. По-тъмно е от обичайното за този час. Поглеждам нагоре към небето — съвсем мрачно е, в унисон с настроението ми. Мислено отбелязвам накъде се движат облаците и поглеждам наляво — дали ще имам време да потичам, преди небесата да се продънят?

— Винаги ли излизаш през прозореца, или се опитваш да ме избегнеш?

Извъртам се рязко при звука на гласа му. Стои на ръба на тротоара, издокаран в шорти и маратонки. Без тениска. Мили боже.

— Ако исках да те избегна, щях да си остана в леглото. — Тръгвам уверено към него, като се надявам да успея да прикрия факта, че само при вида му губя всякакъв контрол върху тялото си. Една мъничка част от мен е безкрайно разочарована от появата му, но всичко останало в мен малоумно и възмутително ликува. Подминавам го и присядам на тротоара, за да разгрея мускули. Протягам крака и се навеждам напред, хващам се за маратонките и заравям глава в коленете си — отчасти за да се поразтегна, но най-вече за да не се налага да го гледам.

— Не бях сигурен, че ще се появиш. — Той също сяда на земята, точно пред мен.

Вдигам глава.

— Защо пък да не се появя? Не съм аз тази, която има проблеми с околните. Освен това шосето е на всички — сопвам му се, без сама да зная защо.

Той отново млъква и ме зяпва, а съсредоточеният му поглед някак успява да ме накара да замълча. Това поведение май му се превръща в навик, та почти ми се приисква да му измисля някакъв прякор. Имам чувството, че ме приковава с поглед, докато мълчаливо размишлява, като умишлено не издава нищо с изражението си. Не познавам друг човек, който да влага толкова мисъл в репликите си. Така съсредоточено обмисля всичко, преди да отговори, сякаш думите са ограничен ресурс и гледа да ги използва само когато е абсолютно наложително.

Спирам да се разтягам и застивам с вдигната глава, понеже не ми се иска да дам заден ход от тази битка на погледите. Няма да му позволя да ми върти джедайски номера, нищо че и на мен ми се иска да му приложа някоя умствена техника. Напълно е непроницаем и точно толкова непредсказуем. Което ме вбесява.

Холдър изпъва крака пред мен.

— Я си дай ръцете. И аз трябва да разтегна.

И протяга ръце към мен, сякаш ще играем на Кралю-Порталю. Представям си какви слухове ще плъзнат, ако някой вземе да мине по улицата в тоя момент. Само от мисълта ме напушва смях. Пъхам длани в неговите и в продължение на няколко секунди той ме дърпа напред към себе си. Когато отпуска ръце, идва мой ред — изпъвам се назад, докато той разтяга напред, само дето не свежда поглед. Напротив, през цялото време не откъсва очи от мен, сякаш е укротител на змии.

— Ако трябва да сме точни — обажда се накрая, — не аз имах проблем вчера.

Дръпвам рязко ръцете му, но по-скоро от злоба, отколкото от желание да му помогна да загрее.

— Да не би да намекваш, че аз съм имала някакъв проблем?

— Не е ли така?

— Я ме осветли. Не си падам по двусмислиците.

Той се изсмива раздразнено.

— Скай, ако има нещо, което е добре да знаеш за мен, това е, че не прибягвам до двусмислици. Вече ти казах, че с теб винаги ще бъда честен, а за мен двусмислиците са равносилни на лъжа. — Той дръпва ръцете ми напред и се накланя назад.

— Че този отговор сам по себе си е достатъчно неясен — отбелязвам.

— Не си ми задавала въпрос. Нали ти казах, че ако искаш да разбереш нещо, трябва само да попиташ. Решила си, че ме познаваш из основи, а всъщност никога нищо не си ме питала.

— Напротив, ни най-малко не те познавам.

Той пак се разсмива и поклаща глава, после ми пуска ръцете.

— Забрави. — Изправя се и тръгва да си ходи.

— Чакай де. — Надигам се от плочника и тръгвам след него. Все пак, ако някой има право да се цупи в момента, това определено съм аз. — Какво толкова казах? Действително не те познавам. Защо пак се намуси?

Холдър спира и се обръща, дори прави няколко крачки към мен.

— Очаквах да реагираш по-различно в училище, при положение, че прекарахме известно време заедно през последните дни. Достатъчно възможности ти дадох да ме попиташ каквото искаш, но по някаква причина си решила да вярваш на слуховете, нищо че не си чула моята версия. А предвид това, че по твой адрес се носят достатъчно слухове, мислех, че ще си по-малко склонна да съдиш прибързано.

Какво като и по мой адрес се носят слухове? Ако си мисли, че му се полагат някакви точки, задето помежду ни има известно сходство, жестоко греши.

— Значи, това било? Мислел си, че развратната нова ученичка ще прояви симпатии към агресивния хомофобски настроен задник?

Той изпъшква обезсърчено и прокарва пръсти през косата си.

— Недей, Скай.

— Какво недей? Да не те наричам агресивен хомофобски задник? Добре тогава. Я да поизпитаме тази твоя прехвалена искреност. Не е ли вярно, че миналата година си пребил онова момче толкова жестоко, че са те пратили в поправително училище за цяла година?

Той слага ръце на кръста и поклаща глава, после ме поглежда някак разочаровано.

— Когато казах „недей“, нямах предвид да не ме обиждаш. Имах предвид да не обиждаш себе си. — Прави крачка към мен, вече преодолял цялото разстояние помежду ни. — И да. Смазах онова копеленце почти до смърт, и ако в момента ми се мерне пред очите, няма да се поколебая да го направя още веднъж.

Очите му са пълни с ярост и така се стряскам, че дори не успявам да попитам защо и на какво е бесен. Вярно, твърди, че ще е откровен, но отговорите му ме плашат повече от самите въпроси. И двамата едновременно отстъпваме назад. Мълчим и дори не знам как всъщност сме стигнали до тук.

— Днес не искам да тичам с теб — изтърсвам.

— Май и аз не искам да тичам с теб.

И с тези думи и двамата се врътваме в срещуположни посоки. Той към къщи, аз към прозореца на стаята си. Сега вече и сама не ми се тича.

Когато се покатервам обратно, дъждът заплющява и за миг ми става жал за него, защото тепърва ще тича към дома си. Но само за миг, понеже кармата си знае работата, а очевидно с този дъжд му отмъщава за нещо. Затварям прозореца и присядам на леглото. Сърцето ми думка така, сякаш съм изтичала пет километра на спринт. Само дето сега препуска, защото съм бясна.

Дявол да го вземе, познавам тоя тип едва от два дни и въпреки това успях да се скарам с него повече пъти, отколкото с който и да било друг през целия си живот. В състояние съм да изредя всичките си спорове със Сикс за последните четири години, но резултатът не може и да се сравнява с последните четирийсет и осем часа с Холдър. Дори не знам защо си прави труда. Но предполагам, че след тазсутрешния скандал вече няма да си губи времето с мен.

Взимам писмото от нощното шкафче и разкъсвам плика. Издърпвам листа, изписан с почерка на Сикс, и се облягам назад, за да го прочета с надеждата да се спася от хаоса, който напира в главата ми.

Скай,

Искрено се надявам, че когато решиш да отвориш това писмо (понеже съм сигурна, че няма да го прочетеш веднага), аз вече ще съм лудо влюбена в някой готин италианец и изобщо няма да се сещам за теб.

Но знам, че няма как да се получи, защото през цялото време ще мисля за теб.

Ще си мисля за всички онези нощи със сладолед, филми и момчетии. Но най-вече ще си мисля за теб и за всички причини, поради които те обичам.

Ето например няколко от тях: Обичам те, задето хич не те бива да се сбогуваш с хората или да изразяваш емоции, понеже и аз съм такава. Задето винаги си гребваш от ягодовия или ваниловия сладолед, защото знаеш колко обичам шоколадовия, макар и на теб да ти е любим. Задето не си чудата и смотана, нищо че си така откъсната от цивилизацията, че даже амишите^[1] са по-напредничави от теб.

Но най-много от всичко те обичам, защото никога не ме критикуваш. Защото нито веднъж за последните четири години не си осъждала решенията ми (колкото и глупави да са били) или пък момчетата, с които излизам, или пък факта, че не вярвам в трайните връзки. Бих могла да кажа, че ти е лесно да не ме съдиш, понеже и ти си долна кучка като мен. Но и двете знаем, че не е така. Така че ти благодаря, че не съдиш приятелите си. Че никога не си се държала с мен със снизхождение, никога не си вирила нос, че струваш повече от мен (макар и двете да знаем, че е така). Колкото и да се подигравам на слуховете, дето се носят зад гърба ни, много се измъчвам, че говорят подобни глупости и по твой адрес. И много съжалявам за тая работа. Но не чак толкова, тъй като знам, че ако трябваше да избираш между това да си развратната ми най-добра приятелка или момиченце с неопетнена репутация, щеше да изчукаш и последния мъж на света. Понеже ме обичаш. А пък аз щях да ти позволя, понеже безкрайно те обичам.

И още едно последно нещо и после млъквам, защото това писмо го пиша само на два метра от теб и едва се удържам да не прескоча прозореца и да не дойда да те прегърна за последно.

Обожавам непукизма ти. Как изобщо не ти пука какво си мислят хората. Колко си целеустремена и как знаеш какво искаш, а пък всички останали могат да го духат. И как, когато ти казах, че заминавам за Италия, след като те изврънках да се запишеш на училище, ти само се усмихна и сви рамене, а знам, че повечето приятелки биха се скарали за такова нещо. Зарязах те, за да следвам собствените си мечти, а ти не се впрегна. И въобще не си ми опявала.

Обожавам как (и това е последното, кълна се), когато гледахме „Природни сили“ и на края на филма Сандра Бълок си тръгна, а аз се разкрещях на телевизора заради тъпия финал, ти само вдигна рамене и каза: „Това е реалността, Сикс. Не можеш да се сърдиш на реалистичните финали. Някои са кофти. По-скоро трябва да се дразниш на фалшивите розови развръзки“.

Това няма да го забравя, защото си права. И знам, че не си имала за цел да ме поучаваш, но действително ми послужи като урок. Не всичко ще се случва както ми се иска и не за всеки има щастлив финал. Животът е шарен, понякога и грозен, и се налага да се научиш да се справяш. Така че ще се опитам да приемам нещата с малко от твоя непукизъм и да гледам напред.

Както и да е, стига толкова. Исках само да знаеш, че ще ми липсваш и че тоя твой най-най-добър приятел на целия свят най-добре да подвие опашка, когато се прибера след шест месеца. Надявам се да си наясно колко си невероятна, но за всеки случай ще ти пиша по един есемес всеки ден, за да ти напомням. Приготви се през следващите шест месеца да те бомбардирам с досадни съобщения с положителни послания за Скай.

Обичам те!

Сгъвам обратно писмото и се ухилвам, успявайки да сдържа сълзите. Сикс не би искала да се разрева над писмото й, нищо че сериозно се е постарала да ме разчувства. Изваждам мобилния от чекмеджето на нощното шкафче. Вече имам две пропуснати съобщения.

„Напоследък споменавала ли съм колко си готина? Липсваш ми.“

 

„Минаха вече два дни, вземи да ми пишеш. Трябва да ти разкажа за Лоренцо. Освен това си отвратително умна.“

Ухилвам се още по-широко и започвам да й пиша отговор. Налага се да направя около пет опита, преди да се ориентирам как става. Вече съм почти на осемнайсет, а това е първият есемес в живота ми. Подвигът ми май е достоен за Гинес.

„Ще взема да свикна с тия ежедневни послания. Не забравяй да ми напомняш колко съм красива, как имам безупречен музикален вкус и тичам най-бързо на света (просто ти давам идеи). И ти ми липсваш. И нямам търпение да чуя за Лоренцо, развратнице такава.“