Колийн Хувър
Без Хоуп (9)

Вторник, 28 август 2012 г.
07:55 ч.

Влизам в класната стая за първия час и забелязвам Брекин, настанил се отзад в цялото си цикламено великолепие. Акълът ми не побира как до вчера на обяд изобщо не бях забелязала тия цикламени обувки и момчето в тях.

— Здравей, красавецо — пъхам се на празното място до него. Измъквам от ръцете му чашата с кафе, която стиска, и отпивам. Не възроптава, понеже все още не ме познава достатъчно добре, за да ми се опълчи. Или пък е наясно какви могат да са последиците, ако застане на пътя на човек, който сам се описва като пристрастен към кофеина.

— Снощи научих много за теб — подхваща Брекин. — Жалко, че майка ти отказва да прокара интернет. Оттам можеш да разбереш неподозирани неща за себе си.

Разсмивам се.

— А дали искам да ги знам? — Накланям глава назад и изливам остатъка от кафето му в устата си, после му връчвам чашката. Той я поглежда недоумяващо и я връща на чина ми.

— Ами — започва той — след известно ровене във Фейсбук научих, че в петък вечерта ти е дошъл на гости някой си Даниел Уесли, в резултат на което силно си се уплашила, че може да си бременна. В събота си правила секс с някой си Грейсън, после си го изритала. А вчера… — Той почуква с пръсти по брадичката си. — Вчера след училище са те видели да тичаш с едно момче на име Дийн Холдър. Което силно ме тревожи, тъй като според слуховете този господин никак не обича мормони.

Понякога се радвам, че за разлика от всички останали, нямам достъп до интернет.

— Я да видим — казвам, прехвърляйки списъка със слуховете. — Нямам представа кой е Даниел Уесли. А в събота Грейсън действително се довлече, но изритах пияния му задник, преди да успее дори да ме опипа като хората. И да, вчера наистина тичах с едно момче на име Холдър, но дори не го познавам. Просто се случи да тичаме по едно и също време, а той живее сравнително близо до нас и така…

Моментално ми става гузно, задето така омаловажавам спортната ми среща с Холдър. Но пък все още ми е трудно да го разбера и не съм готова външно лице да се намесва в крехкия ми съюз с Брекин.

— Ако това ще те успокои, аз пък научих от една мацка на име Шейна, че съм рожба на наследствени аристократи и съм червив с пари — продължава Брекин.

Прихвам.

— Прекрасно. Значи, няма да има проблем да ми купуваш кафе всяка сутрин.

Вратата на стаята се отваря и двамата вдигаме глави точно когато Холдър, облечен в обикновена бяла тениска и тъмни дънки, с коса още мокра от душа след тичането, прекрачва прага. При вида му стомашният вирус/горещите вълни/спазмите в корема ми се развилняват с пълна сила.

— Мамка му — измърморвам. Холдър отива при бюрото на господин Мълигън и слага някакъв формуляр отгоре му, после тръгва към задната част на стаята, като през цялото време човърка нещо на телефона си. Сяда точно пред Брекин, без изобщо да ме забележи. Намалява звука на телефона и си го тиква в джоба.

Прекалено съм шокирана от появата му, за да го заговоря. Нима някак съм успяла да го накарам да размисли за училището? И радвам ли се заради това, че е размислил? Понеже в момента изпитвам единствено яд.

Пристига господин Мълигън и си оставя нещата на бюрото, после се обръща към дъската и изписва името си и датата. Не знам защо го прави — или смята, че от вчера насам сме забравили кой е, или държи да ни напомня ежедневно, тъй като ни мисли за малоумни.

— Дийн — обажда се той с гръб към дъската. После се завърта и поглежда Холдър. — Добре дошъл обратно, макар и с един ден закъснение. Да считам ли, че този семестър няма да ни създаваш проблеми?

Ченето ми висва при тази така ненадейна пренебрежителна забележка. Ако такива коментари е трябвало да търпи, докато е ходел на училище, тогава нищо чудно, че не иска да се върне. Мен поне ме тормозят само учениците. Учителите обаче не бива да си позволяват да се държат пренебрежително, без значение кой стои насреща им. Това би трябвало да е първото правило в наръчника им. А второто би следвало да им забранява да си пишат името на дъската пред ученици, завършили трети клас.

Холдър се намества на стола си и отговаря със същата язвителност.

— А аз да считам ли, че този семестър няма да подмятате реплики, които да ме провокират да ви създавам проблеми, господин Мълигън?

Аха, значи, подхвърлянето на гадни намеци е двупосочно. Може би, след като вече съм го придумала да се върне на училище, следващия път няма да е зле да го науча, че е редно да проявява известно уважение към по-високопоставените.

Господин Мълигън навежда брадичка и поглежда свирепо към Холдър над рамката на очилата си.

— Дийн! Защо не дойдеш отпред да се представиш на съучениците си? Сигурен съм, че ще забележиш нови физиономии, откакто ни напусна миналата година.

Холдър не възразява, макар да съм сигурна, че точно това е очаквал господин Мълигън. Вместо това буквално скача от стола и пъргаво излиза отпред. При този внезапен изблик на енергия Мълигън неволно отстъпва крачка назад. Холдър се обръща с лице към класа, а в изражението и позата му не се долавя и грам неувереност или несигурност.

— С удоволствие — подхваща Холдър, като хвърля кос поглед към господин Мълигън. — Казвам се Дийн Холдър. Наричат ме Холдър. — Той се обръща напред към учениците и продължава: — Уча тук от първи курс, с изключение на известна пауза от година и половина. И според господин Мълигън имам склонност да провокирам проблеми, така че вероятно добре ще се забавляваме.

Неколцина от учениците прихват при тази реплика, но на мен ми е трудно да схвана хумора. И без това съм настроена подозрително, предвид всичко чуто по негов адрес, а ето че с това представление разкрива истинската си същност. Холдър отваря уста да продължи, но в този момент ме забелязва в дъното на стаята и неволно се усмихва. Намига ми, а на мен ми се приисква да се пъхна под чина и да се скрия от погледите. Вместо това се усмихвам кисело със стиснати устни, после свеждам поглед към чина, тъй като останалите започват да се въртят, за да видят кого е зяпнал.

Преди час и половина, изпаднал в отвратително настроение, той ме заряза на тротоара. А сега ми се хили така, сякаш вижда най-добрия си приятел след дългогодишна раздяла.

Мда. Има си проблеми момчето.

Брекин се навежда към мен.

— Какво става, по дяволите? — прошепва.

— Ще ти разкажа в обедната почивка — отвръщам.

— Вероятно с това се изчерпва житейската мъдрост, която си решил да споделиш с нас днес? — обажда се Мълигън.

Холдър кимва и тръгва обратно към мястото си, без да откъсва очи от мен. Сяда и извива врат към мен. Мълигън подхваща лекцията и всички глави се обръщат напред. Всички, но без тази на Холдър. Отварям учебника на днешния урок с надеждата и той да последва примера ми. Но когато вдигам поглед, Холдър продължава да ме зяпа.

— Какво? — прошепвам раздразнено и разпервам недоумяващо длани.

Холдър присвива очи и известно време ме гледа мълчаливо.

— Нищо — казва накрая. Обръща се напред и си отваря учебника.

Брекин почуква с молив по кокалчетата на ръката ми с въпросително изражение, после забива нос в учебника. Ако очаква някакво обяснение за случилото се, ще остане разочарован, защото не знам какво да му обясня. И аз самата нямам представа какво става.

През часа успявам крадешком да хвърля един-два погледа към Холдър, но той така и не се обръща назад. При звука на звънеца Брекин скача от стола и чуква с пръсти по чина ми.

— Ти. И аз. Отиваме да обядваме — обявява с вдигната вежда и излиза от стаята. Поглеждам Холдър. Стои мрачно втренчен във вратата, хлопнала се зад гърба на Брекин.

Взимам си нещата и се изнизвам от стаята, преди Холдър да успее да ме заговори. Много съм доволна, че е решил да се запише отново на училище, но не ми е приятно, че ме гледа като че ли сме най-добри приятелчета. Хич не ми се иска Брекин, или който и да било друг, да реши, че одобрявам поведението на Холдър. Предпочитам да си нямам много вземане-даване с него, но имам чувството, че на него това няма да му допадне.

Отивам при шкафчето да си сменя учебниците и измъквам онзи по английски език. Интересно дали Шейна/Шейла ще регистрира присъствието ми в час днес. Едва ли, все пак онази история в магазина бе преди двайсет и четири часа. Съмнявам се, че има достатъчно мозъчни клетки, та да съхранява информация за такъв дълъг период от време.

— Здрасти.

Стисвам очи, понеже никак не ми се иска да се обърна и да го видя как стои насреща ми в цялото си очарование.

— Значи, все пак дойде. — Усърдно подреждам учебниците в шкафчето и най-после се обръщам.

Холдър ми се усмихва и се обляга на съседното шкафче.

— Добре изглеждаш, като се понаконтиш — казва ми, като ме оглежда от горе до долу. — Макар че и потна не си за изхвърляне.

И той изглежда добре, но нямам никакво намерение да му го споделям.

— Чак до тук ли реши да ме преследваш, или наистина си се записал?

Ухилва се палаво и чуква с пръсти по вратичката.

— И двете.

Трябва да престана с тия подмятания за преследването. Щяха да са забавни, ако не смятах, че действително е способен на нещо такова.

Оглеждам се, коридорът се е изпразнил.

— Е, трябва да влизам в час — казвам. — Добре дошъл отново.

Холдър присвива очи насреща ми, сякаш долавя колко неловко се чувствам.

— Много странно се държиш.

Изсумтявам. От къде на къде решава, че се държа странно? Та той не ме познава. Обръщам се към шкафчето в опит да прикрия изражението си. Нима няма причина да се държа „странно“? В главата ми щъкат безброй въпроси: например защо миналото му не ме стряска чак толкова? Защо е толкова избухлив, че да постъпи така с онова бедно хлапе миналата година? Защо си създава такива неудобства, и то само и само да тича с мен? И защо разпитва за мен? Но вместо да призная какво ми се върти из главата, свивам рамене и изтърсвам:

— Просто не очаквах да те видя.

Той обляга рамо на съседното шкафче и поклаща глава.

— Не. Нещо друго е. Какво има?

Въздъхвам и се облягам назад.

— Наистина ли държиш да съм откровена?

— Никога не бих поискал друго.

Свивам устни и кимвам.

— Добре. — Извъртам се към него, без да отлепям рамо от шкафчето. — Не бих искала да оставя грешно впечатление. Флиртуваш с мен и ми говориш разни неща, сякаш имаш определени намерения към мен, на които не съм склонна да откликна. Освен това си… — Млъквам за миг, защото не успявам да се сетя за подходяща дума.

— Какъв? — Гледа ме изпитателно.

— Напрегнат. Напрягаш ме. И постоянно си мениш настроенията. И ме плашиш. Пък и онова, другото. — Смънквам. — Просто не искам да останеш с грешно впечатление.

— Кое другото? — Казва го така, сякаш чудесно знае какво имам предвид, но въпреки това ме предизвиква да си кажа.

Въздъхвам и притискам гръб към шкафчето, свеждайки поглед към обувките си.

— Сещаш се де — измърморвам, понеже нямам особено желание да ровя в миналото, както вероятно и той.

Холдър застава пред мен, обляга длан на вратичката точно до главата ми и се привежда към мен. Вдигам глава и виждам, че е впил очи в мен, а лицето му е на по-малко от педя от моето.

— Не, не се сещам, защото говориш с недомлъвки, сякаш те е страх да кажеш какъв е проблемът. Я карай направо.

Чувствам се като в капан и онази паника, която се спотайва в гърдите ми още от първата ни среща, отново надига глава.

— Чух какво си направил — изтърсвам ненадейно. — За онова момче, дето си го пребил. И че са те пратили в поправително. Да не говорим, че в тия два дни, откакто те познавам, успя да ми изкараш акъла поне три пъти. И понеже си говорим честно, знам, че щом си разпитвал за мен, значи, вероятно си наясно какво се говори, и съм убедена, че това е единствената причина да полагаш такива усилия да се сближим. Неприятно ми е, че ще те разочаровам, но няма да спя с теб. И не искам да си мислиш, че помежду ни ще се случи нещо повече. Тичаме заедно. И толкова.

Челюстта му се изопва, но изражението му не се променя. Сваля ръка и прави крачка назад, а аз използвам момента, за да си поема въздух. Не разбирам защо всеки път щом се доближи на педя от личното ми пространство, оставам без дъх. А още по-непонятно ми е защо усещането ми харесва.

Стисвам учебниците до гърдите си и понечвам да се измъкна, когато около талията ми се увива нечия ръка и някой ме придърпва настрани. Поглеждам и виждам Грейсън, който оглежда Холдър от горе до долу, а ръката му ме притиска още по-силно.

— Холдър — звучи хладно. — Не знаех, че смяташ да се връщаш.

Холдър дори не го поглежда. Продължава да се взира в мен още няколко секунди, а погледът му се отклонява само толкова, колкото да отбележи ръката на Грейсън, сграбчила ме през талията. Кимва леко и се усмихва така, сякаш най-после е разбрал нещо, после отново вдига очи към моите.

— Е, върнах се — отвръща рязко, без да поглежда Грейсън.

Какво, по дяволите, става? Откъде се довлече Грейсън и защо се държи така собственически?

Холдър откъсва очи от мен и се обръща, за да си върви, но внезапно спира. Извърта се отново към мен.

— Квалификациите за отбора са в четвъртък след часовете — казва. — Непременно иди.

И изчезва. За разлика от Грейсън… за огромно мое съжаление.

— Свободна ли си в събота? — прошепва той в ухото ми, като ме притегля към себе си.

Избутвам го и дръпвам шията си по-далеч от него.

— Престани — възкликвам подразнена. — Струва ми се, че бях пределно ясна в събота.

Трясвам вратата на шкафчето си и си тръгвам, като се чудя как така, по дяволите, цял живот съм успявала да избегна всякакви сцени и драми, а само за последните дни събрах материал колкото за цяла книга.

 

 

Брекин се настанява на стола срещу мен и плъзва кутийка кола през масата.

— Нямаше кафе, но все пак съм ти набавил кофеин.

Ухилвам се.

— Благодаря ти, мой най-най-добър приятелю на целия свят.

— Недей да ми благодариш, купих я с най-долни намерения. Искам да те подкупя, за да споделиш всички мръсни подробности от любовния си живот.

Разсмивам се и отварям кутийката.

— Е, ще останеш разочарован, понеже такъв не съществува.

Той отваря своя кутийка и се подсмихва.

— О, дълбоко се съмнявам. Особено като виждам как те зяпа онова лошо момче ей там. — И той посочва с глава надясно.

Холдър седи на три маси от нас и действително ме зяпа. Наобиколен е от няколко момчета от футболния отбор, които видимо се вълнуват, че се е върнал. Тупат го по гърба и не спират да говорят, без да забелязват, че той не участва в разговора. Отпива от бутилката си с вода, без да ме изпуска от очи. Стоварва като че ли с прекалена сила шишето на масата и, накланяйки леко глава надясно, се изправя. Поглеждам какво толкова има вдясно и забелязвам вратата на столовата. Той крачи натам и очаква да го последвам.

— Хм — измърморвам, но по-скоро на себе си, отколкото на Брекин.

— Именно. Иди да видиш какво, по дяволите, иска, после се върни да ми докладваш.

Отпивам пак от колата и оставям кутийката на масата.

— Слушам, сър.

Тялото ми послушно се изправя, за да го последва, но сърцето ми остава някъде назад. Почти съм сигурна, че изскочи от гърдите ми още когато Холдър ми направи знак да го последвам. За пред Брекин мога да се преструвам колкото си искам, но истината е, че дяволски трудно се владея.

Холдър върви на няколко метра пред мен и когато блъсва летящите врати, те се затварят зад гърба му. В мига, в който на свой ред стигам до вратата, за секунда се поколебавам, преди да пристъпя в коридора. В момента май бих предпочела да крача към кабинета на директора за някое наказание, отколкото да говоря с Холдър. Стомахът ми така е усукан, че всеки примерен бой скаут би завидял на сложността на възлите му.

Оглеждам се и в двете посоки, но в първия момент не го виждам. Правя няколко крачки напред до първата редица шкафчета и завивам. Чака ме облегнал гръб на стената, кракът му е свит в коляното и опрян в едно от шкафчетата. Скръстил е ръце на гърдите и гледа право към мен. Мекият син оттенък на очите му не е достатъчно дружелюбен, та да прикрие гнева, който проблясва в зениците му.

— С Грейсън ли ходиш?

Завъртам възмутено очи и се облягам на редичката шкафчета на отсрещната стена. Вече започват да ми писват резките промени в настроението на този тип, а го познавам съвсем отскоро.

— Какво ти пука? — Любопитно ми е какво изобщо го засяга. А той ми отвръща с дълга пауза, която, както забелязвам, предшества почти всичките му реплики.

— Той е задник.

— На моменти и ти се държиш като задник — срязвам го мигновено, тъй като далеч не ми е нужно толкова време да си подготвя отговора.

— Не е за теб.

Изсмивам се подразнено.

— А да не би ти да си? — тросвам се. Ако някой водеше резултат, бих казала, че сме две на нула за мен.

Холдър отпуска ръце, обръща се с лице към шкафчетата и фрасва едно от тях с разперената си длан. Звукът от съприкосновението на плът с метал отеква в коридора и ме удря право в стомаха.

— Изобщо не става дума за мен — обръща се отново към мен. — Говоря за Грейсън, не за мен. Нямаш работа с него. Нямаш представа за какъв човек става въпрос.

Разсмивам се. Не защото е смешно, а защото очевидно говори сериозно. Този тип, когото дори не познавам, най-сериозно ми нарежда с кого да ходя и с кого не. Отпускам уморено глава назад, понеже вече наистина ми писва.

— Два дни, Холдър. Познавам те едва от два дни. — Отблъсквам се с крак от стената и тръгвам към него. — И за тези два дни съм видяла поне пет различни версии на слънчевата личност и само една от тях е що-годе поносима. Самата идея да мислиш, че имаш право да коментираш решенията ми, е абсурдна. Нелепа.

Челюстта му нервно потрепва. Гледа ме, скръстил плътно ръце на гърдите. После предизвикателно прави крачка напред. Очите му ме наблюдават сурово, студено — явно съм на път да се запозная с шестата страна на характера му. Още по-гневна и властна от останалите.

— Не го харесвам. А когато видя нещо такова… — Той вдига ръка и внимателно докосва ярката синина под окото ми. — И после го видя да те прегръща… Извинявай, ама е логично да се държа малко абсурдно.

Изпод пръстите му дъхът ми отново секва. Едва удържам клепачите си да не се затворят, едва се сдържам да не притисна буза в дланта му, но полагам огромни усилия. Май започвам да изграждам някаква имунитет срещу това момче. Или поне се опитвам. Ето, това ще е новата ми цел.

Правя крачка назад, така че ръката му да не може да ме достигне. Пръстите му се свиват в юмрук, а юмрукът пада край тялото му.

— Смяташ, че трябва да стоя далеч от Грейсън, защото е избухлив? — Накланям глава настрани и присвивам очи. — Не мислиш ли, че подобно изказване е, меко казано, лицемерно?

Холдър ме гледа съсредоточено няколко секунди, после въздъхва и прави едва доловима подразнена гримаса. Извръща очи и поклаща глава, хваща се за врата. Остава с гръб в продължение на няколко секунди. Когато се обръща бавно към мен, дори не ме поглежда. Скръства пак ръце на гърдите си и забива поглед в земята.

— Удрял ли те е? — пита с равен глас. Не вдига глава, но очите му се впиват в мен през миглите. — Случвало ли се е?

И ето че отново успява да ме подчини, и то само с лека промяна в тона.

— Не — прошепвам. — И не. Нали ти казах. Стана случайно.

Взираме се един в друг в пълно мълчание, докато не прозвучава вторият звънец за обяд и коридорът се изпълва с ученици. Първа отклонявам поглед. Тръгвам обратно към столовата, без да го поглеждам.