Колийн Хувър
Без Хоуп (7)

Понеделник, 27 август 2012 г.
19:10 ч.

— Какво, за бога, ти се е случило с лицето? — Джак пуска брадичката ми и тръгва към хладилника.

Джак е постоянно присъствие в живота на Карън от вече година и половина. Вечеря с нас няколко пъти в седмицата, а тъй като тази вечер е прощалната вечеря в чест на Сикс, е решил да ни удостои с присъствието си. Колкото и да обича да я дразни, знам, че и на него ще му липсва.

— Днес разказах играта на асфалта — отвръщам.

Той се разсмива.

— Аха… значи, заради това е в такъв вид.

Сикс си взима филийка хляб и отваря бурканчето с нутела. Аз си грабвам чинията и я пълня с най-новия вегански буламач на Карън. Кулинарното изкуство на Карън изисква съзнателно култивиран вкус, какъвто Сикс все още не е развила, нищо че е разполагала с цели четири години. Джак, от друга страна, е като прероден брат-близнак на Карън, така че ястията й не му правят впечатление. Тазвечерното меню се състои от нещо, което дори не съм в състояние да произнеса, но за сметка на това е напълно лишено от животински продукти, всъщност… както винаги. Карън не ме насилва да спазвам вегански режим, така че, ако не съм у дома, ям каквото си поискам.

Всичко, което Сикс яде, има единствената функция да допълва основното блюдо от течен шоколад. Тази вечер се е спряла на сандвич със сирене и нутела. Съмнявам се, че някога бих могла да култивирам вкус за подобно съчетание.

— Е, кога смяташ да се нанесеш у нас? — питам Джак. Двамата с Карън от известно време обсъждат тази стъпка, но все не успяват да преодолеят онази дребна спънка — непреклонната й забрана за всякакви съвременни технологии. Или поне Джак не може да я преодолее. Карън никога не би занижила изискванията си.

— Когато майка ти отстъпи и прокара ESPN^[1] — отвръща Джак.

Въпреки всичко не спорят на тая тема. Май сегашната подредба ги устройва и двамата, така че нито един от тях не бърза да жертва личното си мнение за модерните технологии.

— А Скай припадна на улицата днес — вмята Карън, за да смени темата. — Някакъв очарователен юноша я внесе на ръце.

Прихвам.

— Момче, мамо. Моля те, използвай думата „момче“.

Сикс ми хвърля гневен поглед през масата и се сещам, че не съм й разказала за следобедния си крос. Днес имах напрегнат ден. Интересно с кого ще споделям, след като замине утре? Само мисълта, че ще бъде на другия край на света, ме изпълва с ужас. Дано Брекин да успее да влезе в обувките й. Всъщност вероятно с най-голямо удоволствие би влязъл в обувките й. В буквалния смисъл. Но аз се надявам да го направи в преносния смисъл.

— Добре ли си? — пита ме Джак. — Май хубавичко си се изтърсила, та да си насиниш окото така.

Неволно посягам към окото си и правя гримаса. Съвсем бях забравила за него.

— Това не е от падането. Сикс ме халоса с лакът. При това два пъти.

Очаквам поне единият от двамата да я попита защо ме е фраснала, но никой не повдига въпроса. Което показва колко я обичат. Не биха се загрижили даже и да ме пребие, вероятно ще ме смъмрят, че сама съм си виновна.

— Не те ли дразни името ти да е число? — пита я Джак. — Това никога не съм го разбирал. Както има родители, дето си кръщават децата на някой от дните от седмицата. — Той млъква, докато все още размахва вилицата си във въздуха, и поглежда към Карън. — Когато си родим бебе, няма да му причиним подобно нещо. Всички календарни неща ще са категорично забранени.

Карън му хвърля поглед с каменно изражение. Ако съдя по реакцията й, Джак за първи път споменава за бебета. И отново, ако съдя по изражението й, бебетата не са част от плана й за бъдещето. Дори и по-далечното.

Джак отново насочва вниманието си към Сикс.

— Истинското ти име не е ли Севън, или пък Търтийн, или нещо такова? Не разбирам защо си се спряла на Сикс. Та това е възможно най-ужасното число, което можеш да си избереш.

— Причината за оскърбленията ти е напълно прозрачна — невъзмутимо отвръща Сикс. — Знам, че по този начин се опитваш да прикриеш отчаянието си от предстоящото ми отсъствие.

Джак се изсмива.

— Можеш да „прикриеш“ оскърбленията ми където си поискаш. Като се върнеш след шест месеца, ще има още.

 

 

Джак и Сикс си тръгват и се захващам да помогна на Карън с чиниите. Откакто Джак повдигна въпроса с бебетата, тя е необичайно мълчалива.

— Защо се шашна така? — питам я, докато й подавам една чиния, за да я изплакне.

— Какво?

— От репликата му за бебетата. Още нямаш четирийсет. Безброй жени на твоите години раждат.

— Толкова ли беше очевидно?

— За мен — да.

Тя дръпва още една чиния от ръцете ми и въздъхва тежко.

— Обичам го. Но обичам и нашия живот с теб. Нещата ми харесват каквито са и не знам дали съм готова за промяна, а още по-малко да включа още едно дете в картинката. Но Джак е твърдо решен да задълбочи нещата.

Спирам водата и избърсвам ръце в кърпата.

— След няколко седмици ставам на осемнайсет, мамо. И колкото да ти се иска нещата да останат постарому… няма как да се получи. След следващия семестър ще замина в колеж и ще се наложи да живееш сама. Може би не е зле да помислиш дали да не му позволиш да се премести тук.

Тя ми се усмихва, но усмивката й е някак насилена, каквато е всеки път, когато заговоря за колежа.

— Доста често мисля по въпроса, Скай. Повярвай ми. Но това е огромна крачка, а направя ли я — връщане назад няма.

— Ами ако се окаже, че не искаш да се връщаш назад? Ами ако се окаже, че след тази крачка ти се прииска да направиш и друга, и още една, докато буквално полетиш?

Тя се разсмива.

— Точно от това ме е страх.

Забърсвам плота и изстисквам парцалчето в мивката.

— Понякога не мога да те разбера.

— И аз не те разбирам. — Тя ме побутва по рамото. — Умът ми не побира защо толкова искаше да тръгнеш на училище. Уж каза, че било забавно, но я ми разкажи как действително се чувстваш.

Свивам рамене.

— Добре беше — излъгвам. Инатът ми неизменно побеждава. Няма начин да си призная колко ужасно бе в училище днес, въпреки че тя никога не би казала нещо от сорта на: „Аз нали те предупредих“.

Тя си подсушава ръцете и ми се усмихва.

— Радвам се. Може би утре, когато те попитам, ще ми кажеш истината.

 

 

Измъквам книгата на Брекин от раницата и се мятам в леглото. Прочела съм само две страници, когато Сикс пропълзява през прозореца.

— Първо ми разказваш за училището, после си получаваш подаръка. — Тя присяда на леглото до мен, така че оставям книгата на нощното шкафче.

— В училище беше ултра гадно. Благодарение на твоя милост и неспособността ти да отказваш на момчетата съм обременена с ужасната ти репутация. Но по божията милост бях спасена от Брекин, осиновен гей-мормон, който не може нито да пее, нито да играе, но обожава да чете и ми е най-новият най-добър приятел на целия свят.

Сикс се нацупва.

— Още не съм се обърнала, а вече си ме заменила? Гаднярка. Освен това държа да отбележа, че съвсем не съм неспособна да отказвам на момчетата. Просто не съумявам да схвана моралната угроза от секса преди брака. От голямото количество секс преди брака.

Тя бутва някаква кутия в скута ми. Не е опакована.

— Знам какво си мислиш — обажда се пак. — А вече би трябвало да си наясно, че нежеланието ми да опаковам подаръци няма нищо общо с чувствата ми към теб. Просто ме мързи.

Разклащам кутията.

— Всъщност ти си тази, която заминава. Би трябвало аз да ти подаря подарък.

— Точно така. Но знам, че си невероятна скръндза и не очаквам да се промениш само заради мен.

Права е. Хич не ме бива в подаръците, но това е защото аз самата мразя да получавам подаръци. Ужасно ми е неловко, все едно някой се е разплакал пред мен. Сега обаче обръщам кутията, намирам откъде се отваря и измъквам езичето. Вадя хартията, натикана вътре за уплътнение, и в ръката ми изпада мобилен телефон.

— Сикс — измърморвам. — Знаеш, че не мога…

— Млъквай. Няма вариант да замина на другия край на света, ако няма как да общувам с теб. Та ти даже и имейл нямаш.

— Знам, но няма как. Нямам пари. Не мога да го платя. А знаеш за Карън.

— Спокойно. Картата е предплатена. Заредила съм колкото да можем да си пишем по веднъж на ден, докато ме няма. Не мога да си позволя обаждания до чужбина, така че нямаш късмет. А в унисон с жестоките извратени родителски ценности на майката ти, тая проклета джаджа няма интернет. Става само за есемеси.

Тя взима телефона и го включва, после вкарва номера си.

— Ако си хванеш някое готино гадже, докато ме няма, винаги можеш да добавиш минути. Но окаже ли се, че използва моите минути, ще му откъсна топките.

Подава ми апарата. Бързам да натисна копчето. Телефонният й номер е изписан под името: „Най-най-добрата ти приятелка на целия свят“.

Освен че не ме бива да приемам подаръци, хич не ме бива и да се сбогувам. Тиквам телефона обратно в кутията и се навеждам да си взема раницата. Измъквам си учебниците, слагам ги на пода, после обръщам раницата върху главата й, от което банкнотите се посипват в скута й.

— Тук има трийсет и седем долара — уведомявам я. — Все ще ти стигнат, докато дойде време да се прибереш. Честит празник на чуждестранната валута!

Тя стисва шепа долари и ги хвърля във въздуха, после се просва на леглото.

— Охо, кучките са ти устроили дъжд в шкафчето още на първия ден, а? Впечатляващо! — изсмива се тя.

Слагам картичката, която й написах за сбогуване, върху гърдите й, сетне облягам глава на рамото й.

— Ако това ти се струва впечатляващо, трябваше да видиш какъв танц извъртях на пилона в стола.

Сикс вдига картичката и прокарва пръсти отгоре й. Не я отваря, защото си знае, че не обичам излишните сантименталности. Слага я обратно до гърдите си и на свой ред се обляга на рамото ми.

— Истинска уличница — прошепва в опит да сдържи сълзите си, понеже и на двете инатът ни пречи да се разплачем.

— Така чувам и аз.