Колийн Хувър
Без Хоуп (52)

Вторник, 30 октомври 2012 г.
22:15 ч.

Този път и Холдър идва в къщата. Карън и Джак седят на канапето, той я е прегърнал през раменете, държи я за ръката. Когато влизам, тя обръща глава и Джак бърза да се изправи, за да ни остави сами.

— Няма нужда — казвам. — Остани. Няма да се бавим.

Думите ми видимо го стряскат, но не отвръща нищо. Отдалечава се на няколко крачки, за да мога да седна до Карън на канапето. Слагам кутията на масата пред нея и сядам. Обръщам се с лице към нея, бързам, защото знам, че няма представа какво й предстои. Но въпреки факта, че не знае какво съм решила и какво ще се случи с нея, ми се усмихва окуражително. Иска да зная, че е готова да приеме решението ми… каквото и да е то.

Взимам ръцете й и я поглеждам право в очите. Искам да почувства и да повярва на онова, което ще й кажа, защото желая помежду ни да има само истина.

— Мамо — започвам, като се старая да звуча максимално убедително. — Когато си ме отвлякла от баща ми, си била наясно с възможните последствия, но въпреки това си го направила. Рискувала си целия си живот, за да спасиш моя, и никога не бих могла да поискам да страдаш заради този избор. Никога не бих могла да поискам такава саможертва. Нямам намерение да те съдя за стореното. Единственото, което е редно да направя в този момент, е да ти благодаря. Така че ти благодаря. Благодаря ти най-искрено, задето си ми спасила живота.

Сълзите потичат по лицето й, по-обилни и от моите. Прегръщаме се и заплакваме. Плачем като майка и дъщеря. Като леля и племенница. Като жертва до жертва. Като двама оцелели.

 

 

Трудно ми е да си помисля какъв е бил животът й през последните тринайсет години. Всичките й решения са се диктували единствено от мен. Смятала е, когато навърша осемнайсет, да ми признае всичко и да се предаде. Имам чувството, че не заслужавам такава любов, нито пък готовността й да се откаже от целия си живот заради мен, още повече че на този свят вече има двама души, които ме обичат така силно. Не знам доколко съм достойна. Оказва се, че Карън всъщност иска да задълбочи връзката си с Джак, но се колебаела, понеже знаела, че ще му разбие сърцето, когато разбере истината. Но не очаквала, че Джак я обича така безрезервно, както тя мен. Вместо да го разочарова, признанието й съвсем затвърдило любовта му към нея. Почти съм сигурна, че до другия уикенд ще се е пренесъл.

Цяла вечер Карън търпеливо отговаря на въпросите ми. Основното ми питане е как е възможно да имам законно име и документи за самоличност. Карън се разсмива и ми обяснява, че с достатъчно пари и нужните контакти съвсем лесно съм била „осиновена“ от чужбина и съм получила гражданство на седемгодишна възраст. Не настоявам за подробности, защото не искам да знам.

Следващият ми въпрос е доста по-очевиден… можем ли вече да си вземем телевизор. Оказва се, че тя съвсем не презира технологиите, както е давала вид години наред. Имам чувството, че утре ще се отбием в магазина за електроуреди.

С Холдър й обяснихме как е разбрал коя съм. Първоначално й беше трудно да повярва, че е възможно да изградим такава силна връзка на такава крехка възраст… достатъчно силна, че да не ме забрави никога. Но след като известно време ни наблюдава заедно, като че ли повярва, че връзката ни е съвсем искрена. За съжаление, всеки път, когато той се наведе да ме целуне или пък опре ръка в бедрото ми, в очите й припламва тревога. Нали ми е майка, все пак.

Минали са няколко часа и като че ли вече сме се поуспокоили, поне доколкото е възможно след този кошмарен уикенд. Решаваме, че е време да си лягаме. Холдър и Джак се сбогуват с нас, а Холдър обещава на Карън, че никога повече няма да ми изпраща подигравателни есемеси. Обаче виждам, че ми намигва над рамото й.

Карън ме прегръща непрекъснато — толкова прегръдки никога не са ми са се събирали за един ден. След последната, за лека нощ, се прибирам в стаята си и се пъхам под завивките. Завивам се, сключвам пръсти зад тила си и се втренчвам в звездите на тавана. Мислех да ги сваля, за да не ми носят неприятни спомени, но в крайна сметка ги оставих. Реших, че ще ми напомнят за Хоуп. Ще ми напомнят за мен самата, за всичко, което се е наложило да превъзмогна, за да стигна там, където съм днес. И макар да имам всички основания да се отдам на съжаления, да се питам защо се е случило точно на мен… не смятам да го направя. И не смятам да пилея време в мечти за идеален живот. Всяко нещо, което те кара да губиш почва под краката, те принуждава да избираш — дали да се предадеш и да останеш на земята, или да изтупаш прахта и да се изправиш с още по-гордо вдигната глава, отколкото преди да паднеш. Избирам винаги да бъда с вдигната глава. Вероятно немалко пъти ще падам, но мога да гарантирам, че всеки път ще се изправям.

На прозореца ми се почуква, после рамката се плъзва нагоре. Ухилвам се и се отмествам по-навътре в леглото, за да му направя място.

— Днес не съм ли заслужил официално посрещане? — пита шепнешком и затваря прозореца. Идва до леглото, вдига завивките и се пъхва до мен.

— Леден си — казвам и се сгушвам в ръцете му. — Пеша ли дойде?

Клати глава и ме притиска, после ме целува по челото.

— Не, тичах. — Плъзва ръка към дупето ми. — От цяла седмица не сме спортували. Задникът ти е станал огромен.

Разсмивам се и го цапвам по ръката.

— Опитай се да запомниш, че обидите са забавни само в писмен вид.

— Като говорим за това… ще си получиш ли телефона обратно?

Вдигам рамене.

— Не го искам. Надявам се изтормозеното ми гадже да ми подари айфон за Коледа.

Той се смее и се претъркулва върху мен, залепвайки ледените си устни върху моите. Разликата в температурата е достатъчна, за да го накара да простене. Целува ме, докато тялото му не загрява съвсем.

— Знаеш ли какво? — Вдига се на лакти и ме поглежда с прекрасната си трапчинеста усмивка.

— Какво?

— Още не сме правили секс в леглото ти.

Избутвам го.

— Няма и да правим, докато майка ми спи в другия край на коридора.

Той се разсмива и ме хваща за кръста, притегля ме върху себе си. Облягам глава на гърдите му и той обвива тялото ми плътно с ръце.

— Скай?

— Холдър? — отвръщам със същия тон.

— Искам да ти кажа нещо. И не го казвам, защото съм ти гадже, нито пък като приятел. Казвам го, защото все някой трябва да го каже. — Спира да гали ръката ми, а онази, с която притиска гърба ми, също застива. — Много се гордея с теб.

Стисвам клепачи и попивам думите му, искам да ги съхраня в сърцето си. Целува ме по косата за първи път или двайсети, или милионен път, не зная, понеже няма кой да брои.

Прегръщам го още по-силно и издишвам дълбоко.

— Благодаря. — Вдигам глава и облягам брадичка на гърдите му, втренчвам се в него и той ми се усмихва. — И не ти благодаря само за думите, Холдър. Искам да ти благодаря за всичко. Задето ми вдъхна кураж да задавам въпроси дори когато не исках да чуя отговорите. Задето ме обичаш толкова силно. Задето ми показа, че не е нужно да сме несломимо силни, за да си помогнем — няма нищо страшно да сме слаби, стига да сме един до друг. И ти благодаря, че най-после ме намери след всички тези години. — Прокарвам пръсти през гърдите му чак до ръката, а после проследявам всяка буква от татуировката, навеждам се и я целувам. — Но най-вече ти благодаря, че навремето си ме изгубил, защото животът ми нямаше да е същият, ако не си беше тръгнал.

Холдър си поема дълбоко въздух и тялото ми се издига и отпуска с неговото. Взима лицето ми с шепи и се опитва да се усмихне, но усмивката така и не успява да озари изпълнените му с болка очи.

— Толкова пъти съм си представял какво ще е, ако пак те намеря… но никога не ми е хрумвало, че накрая ще ми благодариш, задето съм те изоставил.

— Накрая ли? — питам, възмутена от думата. Надигам се и го целувам бързо по устата. — Силно се надявам това да не е краят.

— Дявол го взел, не, това не е краят. — Подпъхва кичур коса зад ухото ми и притиска ръка в тила ми. — И ми се иска да можех да кажа, че от тук нататък ще заживеем щастливо, но не мога. И двамата имаме да премислим толкова много неща. След всичко, което се случи — с теб, с мен, с майка ти, с баща ти и Лес, вероятно ще има дни, в които трудно ще оцеляваме. Но ще се справим. Защото ти имаш мен и аз имам теб. Така че ни най-малко не се тревожа за нас двамата, скъпа. Ни най-малко.

Целувам го по трапчинката и се ухилвам.

— Нито пък аз. А за твое успокоение, ще ти кажа, че не вярвам в щастливи финали.

Той се разсмива.

— Чудесно, защото щастлив финал няма да получиш. Ще получиш единствено мен.

— Че на мен само това ми трябва — казвам. — Е, всъщност и лампата. И пепелникът. И дистанционното. И ракетата. И ти… Дийн Холдър. Това е всичко, от което имам нужда.