Колийн Хувър
Без Хоуп (50)

Вторник, 30 октомври 2012 г.
09:05 ч.

Слънцето блести толкова ярко, че прониква и през одеялото, с което съм се завила през глава. Но не слънцето ме събуди, а гласът на Холдър.

— Вижте, нямате представа какво е преживяла през последните два дни — чувам го да казва.

Опитва се да шепне, вероятно защото не иска да ме събуди или пък защото не иска да слушам разговора. Не чувам някой да му отговаря, така че явно говори по телефона. Но с кого, дявол да го вземе?

— Разбирам, че искате да я защитите. Повярвайте ми, разбирам ви. Но и двамата трябва да знаете, че няма да стъпи в онази къща сама.

Настъпва дълга пауза, после Холдър въздъхва тежко.

— Трябва да се погрижа да хапне нещо, така че ще ни трябва малко време. Да, обещавам. Ще я събудя веднага щом затворя. Ще тръгнем до час.

Не чувам да се сбогува, но пък чувам телефона да тупва върху масата. След няколко секунди леглото се разклаща и Холдър ме прегръща.

— Събуди се, миличка — прошепва в ухото ми.

Не помръдвам.

— Будна съм — измърморвам изпод завивките. Главата му се притиска в рамото ми.

— Значи, си чула? — пита тихо.

— Кой беше?

Той се намества леглото и дръпва завивките от главата ми.

— Джак. Твърди, че снощи Карън му признала всичко. Тревожи се за нея. Иска да се върнеш, за да говорите.

Сърцето ми пропуска няколко удара.

— Признала си е? — питам бавно и сядам в леглото.

Холдър кимва.

— Не сме навлизали в подробности, но явно е наясно какво става. Казах му за баща ти… но само защото Карън искаше да знае дали си се видяла с него. Когато се събудих сутринта, даваха репортаж по новините. Обявиха смъртта му за самоубийство, понеже сам се обадил в полицията. Даже няма да разследват. — Той взима ръката ми и погалва дланта ми с палец. — Скай, Джак настоява да се върнеш. И мисля, че е прав. Трябва да се върнем и да приключим с тази история. Няма да си сама. Ще бъда с теб, а и Джак ще бъде там. И доколкото разбирам, Карън е готова съдейства. Знам, че ще ти е трудно, но нямаме избор.

Казва ми го така, сякаш е нужно да ме убеждава, а всъщност съм напълно готова. Копнея да се изправя лице в лице с нея, да получа отговор и на последните си въпроси. Избутвам завивките и се смъквам от леглото, после се изправям и се протягам.

— Трябва да си измия зъбите и да се преоблека. После можем да тръгваме.

Тръгвам към банята, без да се обръщам назад, но буквално усещам вълните на гордост, които се надигат в него. Холдър се гордее с мен.

 

 

В колата той ми подава телефона си.

— Дръж. Брекин и Сикс се тревожат за теб. Карън извадила номерата им от телефона ти и цял уикенд им звъни, за да ги пита къде си.

— Ти говори ли с някого от двамата?

Холдър кимва.

— Сутринта говорих с Брекин, точно преди Джак да се обади. Казах му, че с майка ти сте се скарали и си искала да се махнеш за няколко дни. Не се впечатли особено.

— А Сикс?

Холдър ме поглежда и се усмихва леко.

— Със Сикс може би ще се наложи да се чуеш. Писах й по мейла. Опитах се да я забаламосам със същата версия, но тя не се хвана. Каза, че с Карън никога не се карате, така че да взема да й кажа истината, иначе щяла да хване самолета за Тексас и да дойде да ми срита задника.

Трепвам, понеже си представям как се е притеснила за мен. Не съм й писала от дни, ето защо решавам да отложа обаждането до Брекин и вместо това да изпратя имейл на Сикс.

— Как се пуска мейл? — питам. Холдър прихва и си взима телефона, натиска някакви копчета. Връща ми го и сочи екрана.

— Напиши тук, каквото искаш да й кажеш, после ми го дай и аз ще го изпратя.

Написвам кратичък имейл, в който я уведомявам, че съм открила разни неща за миналото си и съм искала да се махна за няколко дни. Обещавам й, че ще й обясня всичко до ден-два, но всъщност не съм сигурна, че ще й кажа истината. На този етап май не искам никой да знае. Не и докато не събера всички отговори.

Холдър изпраща имейла, после хваща ръката ми и сплита пръсти между моите. Зазяпвам се през прозореца, гледам небето.

— Гладна ли си? — обажда се той, след като пътуваме в пълно мълчание повече от час.

Поклащам глава. Твърде съм напрегната, за да ям, особено като знам, че съм на път да се срещна с Карън. Твърде напрегната дори за най-обикновен разговор. Въобще за всичко, освен да зяпам през прозореца и да се чудя къде ли ще се събудя утре сутринта.

— Трябва да хапнеш, Скай. От три дни почти нищо не си яла, а с твоята склонност към припадъци май няма да е зле да спрем.

Няма да ме остави на мира, докато не хапна нещо, така че се предавам.

— Добре де — смънквам.

След като не можах да отговоря къде искам да обядваме, Холдър се спря на един крайпътен мексикански ресторант. Избирам си нещо от обедното меню, колкото да му угодя, макар да е малко вероятно да успея да преглътна каквото и да било.

— Искаш ли да играем на „Вечерен разпит“? — пита и топва малко парченце тортила чипс в салсата.

Вдигам рамене. Онова, което ми предстои след пет часа, ме плаши твърде много, така че може би не е зле да се поразсея с нещо.

— Защо не? Но при едно условие. Не искам да говоря за нищо, свързано с първите няколко години от живота ми, последните три дни или следващите двайсет и четири часа.

Усмихва се с видимо облекчение. Вероятно и на него не му се говори на тази тема.

— Първо дамите.

— Тогава спирай с чипса. — Поглеждам го строго, понеже се кани да отхапе.

Той се взира тъжно в чинията си и се намръщва театрално.

— Дай някой бърз въпрос, че умирам от глад.

Възползвам се от момента да отпия от безалкохолното и да отхапя малко от чипса, който лично измъквам от ръцете му.

— Защо обичаш да тичаш? — питам.

— Не знам. — Той се обляга назад. — Започнах, когато бях на тринайсет. Отчасти, за да се отърва от Лес и тъпите й приятелки. Понякога просто исках да се измъкна от къщи. Писъците и кикотенето на тринайсетгодишни хлапачки е доста досадно. Харесваше ми, че когато тичам, всичко е тихо. Може би не си забелязала, но съм доста самовглъбен, а тичането ми помага да си подредя мислите.

Разсмивам се.

— Забелязала съм. Винаги ли си бил такъв?

Той се ухилва и поклаща глава.

— Това вече са два въпроса. Мой ред. — Взима си чипса точно преди да го лапна и го пъха в устата си, после отпива от чашата. — Защо не се пробва за отбора?

Вдигам вежда и се изсмивам.

— Защо чак сега ме питаш? Та това беше преди два месеца.

Клати глава и замахва с парченце тортила.

— Без коментари! Ще питам каквото си искам.

— Добре де, добре. — Смея се. — Всъщност не знам. Училището далеч не се оказа каквото очаквах. Нямах представа, че момичетата ще са толкова гадни. Никой не си направи труда да ме заговори, освен колкото да ме уведоми, че съм уличница. Брекин беше единственият в цялото училище, който ми обърна внимание.

— Не е вярно — възразява Холдър. — Забравяш Шейла.

Смея се.

— Да не би да имаш предвид Шейна?

— Както и да е. Ти си наред. — Бързо натиква още едно късче тортила в уста и ми се ухилва.

— Защо се разведоха вашите?

Усмихва се сковано и несъзнателно почуква с пръсти по масата, после вдига рамене.

— Предполагам, че им е дошло време да се разделят — отвръща равнодушно.

— Дошло им е време? — питам озадачено. — Нима в браковете имат срок на годност?

Той пак вдига рамене.

— За някои хора, да.

Интересно разсъждение. Надявам се да не реши, че е негов ред, след като съм си задала въпроса, понеже искам да разбера какво мисли. Не че се каня да се омъжвам скоро. Но нали той е човекът, в когото съм влюбена, та няма да е лошо да знам позицията му, за да не се изненадам неприятно след няколко години.

— А защо смяташ, че техният е имал срок на годност? — питам.

— Всеки брак имат срок на годност, ако е сключен необмислено. Бракът не става по-лесен… напротив. Ако се ожениш за някого с надеждата сватбата да оправи нещата, то спокойно можеш да нагласиш хронометъра още след заветното „Да“.

— А защо са се оженили необмислено?

— Заради мен и Лес — натъртва той. — Познавали се по-малко от месец, когато майка ми е забременяла. И баща ми се оженил за нея с идеята, че така е редно, макар да е било редно изобщо да не я забременява.

— Е, случват се и грешки — отбелязвам.

— Знам. И затова са разведени.

Тъжно е, че така небрежно говори за липсата на обич между родителите си. Но пък са минали осем години. Вероятно десетгодишният Холдър далеч не е приел разводът така лесно.

— Но не смяташ, че при всеки брак разводът е неизбежен, нали?

Холдър скръства ръце на масата и се привежда напред, присвил очи.

— Скай, ако се питаш дали се страхувам от обвързване, отговорът е „не“. Някой ден, в далечното бъдеще… някъде след колежа, когато ти предложа брак, което със сигурност ще направя, понеже няма да се отървеш от мен… няма да се оженя за теб с надеждата бракът ни да потръгне. Станеш ли моя, ще е завинаги. Вече съм ти казвал, че единственото, което има значение с теб, са миговете, които ще траят вечно.

Усмихвам му се и усещам, че някак съм малко по-влюбена, отколкото преди трийсет секунди.

— Еха. Доста бързо го измисли.

— Защото го мисля от мига, в който те видях в магазина.

За щастие, в този момент ни донасят храната, иначе не знам как щях да реагирам. Вдигам вилицата, но той се пресяга през масата и я измъква от ръката ми.

— Не така — казва. — Не сме приключили, а съм на път да задълбая с много личен въпрос. — Бавно си боцва от чинията и протяжно дъвче, докато чакам да зададе „много личния“ въпрос. Отпива от чашата си, хапва още малко и ми се ухилва, защото умишлено протака нещата, за да може да хапне.

— Питай де — тросвам се уж подразнена.

Разсмива се и избърсва устни в салфетката, после се привежда напред.

— Ползваш ли противозачатъчни? — пита ме тихо.

Прихвам, понеже подобен въпрос не е особено „личен“, когато го задаваш на момичето, с което спиш.

— Не — признавам. — Преди да нахлуеш така грубо в живота ми, не съм имала повод да пия противозачатъчни.

— Е, искам да започнеш да пиеш — заявява най-безцеремонно. — Запиши си час за тази седмица.

Сепвам се при тази грубост.

— Би могъл да ме помолиш и по-учтиво, между другото.

Той вдига вежда над чашата си, после най-спокойно я оставя на масата.

— Виноват. — Трапчинките заиграват на лицето му. — Нека перифразирам. — Снишава гласа си до дрезгав шепот. — Възнамерявам да правя любов с теб, Скай. При това много. Общо взето, при всяка възможност, защото безкрайно се наслаждавах на уикенда… въпреки кошмарните обстоятелства. Така че, за да мога да продължавам да правя любов с теб, ще ти бъда много благодарен, ако вземеш допълнителни контрацептивни мерки, за да не се озовем хванати в капана на прибързан брак със срок на годност. Мислиш ли, че ще можеш да ми услужиш? За да можем да продължим да правим много, много секс?

Без да отклонявам очи от него, плъзвам празната си чаша към сервитьорката, която е зяпнала Холдър с отворена уста. Успявам да запазя сериозно изражение.

— Така е много по-добре. И да, мисля, че ще мога да ти услужа.

Той кимва, после плъзва чашата си до моята и поглежда сервитьорката. Тя рязко се отърсва от вцепенението си и бърза да ни напълни чашите, а после се врътва и изчезва. Когато си тръгва, хвърлям сърдит поглед на Холдър и поклащам глава.

— Ужасен си, Дийн Холдър. — Разсмивам се.

— Защо? — пита той най-невинно.

— Трябва да ти забранят да произнасяш думите „правя любов“ и „секс“ в присъствието на други жени, освен на онази, която е в позицията да се възползва. Май нямаш представа как въздействаш на жените.

Той тръсва глава пренебрежително.

— Говоря сериозно, Холдър. Хич не искам да насърчавам егото ти, но е добре да знаеш, че си невероятно привлекателен за всяка жена с туптящо сърце. Помисли само. Познавам безброй момчета, а само към теб се чувствам привлечена? Можеш ли да дадеш обяснение?

Смее се.

— Обяснението е съвсем просто.

— От къде на къде?

— Поради простата причина, че когато се срещнахме в магазина онзи път, ти вече ме обичаше. Само защото си блокирала спомена за мен от съзнанието си, това не означава, че си го заличила от сърцето си. — Вдига вилицата към устата си. — Но може би си права. Може да се е дължало и на факта, че си искала да ми оближеш трапчинките… — заключва и тиква една хапка в устата си.

— Определено беше заради трапчинките — отвръщам ухилена. Не мога да пресметна колко пъти успя да ме разсмее за последния половин час, а и без да се усетя, съм омела половината порция. Присъствието му върши чудеса за наранената ми душа.

Една пресечка преди къщата на Карън го моля да спре за миг. Пътуването бе достатъчно мъчително за мен, знаейки какво ме очаква, но пристигането е още по-страшно. Нямам представа какво ще й кажа, нито как да реагирам, като прекрача прага.

Холдър отбива. Поглежда ме тревожно.

— Май ти трябва антракт, а?

Кимам и си поемам дълбоко въздух. Той се пресяга през седалката и ме хваща за ръката.

— От какво най-много се страхуваш?

Обръщам се с лице към него.

— Страх ме е, че каквото и да ми каже, няма да й простя. Знам, че животът с нея е бил далеч по-добрият вариант, отколкото да остана при баща ми, но тя не го е знаела, когато ме е отвлякла. И самият факт, че е способна на нещо такова, ми пречи да й простя. Щом не мога да простя на баща си за стореното, мисля, че не бива да прощавам и на нея.

Той прокарва палец по кокалчетата ми.

— Можеш да не й прощаваш, но все пак можеш да оцениш живота, който ти е осигурила. Била ти е добра майка, Скай. Не го забравяй, когато говориш с нея след малко.

Издишвам през стегнато гърло.

— Точно това е най-трудното — казвам. — Фактът, че действително ми беше добра майка и я обичам. Много я обичам и изпитвам ужас от мисълта, че от днес нататък няма да съм с нея.

Холдър ме притегля към себе си и ме целува.

— И мен ме е страх, Скай — казва, понеже е излишно да се преструваме, че всичко ще е наред, след като очевидно няма как да стане.

Страх ни е от неизвестното. Нямаме представа по кой път ще поеме животът ми, след като прекрача прага, нито дори дали ще можем да крачим заедно по този път.

Отдръпвам се и притискам длани в колене си, докато събера смелост.

— Готова съм — казвам.

Той кимва и връща колата на шосето, после завива и паркира в алеята. Когато виждам къщата, ръцете ми още повече се разтреперват. Холдър понечва да отвори вратата, но в този момент се появява Джак и той се обръща към мен.

— Стой тук — нарежда ми. — Искам първо да говоря с Джак.

Излиза от колата и затръшва вратата. Оставам вътре, както ми каза, а и, честно казано, никак не бързам да изляза. Наблюдавам ги как разговарят. Фактът, че Джак е тук и все така я подкрепя, ме кара да се съмнявам, че Карън му е казала цялата истина. Съмнявам се, че би останал с нея, ако знаеше всичко.

Холдър се връща при колата, заобикаля откъм моята страна. Отваря вратата и прикляква до мен. Погалва бузата ми с върховете на пръстите си.

— Готова ли си?

Усещам, че кимам, но го правя напълно несъзнателно. Виждам, сякаш отстрани, как краката ми стъпват в тревата и подавам ръка на Холдър, но нямам представа как се получава, при положение, че съвсем съзнателно се опитвам да остана в колата. Не съм готова да вляза, но въпреки това се отдалечавам от колата и, подкрепяна от Холдър, крача към къщата. Когато приближаваме Джак, той ме прегръща. Още щом познатите ръце се увиват около мен, усещам, че идвам на себе си и си поемам дълбоко въздух.

— Благодаря ти, че се върна — казва ми. — Държи да ти обясни всичко. Обещай ми, че ще й дадеш възможност.

Отдръпвам се и го поглеждам в очите.

— Знаеш ли какво е направила, Джак? Каза ли ти?

Той кимва измъчено.

— Знам, а също така знам колко ти е трудно. Но трябва да й позволиш да ти разкаже нещата от нейна гледна точка, иначе никога няма да си прости.

Тръгва към къщата, без да сваля ръка от раменете ми. Холдър ме хваща за ръката и двамата ме съпровождат до прага така, сякаш съм малко дете.

Не съм малко дете.

На стълбите спирам.

— Искам да говоря с нея насаме.

Вярно е, че исках Холдър да е с мен, но трябва да съм силна. Благодарна съм му, че неизменно ме закриля, но ми предстои най-трудното нещо в живота ми и искам да мога да кажа, че съм се справила сама. Знам, че ако сега се справя сама, ще имам смелостта да се изправя пред всичко.

Никой не възразява, от което ми става по-леко, понеже явно и двамата вярват в мен. Холдър стисва лекичко ръката ми и ме побутва уверено напред.

— Ще те чакам тук — казва.

Вдишвам дълбоко и отварям вратата.

Пристъпвам в хола и Карън спира да крачи и се извръща към мен. Погледите ни се срещат, тя загубва контрол и се втурва към мен. Не знам каква реакция съм очаквала, но определено не очаквах такова облекчение.

— Добре си — възкликва тя и ме прегръща през шията. С ръка на тила ми ме притиска към себе си и проплаква: — Толкова съжалявам, Скай. Безкрайно съжалявам, че си разбрала, преди да мога да ти кажа. — Опитва се да продължи, но хлипанията я задавят. Мъчно ми е, че страда така. Лъжите й не могат да зачеркнат всичките тринайсет години, в които съм я обичала, така че болката й ми носи единствено… болка.

Обгръща лицето ми с ръце и се взира в очите ми.

— Кълна се, че възнамерявах да ти разкажа всичко, щом станеш на осемнайсет. И ужасно се измъчвам, че сама си научила. Направих всичко възможно, за да го предотвратя.

Дръпвам ръцете й от лицето си и правя крачка назад.

— Нямам представа как да реагирам, мамо. — Извъртам се, за да я погледна в очите. — Имам безброй въпроси, но ме е страх да питам. А и как мога да съм сигурна, че ще ми кажеш истината? От къде да знам, че няма да ме излъжеш, както си ме лъгала в продължение на тринайсет години?

Карън отива в кухнята, взима салфетка и си избърсва очите. Разтреперано поема няколко глътки въздух в опит да се овладее.

— Ела да седнеш при мен, миличка — казва и тръгва към канапето.

Оставам права, а тя присяда на ръба на възглавницата. Поглежда ме и цялото й лице се изкривява от болка.

— Моля те — казва. — Знам, че не ми вярваш и имаш пълно право да не ми вярваш. Но ако намериш сили да признаеш, че те обичам повече от всичко на света, ще ми дадеш възможност да обясня.

Очите й са напълно искрени. И затова отивам до канапето и сядам срещу нея. Тя вдишва дълбоко, после издишва бавно и, донякъде успокоена, започва да говори.

— За да мога да ти обясня истината, първо трябва да ти разкажа какво се случи с мен.

Млъква за миг, защото отново е на път да изгуби контрол. Иска ми се да я прегърна, но не мога. Колкото и да я обичам, не мога да я утеша.

— Имах прекрасна майка, Скай. Сигурна съм, че много щеше да я харесаш. Казваше се Доун и обичаше двама ни с брат ми с цялото си сърце. Брат ми, Джон, беше с десет години по-голям, така че никога не сме се карали, както често се случва при деца с по-малка разлика. Баща ми почина, когато бях на девет, така че Джон ми стана по-скоро баща, отколкото брат. Беше моят закрилник. Прекрасен брат, а мама беше прекрасна майка. За съжаление, когато станах на тринайсет, Джон действително се превърна в мой баща, понеже мама почина.

Беше само на двайсет и три, тъкмо завършил колежа. Нямахме роднини, склонни да ме поемат, така че Джон правеше каквото трябва. В началото всичко вървеше добре. Мама ужасно ми липсваше, а ако трябва да съм честна, на Джон му бе трудно да се справя сам с всичко. Тъкмо беше започнал нова работа, завършил бе съвсем наскоро и му беше трудно. И на двамата ни беше трудно. Когато навърших четиринайсет, стресът в работата започна сериозно да му влияе. Започна да пие, а аз започнах да се бунтувам и на няколко пъти се прибрах по-късно, отколкото бе разумно.

Една такава вечер много ми се ядоса. Спорът ни бързо премина във физическа разпра и той на няколко пъти ме удари. Дотогава никога не ме беше докосвал и с пръст и много се изплаших. Скрих се в стаята си, а той дойде след няколко минути да се извини. Поведението му през предните няколко седмици, провокирано от алкохола, достатъчно ме беше уплашило. А сега, след като ме беше ударил… изпитвах ужас от него.

Карън се размърдва и посяга към чашата с вода. Гледам как я вдига към устата си и виждам, че пръстите й треперят.

— Опита се да ми се извини, но аз отказах да слушам. Инатът ми още повече го вбеси и той ме блъсна на леглото и ми се разкрещя. Не спираше да вика, каза, че съм му съсипала живота. Че би трябвало да съм му благодарна за всичко, което прави… че съм му длъжница, задето се съсипва да се грижи за мен.

Карън кашля нервно и от очите й закапват нови сълзи, докато се опитва да продължи болезнения разказ за миналото си. Вдига очи към моите и забелязвам, че й е изключително трудно да продължи.

— Скай… В онази вечер брат ми ме изнасили. И не само онази вечер, но почти всяка вечер през следващите две години.

Ахвам и ръката ми неволно се вдига към устата. Кръвта рязко напуска главата ми, но имам чувството, че напуска и цялото ми тяло. Чувствам се напълно куха, защото умирам от ужас от онова, което предусещам, че ще ми каже. Погледът й е пуст и безизразен. И вместо да чакам грозната истина, бързам да я попитам.

— Мамо. Той. Джон. Това баща ми ли е?

Тя кимва и сълзите покапват от учите.

— Да, миличка. Да. Толкова съжалявам.

Тялото ми се раздира от ридания и ръцете на Карън мигом ме прегръщат още щом първите сълзи се изливат по лицето ми. Прегръщам я на свой ред и несъзнателно сграбчвам ризата й.

— Толкова съжалявам — проплаквам.

Карън се премества при мен и двете се разридаваме заради всички ужасни неща, които сме преживели в ръцете на човека, когото и двете сме обичали с цяло сърце.

— Има и още — казва. — Искам всичко да ти кажа, може ли?

Кимам и тя се отдръпва назад и хваща ръцете ми.

— Когато станах на шестнайсет, казах на моя приятелка какво се случва. Тя споделила на майка си, а майка й се обадила в полицията. По това време Джон вече трета година служеше в полицията и започваше да си гради репутация. Когато го разпитали във връзка със сигнала, отвърнал, че си измислям, понеже не ми давал да се виждам с гаджето ми. Обвиненията паднаха и случаят бе изоставен, но аз така и не се върнах да живея с него. Живях по къщите на приятелки, докато не завърших след две години, и никога не му проговорих.

Минаха шест години, преди да го видя отново. Бях на двайсет и една, студентка. Случи се в един магазин, чух гласа му. Замръзнах на място, не можех да дишам, слушах как разговаря с някого. Този глас бих разпознала навсякъде. Не можеш да забравиш гласа, който те изпълва с ужас, независимо колко време е минало.

Но онзи път ме изплаши не неговият глас… а твоят. Чух, че говори на дете, и веднага си припомних всичките нощи, когато идваше да ме измъчва. Та нали знаех на какво е способен. Тръгнах след него, на известно разстояние, исках да ви видя заедно. В един момент се отдалечи от количката и успях да уловя погледа ти. Дълго ме гледа, беше най-красивото момиченце, което съм виждала. Но и най-съсипаното и уплашеното. В мига, в който срещнах погледа ти, знаех, че ти причинява същото. Виждах отчаянието и страха в очите ти.

През следващите няколко седмици се опитах да науча всичко възможно за взаимоотношенията ви. Научих, че майка ти е починала и те отглежда сам. Накрая събрах смелост, вдигнах телефона и подадох анонимен сигнал с надеждата най-после да си получи заслуженото. Седмица по-късно научих, че след като те разпитали, от Агенцията за защита на децата прекратили случая. Няма как да съм сигурна дали високият му пост в полицията има нещо общо с прибързаното закриване на случая, но е много вероятно да е било така. Както и да е, ето че за втори път се измъкваше невредим. Не можех да понеса мисълта да останеш при него, като знаех какво се случва. Сигурна съм, че е имало и други варианти, други начини да се справя, но бях твърде млада и безкрайно се страхувах за теб. Не ми хрумваше какво друго да направя, при положение, че законът бе предал и двете ни.

Няколко дни по-късно вече бях взела решение. След като никой не бе готов да ми помогне да те махна от там, тогава щях да го направя сама. Никога няма да забравя гледката, когато спрях пред къщата ви — съсипаното момиченце, което хлипа в шепи, седнало само в тревата. Дойде, когато те извиках, качи се при мен и потеглихме, като нито веднъж не погледнах назад.

Карън стисва ръката ми между дланите си и ме поглежда настойчиво.

— Скай, кълна се с цялото си сърце, че единственото, което исках, бе да те спася от него. Направих всичко възможно да му попреча да те намери. Да попреча на теб да намериш него. Никога не говорехме за него и направих всичко по силите си, за да преодолееш случилото се и да водиш нормален живот. Знаех, че няма да мога вечно да те крия, че няма да ми се размине. Знаех, че ще дойде ден, в който ще трябва да си понеса отговорността, но нямаше значение. И сега също няма значение. Исках да ти осигуря безопасен дом, докато пораснеш, за да не се наложи никога да те върнат при него.

В деня, преди да те взема, минах през къщата. Нямаше никого. Влязох вътре, понеже исках да намеря нещо, което да ти бъде утеха, когато те прибера у дома. Любимо одеялце например или плюшена играчка. Но когато влязох в стаята ти, ми стана ясно, че нищо, взето от тази къща, не би могло да ти послужи за утеха. Вероятно и за теб, както и за мен, всичко, свързано с него, щеше да ти напомня за жестокостта му. Затова не взех нищо, понеже не исках да помниш какво ти е причинил.

Тя се изправя и тихомълком излиза в стаята, а няколко секунди по-късно се връща с малка дървена кутия. Пъха я в ръцете ми.

— Но не можах да тръгна без това. Знаех, че ще дойде ден, в който ще трябва да ти кажа истината, че ще искаш да научиш всичко възможно за майка си. Не намерих много, но каквото намерих, го пазя заради теб.

Очите ми се наливат със сълзи. Прокарвам пръсти по дървения капак на кутията, съдържаща всички спомени за жената, която смятах, че никога няма да мога да си припомня. Не я отварям. Не мога. Искам да съм сама.

Карън посяга и подпъхва кичурче от косата ми зад ухото.

— Знам, че постъпих ужасно, но не съжалявам. Ако се наложи да го направя отново, за да съм сигурна, че си в безопасност, изобщо няма да се замисля. И знам, че вероятно ме ненавиждаш, задето съм те лъгала. Ще го преглътна, Скай, защото те обичам достатъчно и за двете ни. Не искам да се чувстваш виновна за чувствата си в момента. Планирам този разговор и този миг от тринайсет години, така че съм готова да приема всяко твое решение. Искам да направиш това, което смяташ за най-добро за теб самата. Ако искаш, още сега ще се обадя в полицията. Готова съм да им разкажа всичко, което разказах на теб, ако това ще ти помогне да намериш покой. Ако искаш да изчакам действително да навършиш осемнайсет години, за да можеш да продължиш да живееш тук дотогава, ще изчакам. Ще се предам в момента, в който станеш пълнолетна и можеш сама да се грижиш за себе си, и въобще няма да се поколебая. Каквото и да решиш, Скай, каквото и да решиш, не се тревожи за мен. Знам, че вече си в безопасност и не бих могла да искам повече. Каквото и да ми се случи, си струва всяка секунда от тези тринайсет години, които прекарах с теб.

Поглеждам пак към кутията, без да спирам да плача, понеже не знам какво да правя. Не знам кое е правилно и кое — не, нито дали в тази ситуация правилното всъщност е грешно. Знам, че не мога да й отговоря в момента. Имам чувството, че с всичко, което ми разказа току-що, всякакви понятия за справедливост и почтеност губят смисъл.

Поглеждам я и поклащам глава.

— Не знам — прошепвам. — Не знам какво искам да се случи. — И наистина не знам какво искам, но знам от какво имам нужда. От известна пауза.

Изправям се, а тя остава седнала, гледа ме как се отправям към вратата. Не мога да я погледна в очите. Отварям вратата.

— Трябва да помисля малко — казвам тихо и излизам.

Още щом вратата хлопва зад гърба ми, ръцете на Холдър ме обгръщат. Стисвам кутията с една ръка и увивам другата около шията му, заравям глава в рамото му. Плача в ризата му, понеже не знам как да започна да асимилирам онова, което научих.

— Небето — прошепвам. — Трябва да погледам небето.

Не ме пита нищо. Прекрасно знае какво имам предвид, така че ме хваща за ръката и ме повежда към колата. Джак се прибира в къщата, а ние с Холдър потегляме.