Колийн Хувър
Без Хоуп (49)

Вторник, 30 октомври 2012 г.
12:10 ч.

Вдигам ръка и избърсвам една сълза. Всъщност не зная защо плача — споменът не беше тъжен. Вероятно защото това е един от първите ми спомени с Карън от времето, когато започнах да я обичам. А като се замисля колко я обичам, неминуемо се сещам колко ме боли от постъпката й. Боли ме, защото имам чувството, че вече не я познавам. Сякаш у нея има една тъмна страна, за чието съществуване дори не съм подозирала.

Но не това ме плаши най-много. Най-много се страхувам, че онази страна от характера й, която все пак познавам… всъщност изобщо не съществува.

— Може ли да те попитам нещо? — Холдър нарушава мълчанието.

Кимам върху гърдите му и избърсвам последната сълза. Усеща, че потръпвам, и ме прегръща с две ръце, за да ме стопли. Разтърква рамото ми и ме целува по главата.

— Мислиш ли, че ще се оправиш, Скай?

Няма нищо необичайно в подобен въпрос. Напротив, съвсем простичък, директен въпрос и въпреки това е най-трудният въпрос, на който някога ми се е налагало да отговоря.

Вдигам рамене.

— Не знам — отвръщам най-искрено. Ще ми се да мисля, че ще се оправя, особено като знам, че Холдър ще е до мен. Но ако трябва да съм честна, всъщност не съм съвсем сигурна.

— От какво те е страх?

— От всичко — изричам. — Ужасявам се от миналото. От спомените, които ми нахлуват в главата, щом затворя очи. От случилото се днес и как ще се отрази на нощите, в които няма да те има, за да ме разсейваш. Страх ме е, че нямам силите да се справя с онова, което вероятно ще се случи с Карън. Страх ме е от мисълта, че вече дори нямам представа коя е. — Повдигам глава от гърдите му, за да го погледна в очите. — А знаеш ли какво ме плаши най-много?

Погалва ме по косата ми и ме наблюдава съсредоточено — иска да знам, че слуша най-внимателно.

— Какво? — В гласа му се долавя искрена загриженост.

— Плаша се колко откъсната се чувствам от Хоуп. Знам, че сме един и същи човек, но имам чувството, че онова, което й се е случило, всъщност не се е случило на мен. Все едно съм я изоставила. Оставила съм я завинаги да плаче в онази къща, толкова уплашена, а аз съм се качила в колата и съм си тръгнала. И сега съм с усещането, че в мен се крият двама души. Уплашеното момиченце, завинаги… и другото, което го е изоставило. И се чувствам ужасно виновна, задето съм изградила стена между живота на едната и другата, страх ме е, че никога няма да се почувствам част от живота им.

Заравям глава в гърдите му. Знам, че думите ми не звучат особено смислено. Той ме целува по главата, а аз обръщам лице към небето и продължавам да се питам дали някога ще се усетя отново нормална. Беше ми толкова по-лесно, когато не знаех истината.

— Когато нашите се разведоха — обажда се Холдър, — мама много се притесняваше за нас и ни прати на психолог. Ходихме само около шест месеца… Спомням си, че непрекъснато се упреквах, мислех, че аз съм виновен, задето се развеждат. Имах чувството, че напрежението покрай онзи ден, в който те отвлякоха, силно е обтегнал отношенията им. Сега знам, че съм се обвинявал за неща, които не съм можел да контролирам. Но веднъж психологът направи нещо, което донякъде ми помогна. Тогава ми беше много неловко, но сега от време на време, в определени ситуации, се улавям, че продължавам да го правя. Накара ме да си представя себе си в миналото и да поговоря с някогашното си аз, да му кажа всичко, което искам да му кажа. — Вдига глава, за да ме вижда. — Според мен трябва да пробваш. Знам, че звучи тъпо, но пък може да ти помогне. Представи си, че можеш да кажеш на Хоуп всичко, което ти се иска да си можела да й кажеш в деня, в който си я изоставила.

Облягам брадичка на гърдите му.

— Как така? Да си представя, че говоря с нея?

— Именно. Опитай. Затвори очи.

Затварям очи. Не разбирам съвсем точно какво трябва да направя, но се подчинявам.

— Затвори ли ги?

— Да — прошепвам. Разпервам пръсти върху сърцето му и притискам буза в гърдите му. — Обаче не съм сигурна какво да правя.

— Представи си себе си такава, какво си сега. Представи си как спираш пред къщата на баща си и паркираш отсреща. Но си представи къщата такава, каквато е била тогава. Когато си била Хоуп. Помниш ли я, когато беше бяла?

Стисвам плътно очи и смътно съзирам бялата къща — образът е потънал дълбоко в съзнанието ми.

— Да.

— Добре. Сега си представи всички подробности, всичко, което помниш от онзи ден, и иди да я намериш. Поговори с нея. Кажи й колко е силна. Колко е прекрасна и силна. Кажи й всичко, което трябва да чуе от теб, Скай. Всичко, което ти се иска самата ти да си можела да чуеш в същия онзи ден.

Изтиквам всякакви други мисли от главата си и следвам инструкциите му. Представям си какво би се случило, ако действително спра пред къщата. Вероятно ще съм облечена с лятната рокля, ще съм вързала косата на опашка, понеже е топло. Почти усещам как слънцето струи по предното стъкло, как топли кожата ми. Насилвам се да изляза от колата. Прекосявам улицата и неохотно приближавам къщата. Сърцето ми мигом ускорява ритъм, понеже ме е страх. Не съм убедена, че искам да я видя, но решавам да послушам Холдър и крача напред, за да поговоря с нея. Заобикалям къщата и я виждам. Седи на тревата, опряла ръце в коленете си. Плаче и сърцето ме заболява при тази гледка. Бавно се приближавам и спирам нерешително, после внимателно присядам на земята, без да мога да откъсна очи от това крехко, малко момиче. Когато се настанявам пред нея, тя вдига глава и ме поглежда. И душата ми изстива, защото изражението в тъмните й очи е напълно безжизнено. В тях няма и капка радост. Въпреки всичко се опитвам да й се усмихна, понеже не искам да разбере колко ме измъчва болката й. Бавно протягам ръка към нея, но спирам, преди да я докосна. Тъжните й кафяви очи се свеждат към пръстите ми и се втренчват в тях. Ръцете ми треперят и не мога да го скрия. Може би защото вижда, че и аз съм уплашена, но някак успявам да спечеля доверието й, тъй като след миг съвсем вдига глава, разтваря ръце и пъха малката си длан в моята.

Гледам детската си ръчица, стиснала сегашната ми ръка, но искам нещо повече. Искам да сграбча болката и страха й и да ги изтръгна от душата й.

Сещам се какво ми бе казал Холдър, прокашлям се смутено, стисвам ръката й и започвам.

— Хоуп. — Гледа ме търпеливо, докато събирам смелост да заговоря… да й кажа всичко, което има нужда да чуе. — Знаеш ли, че си едно от най-смелите момичета, които някога съм срещала?

Тя завърта глава и свежда очи към тревата.

— Не съм — отвръща тихо, категорично.

Взимам и другата й ръка и я поглеждам в очите.

— Напротив, така е. Невероятно си смела. И ще се справиш, защото сърцето ти е много издръжливо. Имаш сърце, което е в състояние да обича много силно, да обича и живота, и хората толкова дълбоко, колкото не си и сънувала. И знай, че си прекрасна. — Притискам ръка към сърцето й. — Тук, вътре. Сърцето ти е прекрасно и някой ден ще намериш човек, който ще обича сърцето ти така, както заслужава да бъде обичано.

Тя издръпва едната си ръчичка и избърсва очи.

— Ти откъде знаеш?

Навеждам се и я прегръщам. Тя отвръща на прегръдката ми, увива ръце около врата ми и се притиска в мен.

— Знам, защото съм преживяла съвсем същото като теб — прошепвам в ухото й. — Знам колко страдаш, когато татко ти прави онези неща, защото ги е правил и с мен. Знам колко го мразиш, но и колко го обичаш, защото ти е татко. И в това няма нищо лошо, Хоуп. Няма нищо лошо да обичаш хубавото у него, защото у него има и хубави неща. И няма нищо лошо да мразиш лошото в него, всичко, което те кара да се чувстваш тъжна. Всичките ти чувства са напълно нормални. Само ми обещай никога, никога да не виниш себе си. Вината не е твоя. Ти си само едно малко момиче и нямаш никаква вина, че животът ти е толкова труден. И знам, че ще искаш да забравиш тези ужасни неща, ще копнееш да забравиш тази част от живота си, но трябва да помниш.

Усещам, че ръцете, обвити около врата ми, треперят, тя плаче тихичко в прегръдката ми. Сълзите й събуждат моите.

— Искам да помниш коя си въпреки ужасните неща, които ти се случват. Защото те не са ти. А са само неща, които ти се случват. Трябва да разбереш, че ти самата и нещата, които ти се случват, не са едно и също.

Повдигам лекичко главата й и се взирам в пълните със сълзи очи.

— Обещай ми, че каквото и да се случи, никога няма да се срамуваш от себе си, независимо колко ще ти е трудно. И може би сега няма да ме разбереш, но искам да ми обещаеш, че няма да позволиш ужасните неща, които ти причинява татко ти, да те определят и да те откъснат от човека, който си. Обещай ми, че никога няма да изгубиш Хоуп.

Тя кима, а аз избърсвам сълзите й с палци.

— Обещавам — казва. Усмихва ми се и за първи път виждам искрица живот в големите й кафяви очи. Гушвам я силно, тя ме прегръща през врата, а аз я залюлявам нежно и двете заплакваме.

— Хоуп, обещавам ти, че от тук нататък никога, никога няма да те изоставя. Ще те пазя в сърцето си завинаги. Никога повече няма да си сама.

Плача в косите й, но когато отварям очи, всъщност плача в обятията на Холдър.

— Говори ли с нея?

Кимам.

— Да. — Дори не се опитвам да преглътна сълзите. — Казах й всичко.

Холдър понечва да се изправи, така че и аз ставам заедно с него. Взима лицето ми в шепи.

— Не, Скай. Не на нея си казала всичко, казала си го на себе си. Защото тези неща са се случили на теб, а не на някого другиго. На Хоуп. На Скай. На най-добрата ми приятелка, която така обичах преди много години, на най-добрата ми приятелка, която обичам сега и която в момента ме гледа. — Целува ме. Когато го поглеждам, виждам, че плаче с мен. — Скай, трябва да се гордееш, че си оцеляла след всичко, което ти се е случило като дете. Не се изолирай от онзи живот. Напротив, прегърни го, защото дяволски се гордея с теб. Всяка усмивка на лицето ти ме изпълва с възхищение, защото знам колко смелост и сила ти е била нужна като дете, за да съхраниш тази част от себе си. А смехът ти? Господи, Скай. Помисли колко много смелост е нужна, за да можеш да се смееш отново след всичко. А сърцето ти… — Той клати глава невярващо. — Фактът, че сърцето ти намери сили отново да обича и да се довери на мъж, доказва, че съм влюбен в най-смелата жена на света. Знам колко смелост е нужна, за да ме допуснеш до себе след онова, което ти е сторил баща ти. И се кълна, че до последния си дъх ще съм ти благодарен, че си позволи да ме обичаш. Благодаря ти, че ме обичаш, Линдън Скай Хоуп.

Произнася името ми бавно и отчетливо. Не прави опит да избърше сълзите ми, понеже вече са твърде много. Прегръщам го силно и се оставям в ръцете му. Уповавам се в него… с целия си живот.