Колийн Хувър
Без Хоуп (48)

Тринайсет години по-рано

— Защо си нямаш телевизор? — питам я. От много дни съм при нея. Много е добричка и тук много ми харесва, но ми липсва телевизията. Обаче не колкото Дийн и Лесли.

— Не обичам телевизията. Смятам, че хората са станали зависими от технологиите, а това ги прави мързеливи — обяснява Карън.

Не разбирам какво иска да каже, но се преструвам, че всичко ми е ясно. Много е хубаво в нейната къща и не искам да изтърся нещо, заради което да реши да ме върне при татко ми. Още не ми се прибира.

— Хоуп, помниш ли как преди няколко дни ти казах, че искам да говоря за нещо много важно с теб?

Не помня, но кимам с глава така, сякаш си спомням. Тя дръпва стола си по-близо до моя.

— Искам да слушаш внимателно. Много е важно.

Кимам. Много се надявам да не каже, че е време да се прибирам. Не съм готова да си ходя вкъщи. Липсват ми Дийн и Лесли, но не искам да се прибирам вкъщи при татко.

— Знаеш ли какво означава осиновяване? — пита ме тя.

Клатя глава, понеже думата ми е непозната.

— Това означава да обичаш някое дете толкова много, че да поискаш да ти стане син или дъщеря. Затова го осиновяваш, така че да му станеш майка или татко. — Хваща ме за ръката и лекичко я стиска. — А аз толкова много те обичам, че искам да те осиновя и да ми станеш истинска дъщеря.

Усмихвам й се, макар да не разбирам какво иска да каже.

— И ще дойдеш да живееш с мен и татко?

Тя поклаща глава.

— Не, миличка. Татко ти много те обича, но вече не може да се грижи за теб. Иска от тук нататък аз да се грижа за теб, защото му е важно да си щастлива. Така че вместо да живееш при татко, ще живееш с мен и аз ще ти бъда майка.

Доплаква ми се, макар да не знам защо. Харесвам Карън, но обичам и татко. Харесва ми къщата на Карън и как готви, а също и моята стая. И много искам да остана тук, но не мога да се усмихна, понеже коремът ме заболява. Заболя ме, когато ми казва, че татко ми вече не може да се грижи за мен. Да не би да съм го ядосала нещо? Но си замълчавам. Страх ме е, че ако реши, че искам да живея при татко ми, ще ме върне там. А аз го обичам, наистина, но ме е страх да живея с него.

— Радваш ли се, че ще те осиновя? Искаш ли да живееш с мен?

Разбира се, че искам да живея с нея, но ми е тъжно, защото пътувахме много минути или часове до тук. А това означава, че сме много далече от Дийн и Лесли.

— Ами приятелите ми? Ще ги видя ли пак?

Карън поклаща глава и ми се усмихва, после приглажда косата зад ухото ми.

— Миличка, ще си имаш много нови приятели.

И аз й се усмихвам, ама коремът продължава да ме боли. Не искам нови приятели. Искам си Дийн и Лесли. Липсват ми. Очите ми парят, а не искам да плача. Не искам Карън да си помисли, че не се радвам, задето ще ме осинови, защото наистина се радвам.

Карън ме прегръща.

— Миличка, не се тревожи. Някой ден ще ги видиш отново. Но точно сега няма как да се върнем обратно, затова ще си намерим нови приятели тук, става ли?

Кимам и тя ме целува по косата, а аз поглеждам гривничката на ръката си. Докосвам сърчицето и се питам дали Лесли знае къде съм. Дано знаят, че съм добре, понеже не искам да се тревожат за мен.

— Има и още нещо — продължава Карън. — Много ще ти хареса.

Обляга се назад и слага лист хартия и молив пред себе си.

— Най-хубавото при осиновяването е, че можеш сам да си избереш име. Знаеше ли?

Клатя глава. Не знаех, че хората могат сами да си избират имената.

— Така, преди да ти изберем име, трябва да уточним кои имена не можем да ползваме. Не можем да използваме предишното ти име, нито пък прякорите. Имаш ли си прякор? Някаква думичка, с която татко те нарича?

Кимам, но не казвам.

— Как те нарича татко ти?

Свеждам очи към скута си и се прокашлям.

— Принцеса — прошепвам. — Ама на мен не ми харесва.

Карън май се натъжава, като й казвам.

— Добре тогава, значи, повече никога няма да ти казваме „принцеса“, става ли?

Съгласявам се. Радвам се, че и на нея този прякор не й харесва.

— А сега искам да ми разкажеш за нещата, които те правят щастлива. Нещата, които ти се струват красиви, и нещата, които обичаш. Можем да изберем нещо от тях.

Няма нужда да си записва, понеже само едно нещо обичам.

— Обичам небето — отвръщам и се сещам какво ми беше казал Дийн.

— Значи, Скай — усмихва се Карън. — Много ми харесва. Според мен е идеално. А сега да измислим още едно, защото всеки трябва да си има по две имена. Какво друго обичаш?

Затварям очи и се опитвам да се сетя още нещо, но не мога. Небето е единственото, което обичам и което е красиво и ми е приятно да мисля за него. Отварям очи и я поглеждам.

— А ти какво обичаш, Карън?

Тя пак се усмихва и обляга брадичка в шепа, а лакътя си опира на масата.

— Обичам много неща. Най-много обичам пица. Искаш ли да те наречем Скай Пица?

Кикотя се и клатя глава.

— Това е глупаво име.

— Добре, продължаваме да мислим. Какво ще кажеш за плюшено мече? Искаш ли да те наречем Скай Плюшеното мече?

Разсмивам се и пак въртя глава.

Тя вдига глава и се накланя към мен.

— Искаш ли да ти кажа какво обичам най-истински?

— Аха.

— Обичам билките. Това са растения, които лекуват, обичам да ги отглеждам, за да помагам на хората. Някой ден искам да имам собствен бизнес с билки. Може да изберем името на някоя билка, ей така, за късмет. Има стотици и стотици билки, а някои от тях са с много красиви имена. — Тя се изправя, отива в хола и донася някаква книга. Отваря я и ми сочи една от страниците. — Какво ще кажеш за мащерка? — Намигва ми.

Смея се и клатя глава.

— Ами… календула?

Пак клатя глава.

— Това даже ми е трудно да го кажа.

Тя сбръчква нос.

— Права си. Важно е човек да може да си каже собственото име. — Прочита още няколко имена, ама на мен не ми харесват. Обръща страницата и ме пита: — А какво ще кажеш за липата? Тя е по-скоро дърво, а не билка, но листата й са с формата на сърца. Харесваш ли сърца?

Кимам. Харесва ми.

Тя отново се усмихва, затваря книгата и се навежда към мен.

— Тогава, значи, става Линдън Скай Дейвис. Да знаеш, това е най-хубавото име на света. За старите имена няма да се сещаме повече, нали? Обещай ми, че от сега нататък ще мислиш само за красивото си ново име и за прекрасния си нов живот.

— Обещавам — казвам. И наистина обещавам. Не искам да мисля за предишното име и за някогашната стая, както и за всичко, което правеше татко ми, докато бях неговата принцеса. Харесвам си новото име. И новата стая — там не се страхувам, че дръжката може да се завърти.

Протягам ръце и я прегръщам, а тя ме прегръща на свой ред. Усмихвам се широко, защото точно това си представях, когато си мечтаех мама да е жива и да ме прегръща.