Колийн Хувър
Без Хоуп (47)

Понеделник, 29 октомври 2012 г.
23:35 ч.

Когато се събуждам, Холдър не е до мен. Сядам в леглото. Вън е тъмно, така че щракам лампата. Обувките му ги няма на пода, затова навличам някакви дрехи и излизам да го търся.

Прекосявам вътрешния двор, но така и не го намирам в никоя от шатрите. Тъкмо се наканвам да се върна обратно и го виждам да лежи на цимента до басейна, скръстил ръце под тила си, втренчен в звездите. Изглежда толкова спокоен, че решавам да седна в една от кабинките, за да не му преча.

Свивам се на седалката и измъквам ръце от ръкавите, за да се сгуша в пуловера, облягам глава назад и го наблюдавам. Пълнолуние е и наоколо всичко е озарено от мека светлина, а Холдър прилича на ангел. Взира се в небето с ведро изражение и аз се изпълвам с благодарност, че е намерил достатъчно сили и воля, за да преживее днешния ден. Знам колко много означава Лесли за него, знам как се измъчва сърцето му. Прекрасно знам какво чувства, защото болката ни вече е обща. Чувствам всичко, което и той. И обратно, той чувства всичко, което и аз. Така се получава, когато двама души се слеят в едно — споделят не само обичта. Делят и болка, и мъка, и тъга, и печал.

И въпреки невероятния катаклизъм в живота ми, усещам топло чувство на уют и доволство, провокирано от ласките ни. Каквото и да се случи, знам, че Холдър ще ме подкрепя във всеки миг, дори да се наложи да ме носи. Многократно ми е доказвал, че никога повече не бива да губя надежда, щом той е в живота ми.

— Ела при мен — обажда се ненадейно, без да сваля очи от небето. Усмихвам се и отивам при него. Съблича си якето и ме увива с него, а аз се отпускам на студения цимент и се сгушвам в гърдите му. Погалва ме по косата и двамата мълчаливо съзерцаваме звездите.

В главата ми започва да се оформя някакъв спомен. Затварям очи, защото за разлика от друг път, сега искам да си припомня. Имам чувството, че този ще е щастлив, а такива трябва да трупам колкото се може повече. Прегръщам силно Холдър и се оставям споменът да ме погълне.