Колийн Хувър
Без Хоуп (46)

Понеделник, 29 октомври 2012 г.
17:29 ч.

Прекрачваме със залитане прага на хотелската стая, досущ като две зомбита. Изобщо не помня как сме се добрали от колата до стаята. Холдър сяда на леглото и си сваля обувките. Аз успявам да направя само няколко крачки и застивам там, където коридорът се отваря към стаята. Отпускам ръце край тялото си, накланям глава. Взирам се в прозореца в отсрещния край на помещението. Завесите са разтворени и разкриват мрачна гледка към тухлена сграда, издигната само на метър-два от хотела. Плътна тухлена стена без прозорци и врати. Само тухла.

Ето така изглежда животът ми в момента. Опитвам се да надникна в бъдещето, но настоящето ми пречи. Нямам представа как ще се развият нещата от тук нататък, с кого ще живея, какво ще стане с Карън, ако подадем сигнал за онова, което се случи току-що. Дори не мога да гадая. Между настоящия миг и следващия се издига плътна стена без никакви указания, изписани отгоре й със спрей.

През последните седемнайсет години животът ми е бил единствено тухлена стена, отделяща първите няколко години от останалите. Плътна маса, която разделя живота ми като Скай от живота ми като Хоуп. Чувала съм, че някои хора успяват да блокират травматични спомени, но винаги съм смятала, че става дума за съзнателен избор. А ето че в продължение на тринайсет години съвсем буквално нямах и представа коя съм била. Вярно е, че съм била едва на пет, когато са ме откъснали от предишния ми живот, но въпреки това е странно, че нямам някакви спомени. Явно в мига, в който съм се качила в колата при Карън, някак съм взела съзнателното решение, макар и на такава крехка възраст, да заключа онези спомени. И когато Карън започнала да ми разказва за „осиновяването“ ми, ми е било по-лесно да се вкопча в безобидните лъжи, отколкото да си припомня грозната истина.

Знам, че по онова време не съм можела да обясня какво ми прави баща ми, защото не съм разбирала. Знаела съм само колко е омразно. А когато не си сигурен какво мразиш и защо всъщност го мразиш, е трудно да запомниш подробностите… остават само чувствата. Вярно е, че никога не съм проявявала любопитство по отношение на миналото си. Никога не съм се питала кой ли е баща ми, или защо ме е оставил за осиновяване. Сега знам, че липсата на интерес се е дължала на факта, че някъде дълбоко все още съм таяла омраза към този човек, така че ми е било далеч по-лесно да издигна тухлената стена и никога повече да не погледна назад.

Продължавам да изпитвам омраза, макар вече да не може да ме докосне. Не спирам да го мразя и да се страхувам от него до смърт и въпреки това съм съсипана, че е мъртъв. Мразя го, задето е напълнил спомените ми с ужасни неща, и същевременно нещо ме кара да тъгувам за него насред цялата грозота. Не искам да тъгувам за това, че е мъртъв. Искам да ликувам, но не мога.

Нечии ръце смъкват якето ми. Откъсвам поглед от тухлената стена, която сякаш ми се надсмива от прозореца, обръщам се и виждам Холдър зад гърба ми. Мята якето ми на облегалката на стола, после смъква опръсканата ми с кръв блуза. Залива ме неподправена тъга, когато осъзнавам, че съм генетично свързана с безжизнената кръв, оплескала дрехите и лицето ми. Холдър ме заобикаля, посяга към копчето на джинсите ми и ги разкопчава.

Той самият е само по боксерки. Изобщо не съм забелязала кога се е съблякъл. Очите ми обхождат лицето му и виждам пръските кръв по дясната буза, онази, която е била от страната на баща ми. Очите му са мътни, така че не ги вдига от панталоните ми.

— Трябва да си измъкнеш краката, Скай — прошепва, когато стига до стъпалата ми. Хващам се за раменете му и измъквам единия крак, после другия. Не пускам раменете му, а очите ми се взират в капките кръв в косата му. Механично посягам и прокарвам пръсти през няколко кичура, после вдигам ръка, за да разгледам пръските. Размазвам кръвта между пръстите си. Гъста е. По-гъста, отколкото е нормално.

Защото пръските съдържат не само кръвта на баща ми.

Понечвам да избърша пръсти в корема си, бясно се мъча да махна лепкавата влага от себе си, но успявам единствено да я размажа навсякъде. Гърлото ми се стяга и пресича писъците. Чувствам се като в сън, когато случващото се е толкова ужасно, че не успяваш да изкрещиш. Холдър ме поглежда и ми се приисква да пищя и да крещя, и да плача, но успявам единствено да опуля очи и да поклатя глава, продължавайки да трия ръце в тялото си. Когато вижда, че изпадам в паника, той бърза да се изправи, вдига ме на ръце и ме отнася под душа. Пуска ме в ъгъла, по-далече от ръчния душ, после сам влиза и пуска водата. Щом водата се затопля, дърпа завесата, обръща се с лице към мен и ме хваща за ръцете, които продължават да се мъчат да изтрият червеното. Дръпва ме към себе си, така че и двамата се озоваваме под топлата струя. Водата ми влиза в очите и аз се задавям и жадно си поемам въздух.

Холдър се пресяга отстрани и взима сапуна, разкъсва подгизналата хартиена опаковка. Навежда се отново и се изправя, стиснал кесия за баня. Цялото ми тяло се тресе въпреки топлата вода. Натърква кесията с вода и сапун, после я притиска в бузата ми.

— Шшт — прошепва, взирайки се в паникьосаните ми очи. — Сега ще те почистя, спокойно.

Започва внимателно да бърше лицето ми, а аз стисвам клепачи и кимам. Не отварям очи, понеже не искам да видя окървавената кесия. Увивам ръце около тялото си и се старая да не мърдам под ръцете му, нищо че още ме побиват тръпки. Нужни са му няколко минути да измие кръвта от лицето ми, от ръцете и корема ми. Когато свършва, посяга зад главата ми и дръпва ластика от косата ми.

— Погледни ме, Скай. — Отварям очи и той слага ръка на рамото ми. — Ще ти сваля сутиена, чуваш ли? Трябва да ти измия косата и не искам нещо да попадне върху сутиена.

Нещо да попадне върху сутиена?

Когато схващам, че има предвид полепналите по косата ми частици, паниката ме завладяла наново, трескаво се залавям да тегля презрамките на сутиена и накрая го измъквам през главата.

— Махни ги — прошепвам настойчиво, навеждам глава под струята, искам да облея коса с вода, търкам я с пръсти. — Махни ги. — В гласа ми се надига истерия.

Той ме хваща отново за китките и дръпва ръцете ми, увива ги около кръста си.

— Дай на мен. Дръж се за мен и се опитай да се успокоиш. Остави на мен.

Притискам глава в гърдите му и го прегръщам силно. Надушвам шампоана, когато излива солидна доза в шепи и я втрива в косата ми с пръсти. Пристъпва крачка напред, така че водата да облива главата ми, както съм притисната в рамото му. Търка и масажира, изплаква я няколко пъти. Дори не питам защо се налага толкова пъти да я мие, оставям го да действа.

Когато приключва, завърта и двама ни, така че сега той да е под струята, и сапунисва собствената си коса. Пускам го и отстъпвам назад, не искам да ме опръска с нещо. Свеждам поглед към корема и ръцете си и вече не виждам следи от баща ми. Поглеждам Холдър. Търка лицето и шията си с нова кесия. Стоя и наблюдавам как спокойно отмива случилото се преди по-малко от час.

Когато приключва, отваря очи и ме поглежда съчувствено.

— Скай, трябва да провериш дали съм почистил всичко, става ли? Да избършеш всичко, което съм пропуснал.

Говори бавно, спокойно, сякаш се страхува да не ме уплаши. И именно по тона му разбирам какво се опитва да избегне. Страх го е, че ще се пречупя, че ще се пропукам, че ще полудея.

А мен ме е страх, че вероятно е прав, така че измъквам кесията от ръцете му и се насилвам да се овладея и да го огледам внимателно. Над дясното му ухо е останало малко петно кръв, така че посягам и го избърсвам. Дръпвам кесията и поглеждам това последно петънце кръв, после я пъхам под струята и то изчезва.

— Вече няма нищо — прошепвам. И сама не зная дали говоря само за кръвта.

Холдър дръпва кесията от ръката ми и я оставя на ръба на ваната. Очите му са по-зачервени от преди, но не мога да разбера дали плаче, понеже водата се стича по лицето му досущ като сълзи. И едва тогава, когато всички физически следи от миналото са заличени, се сещам за Лесли.

Сърцето ми отново се раздира, но този път заради Холдър. От устата ми се откъсва ридание и мигом я запушвам, но раменете ми продължават да се тресат. Той ме притегля към гърдите си и притиска устни в косата ми.

— Холдър, толкова съжалявам. Господи, толкова съжалявам. — Плача и се държа здраво за него и копнея да мога да отмия отчаянието му както кръвта. Прегърнал ме е толкова силно, че едва дишам. Но знам, че има нужда точно от това. Има нужда да усетя болката му, както аз имам потребност да усети моята.

Припомням си всяка дума, изречена от баща ми, и се опитвам да я изтласкам навън заедно със сълзите. Не искам да си спомням лицето му. Не искам да си спомням гласа му. Не искам да помня колко го ненавиждам, а най-вече не искам да помня колко съм го обичала. Защото няма по-страшно чувство от вината, когато знаеш, че в сърцето ти има място да обичаш злото.

Холдър вдига ръка към тила ми и притиска лицето ми в рамото си. Бузата му се долепя до главата ми и сега вече чувам, че плаче. Съвсем тихо, старае се да се сдържа. Толкова страда заради Лесли, че неволно се замислям, че и аз съм виновна донякъде. Ако не бях изчезнала, баща ми нямаше да я докосне, нямаше да я накара да страда. Ако не се бях качила в онази кола с Карън, Лесли може би щеше да е жива.

Свивам ръце зад гърба му и го хващам за раменете. Вдигам лице и извръщам уста към шията му, целувам го нежно.

— Толкова съжалявам. Сигурна съм, че нямаше да се стигне дотам, ако бях…

Холдър ме сграбчва за ръцете и ме избутва от себе си с такава сила, че очите ми се разширяват.

— Да не си посмяла да говориш така — изсъсква той и аз буквално подскачам. Пуска ръцете ми и обгръща лицето ми с шепи. — Не искам никога да се извиняваш за стореното от този човек. Чуваш ли ме? Нямаш никакви вина, Скай. Закълни ми се, че никога няма да допуснеш подобни мисли. — Очите му ме гледат покрусено, пълни със сълзи.

Кимам.

— Заклевам се — измърморвам.

Така и не свежда очи, взира се в мен и настоява за искреност. Сърцето ми думка, не мога да повярвам с каква лекота пропъди угризенията ми. Ще ми се да можеше по същия начин да се освободи и от собственото си чувство за вина, но знам, че няма да го направи.

Не мога да понеса изражението му, затова увивам ръце около врата му и го прегръщам. Притиска ме силно, отчаяно. Като че ли едва сега осъзнаваме с пълна сила истината за Лесли, осъзнаваме кошмара на разигралата се пред очите ни сцена, и в ужаса си се притискаме с всички сили един към друг. Мъчим се да излеем насъбралите се емоции в сълзи. Плачем прегърнати. Холдър не може повече да се сдържа, изоставя ролята на вечния закрилник. Обичта му към Лесли, яростта му от случилото се, всичко мъчително се излива през очите му.

Знам, че Лесли би искала Холдър да разбере болката й, затова дори не се опитвам да го утеша с думи. Сега и двамата плачем за нея, за малкото момиче, което си е нямало кой да плаче за него. Целувам го по слепоочието, обгърнала шията му с ръце. И всеки път, когато устните ми го докоснат, той ме приласкава още по-силно. Устните му срещат моите и в следващия миг и двамата се опитваме да изпием с целувки болката на другия, болка, която нито един от двама ни не заслужава. Устните му стават все по-неумолими, целува шията ми все по-страстно и настоятелно, отчаяно се стреми към някакво избавление. После се отдръпва за миг и ме поглежда в очите, раменете му се надигат с мъка, гърдите му се борят за въздух.

Рязко впива устни в моите, тласкан от неотложна потребност, сграбчва косата ми, впива треперещи пръсти в гърба ми. Притиска ме към стената и плъзва ръце надолу зад бедрата ми. Усещам отчаянието му, когато ме повдига и увива краката ми около кръста си. Иска да се освободи от болката, иска да му помогна. Точно както и аз предната нощ.

Прегръщам го през шията, притеглям го към себе си, позволявам му да ме погълне, за да усети поне миг облекчение. А също и самата аз отчаяно се нуждая от утеха. Искам да забравя всичко.

Не искам тази вечер животът ни да е обсебен от миналото.

Притиснал ме с тяло към стената, той обгръща лицето ми с длани, докато устните ни трескаво търсят някакво спасение от реалността. Обгръщам гърба му с ръце, а устата му като обезумяла се плъзва по шията ми.

— Кажи ми, че всичко е наред — шепне, опрял устни в кожата ми. Вдига глава и напрегнато се взира в очите ми. — Кажи ми, че не е грешно да искам да те имам, защото след всичко, което преживяхме днес, ми се струва нередно така да те желая.

Сплитам пръсти в косата му и притискам главата му надолу, покривам устата му с моята, целувам го с такава страст, че всякакви думи са излишни. Той простенва, отлепя ме от стената и ме отнася на леглото така, както съм увита около тялото му. Този път е груб, когато смъква последните остатъци от дрехи ни, настървен, когато целува устата ми, но в момента сърцето ми копнее именно за сурова страст.

Стъпил на пода до леглото, той се привежда над мен, притиснал страстно устни в моите. За миг се отделя, колкото да сложи презерватива, после ме хваща за кръста и ме придърпва към ръба на леглото. Пъха ръка под коляното ми и вдига крака ми, опира го в хълбока си, после плъзва пръсти под ръката ми и ме сграбчва за рамото. В мига, в който погледите ни се сключват, той прониква в мен без миг колебание. Простенвам от силата на тласъка, а същото и от интензивното удоволствие, което мигом измества мимолетната болка. Прегръщам го с всички сили, тялото ми се движи с неговия ритъм, той впива пръсти в крака ми, а после се привежда, за да ме целуне пламенно. Затварям очи и главата ми потъва в матрака и двамата се оставяме на любовта, за да ни донесе поне глътка утеха след омразата и отчаянието.

Ръцете му се преместват на талията ми, придърпва ме към себе си, пръстите му се впиват все по-дълбоко в хълбоците ми с всяко диво и ритмично движение. Вкопчвам се в раменете му и отпускам тяло, оставям го да ме насочва така, както му е нужно. Устата му се откъсва от моята и очите му се отварят едновременно с моите. Все още са пълни със сълзи, затова пускам раменете му и вдигам пръсти към лицето му, опитвам се да изгладя изопнатите черти. Без да откъсва очи от мен, той нежно ме целува по дланта, а после се отпуска отгоре ми и неочаквано спира да се движи.

И двамата дишаме тежко, усещам го в себе си, усещам, че още ме желае. Без да ме изпуска от поглед, той плъзва ръце под гърба ми и ме притегля към себе си, повдига ме и се изправя. Завъртаме се, без да се отделяме един от друг, после сяда на пода и обляга гръб на леглото, а аз оставам в скута му. Бавно привлича главата ми към устата си и нежно ме целува.

Притиска ме почти закрилнически, устните му пълзят по устните и брадичката ми и имам чувството, че това е един друг Холдър, не онзи отпреди трийсетина секунди, но също толкова пламенен. Страстта му е ту буйна и напрегната, ту нежна и ласкава. Започвам да ценя и да обичам неочакваните обрати в поведението му.

Усещам, че му се иска сега аз да поема контрол, но се смущавам. Дори не съм сигурна, че зная как. Той долавя неувереността ми и ме хваща за кръста, бавно ме насочва, съвсем леко ме движи върху себе си. Гледа ме настойчиво, иска да е сигурен, че съм напълно съпричастна.

И е така. Дотолкова съм вглъбена в това, което се случва, че не мога да мисля за нищо друго.

Погалва лицето ми с една ръка, а с другата, на талията ми, продължава да ме насочва.

— Нали знаеш какво чувствам към теб, Скай? — шепне ми той. — Знаеш колко те обичам. Знаеш, че съм готов на всичко, за да изтрия болката ти, нали?

Кимам, защото действително знам. А и в очите му се чете неподправена искреност и знам, че думите му не са провокирани единствено от настоящия миг.

— Сега имам нужда от същото, Скай. Искам да знам, че ме обичаш по същия начин.

Гласът му, лицето му, цялото му тяло се изкривява от болка. Бих направила всичко, за да му спестя страданието. Промушвам пръсти между неговите, притискам сплетените ни ръце между сърцата ни, бавно събирам смелост да му покажа колко безумно го обичам. Гледам го право в очите и се надигам леко, после бавно се отпускам върху тялото му.

Холдър простенва силно, сетне затваря очи и отпуска глава на матрака отзад.

— Отвори очи — прошепвам. — Искам да ме гледаш.

Вдига глава и ме поглежда през спуснатите си клепачи. Продължавам малко по малко да поемам контрол, искам да чува и усеща колко много означава за мен. Усещането за власт е напълно непознато, но изненадващо приятно. Холдър ме гледа така, както никой друг не ме е гледал. Сякаш съм му нужна. Сякаш, за да оцелее, съм му необходима единствено аз.

— Не отклонявай поглед — нареждам му и отново се надигам.

Когато се отпускам отгоре му, главата му се отмята леко от силата на усещанията, а от гърлото ми се откъсва стенание, но въпреки това не сваля измъчените си очи от мен. Вече не се нуждая от напътствия, тялото ми се превръща в ритмично отражение на неговото собствено.

— Помниш ли първия път, когато ме целуна? — шептя. — Онзи път, когато устните ти едва докоснаха моите? Тогава открадна късче от сърцето ми. — Продължавам със същия ритъм, а той се взира в мен напрегнато. — А първият път, когато каза, че ме „осезаваш“, защото още не беше готов да признаеш, че ме обичаш? — Притискам ръка в гърдите му и се намествам още по-плътно, искам да ме усети цялата. — Тогава открадна още едно късче от сърцето ми.

Той разперва пръстите на ръката, която притискам до сърцето си, така че дланта ляга плътно върху кожата. Аз правя същото.

— А онази нощ, когато разбрах, че съм Хоуп? И ти казах, че искам да остана сама? Когато се събудих и те видях в леглото ми, направо ми се доплака, Холдър. Доплака ми се, понеже копнеех да си с мен. И тогава разбрах, че съм влюбена в теб. Че съм влюбена в начина, по който ме обичаш. И когато ме прегърнеш, знам, че независимо какво ще се случи, ти си моят дом. Онази нощ открадна най-големия къс от сърцето ми.

Целувам го нежно. Той затваря очи и главата му отново се накланя назад.

— Отвори очи — прошепвам и отдръпвам лице.

Той послушно ги отваря, а погледът му е толкова напрегнат, че го усещам до мозъка на костите си.

— Не ги затваряй. Искам да гледаш как ще ти дам и последния къс от сърцето си.

Той въздъхва дълбоко и имам чувството, че болката буквално изтича от тялото му. Ръцете му ме притискат силно и изражението му мигом се променя от дълбоко отчаяние в неистова жажда. Тялото му започва да се движи заедно с моето, без да отделяме очи един от друг. Постепенно се превръщаме в едно цяло, докато телата ни и ръцете ни, и очите ни изразяват онова, което думите не могат да предадат.

Оставаме свързани така до последния миг, когато клепачите му съвсем натежават. Отпуска глава назад и се отдава на дълбоките тръпки на екстаза. А когато думкането на сърцето му под дланта ми се забавя и отново е в състояние да ме погледне, издърпва ръцете си от моите, хваща ме за тила и ме целува с необуздана страст. Навежда се над мен и ме слага на пода, възстановява контрол, целува ме като обезумял.

През остатъка от вечерта се редуваме да даваме израз на чувствата си, без да продумаме и една дума. И когато най-после стигаме точката на крайно изтощение, заспивам в прегръдките му замаяна и невярваща. Напълно сме се слели… със сърце и душа. Никога не съм вярвала, че някога ще мога да се доверя достатъчно на някого, за да споделя с него сърцето си, а още по-малко, че с готовност ще му го дам цялото.