Колийн Хувър
Без Хоуп (45)

Понеделник, 29 октомври 2012 г.
16:57 ч.

Това е първият ми спомен от времето преди злото. Единственият ми спомен, преди майка ми да почине. Продължавам да не помня как е изглеждала. Споменът е твърде неясен, но помня чувството. Помня, че ги обичах. И двамата.

А сега баща ми вдига глава, лицето му е посърнало. Изправям се и Холдър понечва да ме хване за ръката. Поглеждам го и поклащам глава.

— Всичко е наред — уверявам го.

Кимва и неохотно ме пуска, оставя ме да се доближа до баща ми. Коленича на пода пред него и се взирам в изпълнените с разкаяние очи. При тази близост тялото ми се напряга, гневът отново припламва в сърцето ми, но знам, че трябва да го направя, ако искам да получа желаните отговори. Трябва да повярва, че му съчувствам.

— Бях болна — започвам спокойно. — Двете с мама… лежахме на леглото, а ти се прибра от работа. Цяла нощ бе стояла при мен и беше уморена и ти й каза да си почине.

По бузата му се търкулва сълза и той кима едва-едва.

— Легна до мен и ме прегърна така, както един баща трябва да прегръща дъщеря си. И ми изпя песен. Песничка за лъча надежда. — Избърсвам една сълза и продължавам да го гледам настойчиво. — Преди мама да умре, преди да се наложи да се бориш с болката… не си бил такъв, нали?

Той клати глава и погалва лицето ми.

— Не, Хоуп. Толкова те обичах. Толкова те обичам. Обичах двете ви повече от самия живот, но когато тя си отиде… най-доброто в мен угасна заедно с нея.

Стисвам юмруци и неволно се свивам от допира на пръстите му. Но се стягам и си налагам да се успокоя.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш такова нещо — казвам твърдо. И действително съжалявам. Помня колко обичаше мама и въпреки начина, по който бе избрал да се справя с мъката, успявам да намеря в себе си нужното съчувствие, за да ми е мъчно, че му се е наложило да преживее загубата й. — Знам, че я обичаше. Спомням си. Но от това не ми става по-лесно да ти простя. Не знам защо си толкова различен от другите… до такава степен, че да си позволиш да ми причиниш подобни неща. Но въпреки всичко осъзнавам, че си ме обичал. И колкото и да ми е трудно да го призная, и аз някога те обичах. Обичах всичко добро у теб.

Изправям се и правя крачка назад, без да отделям очи от неговите.

— Знам, че у теб има не само зло. Сигурна съм. Но ако действително ме обичаш, както твърдиш… ако изобщо си обичал мама… тогава ще направиш всичко възможно, за да помогнеш на раната в душата ми да зарасне. Дължиш ми го. Искам единствено да си честен, за да си тръгна с някакво подобие на покой. За това съм дошла. За малко покой.

Вече хлипа на глас, поклащайки глава в шепите си. Връщам се при канапето и Холдър ме прегръща силно, оставайки все така на колене пред мен. Продължавам да се треса, така че увивам ръце около тялото си. Холдър усеща напрежението ми и плъзва пръсти по ръката ми, намира кутрето ми и увива своето около него. И този малък жест се оказва съвсем на място, защото ме изпълва точно с онова чувство за сигурност, което ми е нужно.

Баща ми въздъхва тежко, после отпуска ръце.

— Когато навремето започнах да пия… случи се само веднъж. Направих нещо на сестричката ми… но беше само веднъж. — Поглежда ме и очите му са изпълнени със срам. — Това беше много години преди да срещна майка ти.

Сърцето ме се свива при тази груба откровеност, но най-вече от факта, че, незнайно защо, той смята, че всичко е наред, щом се е случило само веднъж. Преглъщам буцата в гърлото и продължавам с въпросите.

— А след мен? Случвало ли се е с друг, след като съм изчезнала?

Той свежда поглед и гузното му изражение ме зашеметява като удар в корема. Ахвам и от ужас дори сълзите ми секват.

— С кого? С колко?

Той поклаща леко глава.

— Само с още едно момиче. Преди няколко години спрях да пия и от тогава не съм докосвал никого. — Поглежда ме с очи, пълни с отчаяние и надежда. — Кълна ти се. Три момичета, това бяха трите най-мрачни периода от живота ми. Когато съм трезвен, съумявам да контролирам импулсите си. Затова и спрях да пия.

— Коя беше? — питам, защото искам да се изправя пред истината, поне още веднъж преди да напусна живота му завинаги.

Той извърта глава надясно.

— Живееше в съседната къща. Заминаха, когато беше на десет, така че не знам какво се е случило с нея. Беше преди много време, Хоуп. Не се е случвало от години, това е истината. Кълна се.

Сърцето ми внезапно натежава като камък. Пръстите, стиснали ръката ми, се отпускат и виждам как Холдър буквално се срива пред очите ми.

Лицето му се разкривява от непоносима болка и той се извръща, сграбчил косата си с юмруци.

— Лес — прошепва мъчително. — О, господи, не. — Притиска глава в рамката на вратата, вкопчил и двете ръце в тила си. Мигом се изправям и отивам при него, слагам ръце на раменете ми, уплашена, че ще избухне. Започва да се тресе, мълчаливо плаче. Не знам какво да кажа, не знам как да му помогна. Не спира да повтаря „не“ и да клати глава. Сърцето ми се къса, като го гледам, но нямам представа как да му помогна. Сега разбирам какво е имал предвид онзи път, когато каза, че в такива моменти няма подходящи думи, защото действително няма думи, с които бих могла да му помогна. Вместо това притискам глава в гърдите му и той се обръща леко и ме прегръща с една ръка.

Гърдите му болезнено се надигат и усещам, че едва успява да обуздае яростта си. Дишането му се накъсва, макар да се стреми да се овладее. Стискам ръката му по-силно, надявам се да се сдържи да не изригне. Колкото и да ми се иска… колкото и да ми се иска да отмъсти на баща ми за стореното… и за мен, и за Лесли, опасявам се, че в този момент Холдър е изпълнен с твърде много омраза, за да съумее да спре.

Слага ръце на раменете ми и ме отмества. Погледът му е толкова тежък и мрачен, че мигом заемам отбранителна позиция. Заставам между него и баща ми, понеже не зная как другояче да го спра, но май изобщо не ме забелязва. Гледа право през мен. Чувам как баща ми се изправя, виждам как очите на Холдър го проследяват. Извъртам се, готова да кресна на баща ми да се маха от хола, но в този момент Холдър ме хваща за ръцете и ме избутва настрани.

Спъвам се, падам на пода и наблюдавам като на забавен каданс как баща ми пъхва ръка зад канапето и се обръща с пистолет в ръката, насочен право към Холдър. Не мога да говоря. Не мога да извикам. Не мога да помръдна. Не мога дори да затворя очи. Принудена съм да гледам.

Баща ми вдига радиостанцията, стиснал пистолета с безизразно изражение. Натиска копчето, без да сваля очи от Холдър, и казва:

— Полицай в беда на „Оук стрийт“, номер трийсет и пет — двайсет и две.

Очите ми се стрелват към Холдър, сетне към баща ми. Радиостанцията пада от ръцете му, търкулва се на пода точно пред мен. Изправям се с мъка, но от гърлото ми продължава да не излиза и звук. Отчаяните очи на баща ми срещат моите и той бавно вдига пистолета.

— Наистина съжалявам, Принцесо.

Звукът изригва, изпълва цялата стая. Пронизително силен. Стисвам очи и запушвам уши, понеже не мога да разбера откъде идва. Висок, остър, като писък. Сякаш пищи момиче.

Аз.

Аз пищя.

Отварям очи и виждам безжизненото тяло на баща ми само на крачки от мен. Ръката на Холдър запушва устата ми и той ме повдига, дърпа ме през вратата. Дори не се опитва да ме носи. Краката ми се влачат в тревата и той стиска устата ми с ръка, хванал ме през кръста с другата. Не отмества даже ръка и когато стигаме колата, заглушава писъците ми. Очите ми ще изскочат, клатя глава невярващо с надеждата последната минута да се изтрие, ако откажа да повярвам.

— Престани. Трябва да спреш да крещиш. Веднага.

Кимам енергично и някак успявам да сподавя неволните звуци, които бликат от устата ми. Опитвам се да дишам и чувам как носът ми засмуква и издишва въздуха с шумно свистене. Гърдите ми се надигат с мъка и едва тогава виждам кръвта по лицето на Холдър… и едва се сдържам да не се разпищя отново.

— Чуваш ли? — пита Холдър. — Чуваш ли сирените, Скай? След по-малко от минута ще са тук. Сега ще си махна ръката и искам да влезеш в колата и максимално да се успокоиш, защото веднага трябва да се махнем.

Кимвам пак и той маха ръка от устата ми и ме избутва в колата. Изтичва към своята врата, качва се, пали и потегля. Завиваме зад ъгъла в момента, в който две полицейски коли се появяват откъм противоположния край на улицата, точно зад гърба ни. Отдалечаваме се и аз отпускам глава между коленете си, опитвайки се да си поема въздух. Изобщо не разсъждавам за случилото се. Не мога. Нищо такова не се е случило. Не е възможно. Съсредоточавам се върху мисълта, че всичко е ужасен кошмар и че трябва само да дишам. Дишам, за да съм сигурна, че съм жива, понеже това, което става, не може да е реално.