Колийн Хувър
Без Хоуп (44)

Четиринайсет години по-рано

— Шшт — прошепва тя и прибира едно избягало кичурче зад ухото ми. Лежим на моето легло, тя е зад мен, притиснала ме е към гърдите си. Цяла нощ повръщам. Не обичам да съм болна, но обожавам мама да се грижи за мен, когато съм болна.

Затварям очи и се опитвам да заспя, за да ми стане по-добре. Започвам да се унасям, но чувам вратата да се отваря. Татко ми влиза и ни се усмихва. После усмивката му изчезва, защото вижда, че съм болна. Татко ми не обича да съм болна, защото ме обича и това го натъжава.

Прикляква до мен и ме погалва.

— Как е малкото ми момиче?

— Лошо ми е, татко — прошепвам.

Намръщва се притеснено. Май трябваше да му кажа, че съм добре, за да не го тревожа.

Поглежда мама, легнала в леглото зад мен, и й се усмихва нежно. Погалва и нейното лице.

— А как е другото ми момиче?

Усещам как мама го хваща за ръката.

— Уморена — казва. — Цяла нощ не съм мигвала покрай нея.

Татко ми става и й помага да се изправи. Прегръща я и я целува по бузата.

— Аз ще поема. — Поглажда косата й. — Ти си почини.

Мама кимва и пак го целува, после излиза. Татко ми ляга на нейното място. Прегръща ме точно като нея и започва да ми пее любимата си песен. Казва, че му е любима, защото в нея се разказва за мен.

„В живота си съм губил много.

Имало е болка и вражда.

Но няма никога да се откажа, никога да се предам.

Защото винаги ще имам лъч надежда.“

Усмихвам се, въпреки че ми е лошо. Татко продължава да ми пее и накрая клепачите ми натежават и заспивам.