Колийн Хувър
Без Хоуп (43)

Понеделник, 29 октомври 2012 г.
16:35 ч.

— Да не си посмял да я докоснеш!

Холдър крещи и усещам някакъв натиск под ръцете. Гласът му идва сякаш отблизо, така че знам, че още ме държи. Отпускам ръце и усещам тревата между пръстите си.

— Отвори очи, миличка. Моля те. — Ръката му гали лицето ми. Бавно отварям очи. Надвесил се е над мен, а баща ми стърчи зад него. — Всичко е наред, за миг изгуби съзнание. Трябва да се изправиш. Трябва да вървим.

Изправя ме на крака, като ме придържа през кръста, иначе отново ще рухна.

Баща ми се е втренчил в мен.

— Наистина си ти — измърморва. Поглежда Холдър, после мен. — Хоуп? Помниш ли ме? — Очите му се пълнят със сълзи.

Моите са сухи.

— Да вървим — повтаря Холдър.

Но аз се противопоставям на натиска и се измъквам от ръцете му. Поглеждам баща си, човека, който се държи, сякаш някога ме е обичал. Мръсник.

— Помниш ли ме? — пита отново и прави крачка напред. Холдър ме придърпва все по-назад с всяка негова крачка към нас. — Хоуп, помниш ли ме?

— Как бих могла да те забравя?

Каква ирония! Защото всъщност действително го бях забравила. Забравила го бях напълно, наред с всичко, което ми бе сторил… целия живот в тази къща. Но не искам да разбере. Искам да знае, че го помня, както и всичко, което ми е причинил.

— Наистина си ти — повтаря, а ръката му се плъзва към хълбока. — Жива си. Добре си. — Вади радиостанцията, вероятно за да повика подкрепление. Но преди пръстът му да успее да натисне бутона, Холдър се пресяга и я избива от ръката му. Радиостанцията пада на земята и баща ми се навежда да я вдигне, после несъзнателно отстъпва назад, а ръката му отново се връща при кобура.

— На твое място не бих уведомявал никого, че е дошла — предупреждава го Холдър. — Едва ли държиш цялата ти извратеност да лъсне на първите страници.

Лицето на баща ми побелява и той вдига стреснато очи.

— Какво? — гледа ме невярващо. — Хоуп, този, който те е отвлякъл, който и да е той… те е лъгал. Наговорил ти е лъжи. — Той пристъпва отново към мен, гледа ме отчаяно, умолително. — Кой те отвлече, Хоуп? Кой беше?

Правя решителна крачка към него.

— Помня всичко, което си ми сторил. Но ако получа това, за което съм дошла, кълна се, че ще си тръгна и никога повече няма да ме видиш.

Той продължава да клати глава, не може да повярва, че дъщеря му стои пред него от плът и кръв. Вероятно се опитва да проумее и друго — че в момента целият му живот е в опасност. Кариерата му, репутацията му, свободата му. И когато осъзнава, че вече не може да отрича, лицето му пребледнява още повече, ако въобще е възможно. Знае, че знам.

— Какво искаш?

Поглеждам къщата, после него.

— Искам отговори — казвам. — Както и всичко, принадлежало на майка ми.

Холдър отново ме стисва през кръста. Хващам го за ръката. Искам да почувствам, че не съм сама. Решителността ми се стопява с всяка секунда в присъствието на баща ми. Всичко у него, от гласа до изражението на лицето му, усуква стомаха ми до болка.

Очите на баща ми пробягват към Холдър, после се връщат към мен.

— Можем да говорим вътре — казва тихо и плахо се оглежда. Фактът, че губи самообладание, говори, че вече е премислил вариантите и е наясно, че няма голям избор. Прави знак към къщата и тръгва по стълбите.

— Остави си пистолета — обажда се Холдър.

Баща ми спира, но не се обръща. Бавно вади пистолета от кобура. Оставя го внимателно на верандата и продължава нагоре по стълбите.

— И другия — добавя Холдър.

Баща ми отново спира, точно преди вратата. Навежда се и вдига единия крачол, маха пистолета, прикрепен към глезена му. Слага и него при другия и влиза в къщата, като оставя вратата отворена. Преди да го последвам, Холдър ме завърта с лице към себе си.

— Ще остана тук и няма да затварям вратата. Не му вярвам. Не влизай никъде, освен в хола.

Кимам и той ме целува бързо, после ме пуска. Влизам в хола. Баща ми седи на канапето, стиснал ръце пред себе си, забил поглед в пода. Пристъпвам към най-близкото кресло и присядам на ръба, не мога да се отпусна. Тук, в тази къща, в негово присъствие, мозъкът ми се замъглява и гърдите ме стягат. На няколко пъти бавно вдишвам в опит да се успокоя.

Използвам този миг мълчание, за да проверя дали си приличаме по нещо. Може би по цвета на косите? Много по-висок е от мен, а очите му, когато най-после събира сили да ме погледне, са тъмнозелени за разлика от моите. Като изключим карамеления оттенък на косата му, не приличам по нищо на него. Несъзнателно се усмихвам, успокоена, че нямаме нищо общо.

Баща ми вдига очи и въздъхва, размърдва се неловко.

— Преди да кажеш каквото и да било — започва той, — искам да знаеш, че те обичах и че през целия си живот, във всеки един миг, съжалявах за онова, което ти сторих.

Не реагирам, но се налага да положа огромно усилие, за да запазя спокойствие при тази явна лъжа. И цял живот да ми се извинява, не би могъл да изтрие дори една от нощите, в които дръжката на вратата се бе завъртяла.

— Искам да разбера защо си го правил — казвам с разтреперан глас. Дразня се, че точно сега звуча така жалко. Звуча като малкото момиченце, което го умоляваше да спре. Но вече не съм малко момиче и определено не желая да проявя слабост пред него.

Той се обляга назад и разтърква очи с длани.

— Не знам — отвръща подразнен. — След като майка ти почина, започнах отново да пия. Една нощ така се напих, че като се събудих на следващата сутрин, помнех единствено, че съм направил нещо ужасно. Надявах се да е кошмар, но когато дойдох да те събудя, ти беше… променена. Не беше същото щастливо момиче. За една нощ се беше изпълнила с ужас към мен. Ненавиждах се. Дори не бях сигурен какво съм ти сторил, понеже не помнех. Но знаех, че е било нещо ужасно, и толкова, толкова съжалявам. Никога повече не се повтори и правех всичко възможно, за да изкупя вината си. Непрекъснато ти купувах подаръци, давах ти всичко, което поискаш. Иска да забравиш онази нощ.

Забивам нокти в коленете си, за да се сдържа да не скоча и да го хвана за гушата. Опитва се да ме убеди, че се е случило само веднъж, и внезапно го намразвам още повече, ако изобщо е възможно. Държи се така, сякаш е станало случайно. Сякаш е счупил чаша или е ударил калника на колата.

— Случваше се нощ… след нощ… след нощ — казвам. Налага се да впрегна всички сили, за да не се разкрещя с пълно гърло. — Страхувах се да си легна, страхувах се да се събудя, да вляза да се къпя, да говоря с теб. Страхувах се не от тъмното или от чудовища под леглото. Страхувах се от чудовището, което уж трябваше да ме обича! Та твоята роля бе да ме защитаваш от такива като теб!

Холдър е коленичил до мен, държи ме здраво за ръката, а аз крещя срещу човека отсреща. Цялото ми тяло трепери и се облягам на Холдър, искам да почерпя от силата му. Той разтрива лактите ми, целува ме по рамото, оставя ме да кажа всичко, което искам да кажа, без нито веднъж да се опита да ме спре.

Баща ми като че ли хлътва в канапето и от очите му тръгват сълзи. Не прави опит да се защити, понеже знае, че съм права. Няма какво да каже. Хлипа в шепи от съжаление, че най-после е изобличен, а не от съжаление за стореното.

— Имаш ли други деца? — питам, втренчена в изпълнените със срам очи, които не успяват да ме погледнат. Баща ми свежда глава и притиска длан в челото си, но не отговаря. — Имаш ли? — крясвам. Искам да съм сигурна, че не го е причинил и на друг. Че не го причинява на друг.

Клати глава.

— Не. Така и не се ожених повторно след майка ти. — Звучи съвсем сломен и като гледам действително е сломен.

— Само с мен ли се е случвало?

Той не вдига очи от пода, продължава да отбягва въпросите ми с дълги паузи.

— Дължиш ми истината — казвам равно. — Случвало ли се е с друг преди мен?

Усещам, че се затваря в себе си. Твърдият блясък в очите му подсказва, че няма никакво намерение да разкрива повече тайни. Отпускам глава в шепи, понеже не зная какво да направя. Струва ми се безкрайно нередно да го оставя да си живее, но изпитвам ужас какво ще се случи, ако реша да го издам. Страхувам се колко ще се промени животът ми. И че никой няма да ми повярва, тъй като е минало толкова време. Но най-вече ме ужасява мисълта, че го обичам твърде много, за да съсипя остатъка от живота му. Присъствието му ми напомня не само за ужасните неща, но и за бащата, който някога е бил… въпреки всичко. Къщата е събудила цял ураган от чувства. Поглеждам масата в кухнята и в главата ми нахлуват спомени за задушевни разговори. Поглеждам задната врата и си припомням как тичахме навън, за да гледаме влака, който минаваше през полето зад къщата. Всичко тук ме изпълва с противоречиви усещания и се измъчвам, че колкото го ненавиждам, толкова го и обичам.

Избърсвам си сълзите и се обръщам към него. Продължава да се взира в пода и колкото и да се мъча да избегна тази представа, виждам пред себе си моя… татко. Виждам човека, който някога ме обичаше… дълго преди да започна да се страхувам от вратата.