Колийн Хувър
Без Хоуп (42)

Понеделник, 29 октомври 2012 г.
16:15 ч.

Десет минути след като спираме срещу къщата, баща ми се появява. Още щом колата му паркира пред гаража, Холдър посяга към ключа и пали колата.

Пресягам се и поставям трепереща длан върху ръката му.

— Почакай — казвам. — Искам да видя как изглежда.

Холдър въздъхва и обляга глава назад, убеден, че трябва да си тръгнем, но същевременно с ясното съзнание, че няма да му позволя.

Поглеждам към полицейската кола, която паркира в алеята отсреща. Вратата се отваря и отвътре излиза мъж в униформа. Обърнат е с гръб към нас и е долепил телефон до ухото си. Явно води разговор, понеже спира насред двора, продължава да говори и така и не влиза в къщата. Гледам го, но не усещам нищо. Не чувствам нищо до момента, в който се обръща и виждам лицето му.

— О, боже — прошепвам високо. Холдър ми хвърля въпросителен поглед и аз поклащам глава. — Нищо, нищо — казвам. — Но ми изглежда… познат. Нямам никакъв спомен как е изглеждал, но ако го срещна на улицата, веднага бих го познала.

Продължаваме да го гледаме. Ръцете на Холдър са се впили във волана, та чак кокалчетата му са побелели. Взирам се и забелязвам, че и моите ръце несъзнателно стискат колана.

Баща ми най-после отлепя телефона от ухо и го тиква в джоба. Тръгва към нас и ръката на Холдър мигом посяга към ключа. Ахвам тихичко и се моля да не е забелязал, че го зяпаме. В следващия момент и двамата въздъхваме от облекчение — баща ми се насочва към пощенската кутия в дъното на алеята.

— Стига ли ти толкова? — процежда Холдър през зъби. — Понеже няма да издържа още дори секунда, без да скоча да му сритам задника.

— Почти — казвам неопределено, тъй като не бих искала да направи някоя глупост, но пък още не съм готова да си тръгнем. Гледам как баща ми преглежда пощата на път за къщата и за първи път ми хрумва нещо друго.

Ами ако се е оженил повторно?

Ами ако има други деца?

Ами ако причинява същото на някой друг?

Дланите ми, стиснали гладкия плат на колана, бързо се овлажняват, така че го пускам и ги изтривам в джинсите. Ръцете ми треперят повече и отпреди. И вече не мога да мисля за друго, освен че не бива да го оставя да се измъкне. Не бива да го оставя да си тръгне, след като би могъл да стори същото на друго дете. Трябва да разбера. Длъжна съм пред себе си и пред всяко друго дете, което има някакъв контакт с баща ми, да се уверя, че той не е грозният звяр, когото описват спомените ми. А за да разбера със сигурност, трябва да се срещна с него. Да говоря с него. Да проумея защо е постъпил така.

Когато баща ми отключва входната врата и изчезва в къщата, Холдър въздъхва дълбоко.

— Готови ли сме вече? — пита.

Сигурна съм, че ако разбере какво се каня да направя, ще приложи физическа сила, за да ме спре. И за да не се издам, се насилвам да се усмихна и кимам.

— Аха, вече можем да си вървим.

Холдър посяга към ключа. И в мига, в който китката му се завърта, аз щраквам колана, отварям вратата и скачам. Притичвам през улицата, прекосявам двора на къщата, изкачвам стъпалата към верандата. Така и не чувам кога ме е настигнал. Съвсем безшумно Холдър увива ръце около мен и ме вдига във въздуха, повлича ме надолу по стълбите. Носи ме към колата, а аз ритам и се опитвам да се отскубна от ръцете му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Не ме пуска, не обръща внимание на усилията ми да се освободя и ме носи през двора.

— Пусни ме веднага, Холдър, или ще крещя! Кълна се в бога, ще се разкрещя!

При тази заплаха той ме извърта с лице към себе си и ме разтърсва за раменете, втренчил в мен безкрайно разочарован поглед.

— Недей, Скай. Няма нужда да се изправяш пред него, не и след всичко, което ти е сторил. Искам да си дадеш още време.

Поглеждам го убедена, че болката ми се чете в очите.

— Трябва да разбера дали не го прави и с друг. Трябва да разбера дали няма други деца. Не мога просто да си тръгна, като знам на какво е способен. Трябва да го видя. Да говоря с него. Да се уверя, че се е променил, иначе не мога просто да се кача в колата и да си тръгна.

Той клати глава.

— Не го прави. Не сега. Ще се обадим тук-там. Първо ще разберем каквото можем от нета. Моля те, Скай. — Той пуска раменете ми и ме хваща за ръцете, побутва ме към колата. Колебая се, все още твърдо решена да се изправя лице в лице с баща си. Интернет не би могъл да ми покаже нищо, което не мога да разбера от гласа му, от очите му.

— Някакъв проблем ли има?

Главите и на двама ни рязко се завъртат по посока на гласа. Баща ми стои в подножието на стълбите. Гледа подозрително Холдър, който продължава да ме стиска за ръцете.

— Млада госпожице, този господин притеснява ли ви?

Коленете ми се подгъват само при звука на гласа му. Холдър усеща, че губя сили, и ме притегля към гърдите си.

— Да вървим — прошепва, прегръща ме през рамо и ме побутва напред към колата.

— Не мърдай!

Инстинктивно замръзвам, но Холдър продължава да ме бута все по-настойчиво.

— Обърни се! — Гласът на баща ми звучи съвсем заповеднически.

Този път и Холдър спира, понеже и двамата сме наясно какви са последствията, ако пренебрегнеш заповед на ченге.

— Опитай се да го заблудиш — прошепва Холдър в ухото ми. — Може и да не те познае.

Кимвам и си поемам дълбоко въздух, после и двамата бавно се обръщаме. Баща ми е на няколко крачки от нас, настига ни. Гледа ме сурово и крачи към нас с ръка на кобура. Свеждам очи, защото долавям подозрението в изражението му, и изпадам в ужас. Спира на няколко крачки от нас. Холдър ме прегръща по-плътно, а аз продължавам да се взирам в земята и едва дишам от страх.

— Принцесо?