Колийн Хувър
Без Хоуп (4)

Понеделник, 27 август 2012 г.
15:55 ч.

Оказва се, че Брекин е единственият лъч светлина в днешния ден, освен това действително е мормон. В много отношения си приличаме, а в много други — ни най-малко, което го прави още по-интересен. И той е осиновен, но поддържа близки връзки с родното си семейство. Има двама братя, които не са осиновени и не са обратни, така че родителите му са сметнали, че обратността му (думата е негова) се дължи на факта, че няма родствена връзка с тях. Май се надяват с повечко молитви и след дипломирането да му мине, но той твърди, че напротив, сексуалността му тепърва ще разцъфне.

Мечтае един ден да стане прочута бродуейска звезда, но понеже не е надарен с таланта да пее или играе, се налага да попромени мечтата си и вместо това ще кандидатства в бизнес колеж. Аз пък му казах, че искам да завърша творческо писане, да се размотавам по цял ден по анцуг и да не правя нищо друго, освен да пиша книги и да ям сладолед. И когато ме попита към какъв жанр смятам да се насоча, му отвърнах:

— Няма значение, стига книгата да е хубава, нали така?

Май този коментар окончателно скрепи общата ни съдба.

В момента крача към къщи и се опитвам да реша дали да не побързам да осведомя Сикс за горчиво-сладкото начало на първия ми ден, или да ида до магазина, за да си купя кафе, преди да изляза да тичам.

Кофеинът става победител в тази вътрешна битка, макар всъщност обичта ми към Сикс да е малко по-силна.

Минималният ми принос към семейния бюджет е ежеседмичният пазар. У дома всичко е без захар, без въглехидрати и без вкус, благодарение на неконвенционалния вегански начин на живот на Карън, така че най-искрено предпочитам аз да ходя на пазар. Грабвам стек с газирани напитки, както и най-големия плик с миниатюрни шоколадчета „Сникърс“, който успявам да намеря, и ги мятам в количката. В стаята си имам чудесно скривалище за тайни съкровища. Повечето тийнейджъри крият цигари и трева, аз пък крия захарни изделия.

Когато се нареждам на касата, разпознавам момичето, което маркира покупките ми — беше в часа ми по английски език. Почти съм сигурна, че се казва Шейна, макар на значката й да пише „Шейла“. Шейна/Шейла е олицетворение на всичко, което бих желала да бъда. Висока, пищна, загоряла от слънцето блондинка. Лично аз, ако силно се постарая, мога и да докарам метър и шейсет, а правата ми кестенява коса само би спечелила от една хубава подстрижка, а може би и от комплект светли кичури. Само дето ще се съсипя, ако трябва да поддържам кичури, като се има предвид количеството коса, което притежавам. Пада почти педя под раменете ми, но винаги я връзвам заради влажния въздух.

— Ти не си ли в часа ми по химия? — пита Шейна/Шейла.

— Английски — поправям я.

Тя ме поглежда снизходително.

— На чист английски ти говоря — сопва се. — Казах: „Ти не си ли в часа ми по химия?“.

О, по дяволите. Може би всъщност не искам да съм точно като тази блондинка.

— Момент — обяснявам. — Исках да кажа, че не сме заедно в часа по химия, а в часа по английски.

Тя ме гледа тъпо в продължение на цяла секунда, после се разсмива.

— А! — Чертите й се отпускат, схванала е. Насочва поглед към екрана и прочита крайната сума. Пъхам ръка в задния джоб и вадя кредитната карта, като се надявам да ускоря нещата и евентуално да избегна разговора, който, опасявам се, няма да е на нужното интелектуално равнище.

— О, мили боже — проронва тя. — Я виж кой се е върнал. — Вдигам очи и виждам, че се е втренчила в някого, наредил се зад мен на опашката.

Момент, нека бъда по-точна, точи лиги по някого, наредил се зад мен на опашката.

— Здравей, Холдър — измърква тя изкусително и се усмихва с пухкавите си устни.

И като че ли трепка с мигли насреща му, възможно ли е? Ами да. Почти съм сигурна, че пърха с мигли досущ като холивудска актриса. Мислех, че подобно нещо можеш да видиш само по анимационните филми.

Поглеждам да видя кой е този Холдър, дето успя да заличи всякакво подобие на достойнство у Шейна/Шейла. Момчето я поглежда и кима, но очевидно не проявява особен интерес.

— Здрасти… Шейла — отвръща, присвивайки очи срещу значката й. После насочва вниманието към касиера, който го обслужва.

Нарочно ли не й обръща внимание? Едно от най-хубавите момичета в цялото училище открито флиртува с него, а той се държи сякаш му додява. Този явно е нечовек. Момчетата, които познавам, не биха реагирали така.

Тя изсумтява подразнено.

— Шейна — поправя го мацката, кисела, че не помни името й. Обръщам се напред и прокарвам кредитната карта през апарата.

— Извинявай — обажда се момчето. — Но вероятно си наясно, че на значката ти пише Шейла?

Шейна поглежда към гърдите си и обръща значката, та да може да я прочете.

— Хм — възкликва и свива вежди така, сякаш дълбоко се е замислила. Макар да се съмнявам, че мислите й са чак толкова дълбоки. — Кога се върна? — пита го тя, без да ми обръща внимание. Та нали току-що задвижих процедурата с картата, сигурна съм, че е редно да направи нещо от своя страна, но тя е твърде ангажирана да планира сватбата си с този тип, та да се сети, че има клиент.

— Миналата седмица — отвръща кратко Холдър.

— Ще те пуснат ли да се върнеш в училище? — пита Шейна.

Чувам го как въздиша.

— Няма значение — отвръща безизразно. — Не смятам да се връщам.

Последната му реплика мигом охлажда ентусиазма на Шейна/Шейла. Тя завърта очи и най-после ми обръща внимание.

— Колко жалко, че подобно тяло е напълно лишено от мозък — прошепва ми.

Не пропускам да отбележа иронията.

Когато мацката най-после се захваща да набира цифрите, та все пак да приключим трансакцията, използвам момента, за да хвърля още един поглед назад. Иска ми се да погледна още веднъж момчето, което се дразни на дългокраки блондинки. Навел е очи към портфейла си и се смее на нещо, казано от касиера. Моментално забелязвам три неща:

1. Невероятните му, съвършени бели зъби, скрити зад изкусително кривата усмивка.

2. Трапчинките, които се образуват между ъгълчетата на устните му и бузите, когато се усмихне.

3. Май имам горещи вълни.

Или спазми в стомаха.

Или пък съм пипнала стомашен вирус.

Усещането ми е безкрайно чуждо. Дори не съм сигурна какво всъщност чувствам. Не мога да определя какво толкова различно има у този тип, та да провокира първата в живота ми нормална биологична реакция спрямо друг човек. Но пък не съм сигурна дали някога съм виждала такъв изключителен екземпляр. Прекрасен е. Не че е красавец. Или пък някой мъжкар. Но е идеалната смесица от тия две неща. Нито е твърде едър, нито пък дребен. Нито твърде мъжествен, нито твърде миловиден. Облечен е с дънки и бяла тениска, нищо специално. Косата му май не е виждала гребен днес и като че ли плаче за фризьор, досущ като моята. Отпред е пораснала така, че се налага да я отметне от очите си, когато повдига глава и ме хваща да го зяпам.

Мамка му.

В подобна ситуация мигом бих извърнала поглед още след установяването на пряк зрителен контакт, но той реагира толкова странно, че не успявам да отлепя очи. Усмивката му бързо угасва и той накланя въпросително глава. В очите му блясва любопитно пламъче и той бавно тръсва глава невярващо или… отвратено? Не мога да преценя, но реакцията със сигурност не е положителна. Оглеждам се с надеждата недоволството му да не е насочено към мен. Но когато спирам отново поглед на лицето му, той продължава да се взира втренчено.

В мен.

Силно смутена, меко казано, бързам да се обърна към Шейла. Тоест Шейна. Или както там й е името. Трябва да си възвърна самообладанието. Някак, само за шейсетина секунди, този тип успя да накара краката ми да омекнат, а после да ми изкара акъла. Подобна смесена реакция не е здравословна за изтерзаното ми от недостиг на кофеин тяло. Сто пъти предпочитам да ми засвидетелства същото безразличие както на Шейна/Шейла, отколкото да ме гледа така. Дръпвам касовата бележка от мацката с непонятното име и я пъхам в джоба си.

— Хей. — Гласът му е плътен и настоятелен и дишането ми на мига секва. Не знам дали говори на онази отсреща, или на мен, така че провирам пръсти през дръжките на торбите, надявайки се да успея да стигна до колата, преди момчето да приключи на касата.

— Май на теб говори — обажда се мадамата. Грабвам и последната торба, без да й обръщам внимание, и тръгвам колкото мога по-бързо към изхода.

Стигам колата и въздъхвам дълбоко, докато отварям багажника, за да наредя торбите. Какво ми става, по дяволите? Някакво готино момче се опитва да привлече вниманието ми, а аз хуквам да бягам? Никога не се чувствам неловко в присъствието на момчета. Даже съм прекалено самоуверена. Но ето че единствения път в живота си, когато има шанс да изпитам влечение към някого, аз решавам да побягна.

Сикс ще ме убие.

Но пък този поглед. В изражението му имаше нещо безкрайно тревожно. Неловко, смущаващо и същевременно ласкателно. Хич не съм свикнала да изпитвам такива реакции, камо ли едновременно.

— Хей.

Замръзвам. Вече няма съмнение, че говори на мен.

Все още не мога да разбера дали стомахът ми се свива от тръпки на вълнение, или действително се разболявам от нещо, но никак не ми е приятно как този глас прониква през всичките ми вътрешности. Обръщам се вдървено, внезапно осъзнала, че далеч не съм така самоуверена, както би могло да се съди по досегашния ми опит.

Онзи държи две торби в една ръка, а с другата разтърква тила си. Жалко, че спря да вали, иначе нямаше да стърчи така насред паркинга. Очите му спират върху мен и предишното презрително изражение се заменя от несиметрична усмивка, която ми се струва малко насилена предвид обстоятелствата. Обаче сега, когато го разглеждам по-внимателно, ми става ясно, че тая работа със стомаха не се дължи на вирус.

Дължи се на ето този тип.

Въобще на всичко у него, от разрошената тъмна коса до яркосините очи… до онази… трапчинка, да не пропускаме и мускулестите му ръце, които копнея да докосна.

Да докосна? Сериозно ли, Скай? Я се стегни!

Дробовете ми се свиват болезнено, а сърцето ми препуска. Имам чувството, че ако реши да пусне някоя прелъстителна усмивка от онези, с които Грейсън постоянно ме бомбардира, бикините ми ще се смъкнат от само себе си, при това за рекордно време.

Когато очите ми най-после приключват с обиколката по тялото му и срещат неговите, той отпуска ръка от врата си и прехвърля торбата в лявата си ръка.

— Аз съм Холдър — казва и протяга длан към мен.

Поглеждам я, после правя крачка назад, без да я поема. Цялата тази ситуация е прекалено чудата, за да повярвам на това невинно представяне. Може би, ако не ме беше пронизал с онзи напрегнат поглед в магазина, щях да съм по-податлива на съвършенството му.

— Какво искаш? — Старая се погледът ми да изразява единствено подозрителност, а не благоговение.

Трапчинката му отново се показва, засмива се и поклаща глава, после извръща поглед.

— Ъъъ — заеква нерешително, което никак не съответства на самоуверения му вид. Очите му бързешком оглеждат паркинга, сякаш търси как да се измъкне, после въздъхва и ме поглежда.

Всичките тия реакции съвсем ме объркват. Уж бе отвратен от присъствието ми, а в следващия миг хуква по петите ми. Обикновено съм доста проницателна по отношение на хората, но се опасявам, че ако си изградя някаква представа за Холдър въз основа на последните две минути, ще кажа, че страда от раздвоение на личността. Рязката смяна на самоувереност с напрегнатост е крайно стряскаща.

— Сигурно звучи доста тъпо — обажда се накрая, — но имам чувството, че те познавам отнякъде. Може ли да попитам как се казваш?

Още щом изтърсва тази заучена фраза, ме залива разочарование. Значи и той е от онези момчета. Нали се сещате. Онези невероятно готини пичове, които могат да имат, когото си пожелаят, по всяко време, навсякъде, и прекрасно го съзнават. Онези, които трябва само да се усмихнат с кривата си усмивка или да покажат трапчинка и да попитат момичето как се казва, и коленете й на секундата се подгъват и тя пада в краката им. Момчетата, които всяка събота вечер прескачат през нечий прозорец.

Чувствам се измамена. Завъртам възмутено очи и протягам ръка назад, дръпвам дръжката на вратата.

— Имам си гадже — изтърсвам. После се завъртам бързо, отварям вратата и се пъхам в колата. Но когато понечвам да затворя, вратата отказва да помръдне. Хванал я е в горната част и я държи отворена. В очите му се долавя някакво отчаяние, от което ме полазват тръпки от раменете до върховете на пръстите.

Нима е в състояние да предизвика тръпки по тялото ми само с поглед? Какво ми става, по дяволите?

— Името ти. Само това искам да разбера.

Чудя се дали има смисъл да обяснявам, че името ми никак няма да му помогне да ме открие. Вероятно съм единственият седемнайсетгодишен американски гражданин, който няма присъствие в онлайн пространството. Без да пускам дръжката, го стрелвам предупредително с поглед.

— Би ли се отместил? — тросвам се, а очите ми се впиват в ръката, която пречи на вратата да се затвори. Погледът ми пробягва от пръстите към думите, татуирани със ситни букви на предмишницата му.

Безнадежден случай

Въпреки всичко ме напушва смях. Очевидно днес съдбата е решила да се подиграва с мен. Най-после се запознах с единственото момче, което намирам за привлекателно, и се оказва, че е отказал се от образованието си ученик, който си е татуирал думите „безнадежден случай“. Обзема ме раздразнение. Дръпвам отново вратата, но той не отстъпва.

— Името ти. Моля те.

Отчаяното му изражение, придружаващо последните думи, изненадващо пробужда съчувствието ми.

— Скай — отвръщам рязко, изпълнена с необяснимо състрадание заради болката, долавяща се в сините му очи. Но пък съм дълбоко разочарована, че с такава лекота откликвам на молбата му само заради този едничък поглед. Пускам вратата и паля двигателя.

— Скай — повтаря той. Замисля се за миг, после тръсва глава, сякаш съм дала грешен отговор. — Сигурна ли си? — Накланя глава въпросително.

Дали съм сигурна? Да не смята, че съм Шейна/Шейла и не си знам собственото име? Поглеждам го възмутено и се надигам на седалката, издърпвам личната карта от джоба. Тиквам я под носа му.

— Почти съм сигурна, че си знам името. — Понечвам да си прибера картата, но в този момент той пуска вратата, издърпва картата от ръката ми и я вдига към очите си. Гледа я втренчено в продължение на няколко секунди, после я завърта в пръстите си и ми я подава.

— Извинявай. — Прави крачка назад. — Моя грешка.

Сега изражението му е безизразно, мълчаливо наблюдава как си прибирам личната карта. Поглеждам го за миг, очаквайки още нещо, но той само неволно раздвижва челюст. Слагам си колана.

Толкова лесно ли ще се откаже от опита да ме покани на среща? Сериозно ли? Протягам пръсти към дръжката с надеждата, че отново ще задържи вратата и ще изтърси още някоя тъпа свалка. Но когато нищо подобно не се случва и той отстъпва назад, съвсем се стъписвам. Ако не е тръгнал след мен, за да ме покани на среща, тогава какво, по дяволите, става?

Холдър прокарва пръсти през косата си и измърморва нещо под нос, но така и не чувам какво е то през затворения прозорец. Дръпвам лоста назад, без да откъсвам очи от него, и потеглям на заден. Той не помръдва, гледа ме през цялото време, докато маневрирам. Когато идва време да сменя посоката, побутвам огледалото, за да го погледна за последно, преди да тръгна. И забелязвам, че се врътва и забива гневен юмрук в капака на някаква кола.

Чудесно попадение, Скай. Я виж колко е гневлив.