Колийн Хувър
Без Хоуп (39)

Тринайсет години по-рано

Понякога се опитвам да не дишам и се надявам да реши, че съм заспала. Не помага, понеже не му пука дали съм заспала, или не. Веднъж пак затаих дъх с надеждата да реши, че съм умряла. Но и това не свърши работа, тъй като той изобщо не забеляза, че се старая да не дишам.

Дръжката на вратата се завърта, а аз не се сещам с каква хитрост да си помогна, опитвам се да намисля нещо, но не успявам. Затваря вратата зад гърба си. Чувам стъпките му да приближават. Сяда на леглото ми и аз неволно затаявам дъх. Не защото смятам, че ще го заблудя, а защото така някак се страхувам по-малко.

— Здравей, Принцесо — казва и пъха кичурче от косата ми зад едното ми ухо. — Нося ти подарък.

Стисвам очи, понеже не искам подарък. Обожавам подаръците, а той ми купува най-прекрасните неща на света, защото ме обича. Но мразя да ми ги носи вечер, понеже никога не ми ги дава веднага. Винаги ме кара първо да му благодаря.

Не искам подарък. Не го искам.

— Принцесо?

При звука на татковия глас ме заболява коремът. Винаги ми говори много нежно, което ме подсеща за мама. Не помня нейния глас, но татко казва, че приличал на моя. Татко казва също, че мама би се натъжила, ако престана да приемам подаръците му, защото тя вече не може да приема подаръци от него. Това ужасно ме натъжава и ми става гузно, така че се претъркулвам и го поглеждам.

— Може ли да ми го дадеш утре, татко? — Не искам да го натъжа, но тази вечер не искам подарък. Наистина не искам.

Татко ми се усмихва и приглажда косата ми.

— Разбира се, че мога да ти го дам утре. Но не искаш ли да благодариш на татко, че ти го е купил?

Сърцето ми бясно се разтуптява, а мразя, когато прави така. Ненавиждам как блъска в гърдите ми и как стомахът ми се свива от страх. Вдигам очи към звездите. Искам да си припомня колко са красиви. Ако мисля само за звездите и небето, може би сърцето ми ще спре да думка и коремът ще спре да ме боли.

Опитвам се да ги преброя, но всеки път спирам на номер пет. Все не мога да се сетя коя цифра идва след пет, затова се налага да започна отначало. Броя ги отново и отново, всеки път по пет, защото не искам да усещам татко. Не искам да го усещам и не желая да долавям миризмата му, нито звуците му, ето защо ги броя отново и отново… и отново, докато спирам да го усещам и да го надушвам… и да го чувам.

Когато решава, че вече съм му благодарила достатъчно, баща ми дръпва нощничката ми надолу и прошепва:

— Лека нощ, Принцесо.

Обръщам се и се завивам презглава, затварям очи и се опитвам да не заплача, но не успявам да сдържа сълзите. Разплаквам се, както всеки път, когато татко ми носи подаръци вечер.

Мразя подаръци.