Колийн Хувър
Без Хоуп (38)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
19:10 ч.

— Лесли ме научи да си връзвам обувките — казвам тихо, без да откъсвам поглед от къщата.

Холдър ми се усмихва.

— Помниш ли?

— Аха.

— Много се гордееше — отбелязва и се обръща пак към прозореца.

Отварям вратата и излизам навън. Започнало е да захладнява, така че се пресягам към предната седалка, измъквам блузата с качулката и я нахлузвам.

— Къде отиваш? — обажда се Холдър.

Знам, че няма да ме разбере, а не искам да се опитва да ме разубеди, затова затварям вратата и пресичам улицата, без да му отговоря. Още преди да стъпя на моравата, го чувам да крачи зад мен и да ме вика.

— Искам да си видя стаята, Холдър — продължавам напред и някак зная към коя страна на къщата да се насоча, без да помня как точно са разположени стаите.

— Скай, не бива. Вътре няма никого. Рисковано е.

Ускорявам крачка, накрая се затичвам. Ще го направя, независимо от възраженията му. Когато стигам до прозореца, за който незнайно как съм сигурна, че е на спалнята ми, се обръщам да го погледна.

— Трябва да го направя. Възможно е вътре да има вещи на майка ми, Холдър. Знам, че не си съгласен, но чувствам, че трябва.

Холдър ме хваща за раменете и ме поглежда загрижено.

— Не можеш просто да нахлуеш в къщата, Скай. Та той е полицай. Как смяташ да го направиш, да разбиеш проклетия прозорец ли?

— Тази къща реално още е и моя. Така че няма да има незаконно нахлуване — отвръщам, но осъзнавам, че донякъде е прав. Как да вляза? Свивам устни замислено, после щракам доволно с пръсти. — Къщичката за птици! На задната веранда има къщичка за птици и вътре има ключ.

Обръщам се и хуквам към задния двор и се стъписвам, когато наистина виждам къщичката за птици. Бъркам вътре и действително напипвам ключ. Паметта е страшно нещо.

— Скай, недей — вече буквално ми се моли.

— Влизам сама — казвам. — Знаеш къде е спалнята. Чакай пред прозореца и дай знак, ако видиш, че някой спира отпред.

Холдър въздъхва тежко, а после, когато вижда, че пъхам ключа в ключалката на задната врата, ме хваща за ръката.

— Постарай се да не оставяш следи. И побързай. — Прегръща ме набързо и остава да чака отвън. Завъртам ключа и стискам палци вратата да се отвори.

Топката се завърта.

Влизам и затварям вратата. Къщата тъне в мрак, усещането е някак зловещо. Завивам наляво и прекосявам кухнята, понеже някак зная къде е вратата на стаята ми. Затаила съм дъх и се опитвам да не мисля колко е опасно това, което правя, да не мисля за последствията. Страх ме е да не ме хванат, понеже никак не съм убедена, че искам да ме хванат. Следвам инструкциите на Холдър и стъпвам внимателно, за да не оставя следи от присъствието си. Когато стигам вратата, вдишвам дълбоко, слагам ръка на дръжката и бавно я завъртам. Вратата се отваря и очертанията на стаята се избистрят. Щраквам лампата.

Като се изключат няколкото кутии, струпани в ъгъла, всичко ми изглежда познато. Стая на малко дете, недокосната в продължение на тринайсет години. Сещам се за стаята на Лесли, как никой не е пипал нищо, откакто е умряла. Сигурно е трудно да се лишиш от физическите спомени за хората, които обичаш.

Плъзвам пръсти по тоалетката и оставям дълга диря по покритата с прах повърхност. Сепвам се — нали не бива да допускам следи, така че вдигам ръка и заличавам всичко с ръкава на блузата си.

Снимката на родната ми майка не е на тоалетката, както е в спомена ми. Оглеждам се с надеждата да намеря нещо, което й е принадлежало, което да мога да взема. Нямам никакъв спомен от нея и би било прекрасно да открия снимка. Искам нещичко, което да ме свързва с нея. Искам да знам как е изглеждала и да се надявам, че при вида й съзнанието ми ще разкрие нови спомени, които да съумея да запазя.

Сядам на леглото. Основният мотив в обзавеждането е небето, което е странно, предвид името, което ми е дала Карън^[1]. Завесите и стените са на облаци и луни, а покривката на леглото е нашарена със звезди. Навсякъде има звезди. От големите, пластмасовите, дето се лепят по стени и тавани и светят в тъмното. Стаята буквално е покрита със звезди, също като онези на тавана у Карън. Помня как ги харесах в един магазин преди няколко години и колко се молих на Карън да ми ги купи. Твърдеше, че са детински, но аз настоях. Нямах представа защо толкова ги искам, но сега ми става ясно. Изглежда, когато съм била Хоуп, съм обожавала звездите.

Безпокойството, настанило се в корема ми, се засилва, когато лягам на възглавницата и се заглеждам в тавана. Залива ме позната вълна на страх и неволно се обръщам към вратата. И виждам дръжката от съня ми от изминалата нощ, онази, която се молех да не се завърти.

Поемам си рязко въздух и стисвам очи, за да прогоня спомена. Някак съм го изтикала от съзнанието, стоял е заключен цели тринайсет години, но тук, върху това легло, вече не мога да го удържам. Споменът ме оплита като паяжина и не съм в състояние да се измъкна. По бузата ми се стича топла сълза и вече се разкайвам, че не послушах Холдър. Не биваше да влизам. Ако не бях дошла, нямаше да си спомня.