Колийн Хувър
Без Хоуп (34)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
03:10 ч.

— Не можем да останем тук — казва Холдър, когато спираме пред къщата им. — Карън може да дойде да те търси. Ще отскоча да си взема някои неща и веднага се връщам.

Навежда се към мен, целува ме и излиза. През цялото време, докато е в къщата, зяпам през прозореца, подпирайки главата си на облегалката. Навън няма нито една звезда. Само светкавици. Съвсем намясто, като се има предвид какво се случва.

Холдър се връща след няколко секунди и хвърля сака си на задната седалка. Майка му стои на прага и го наблюдава. Връща се за миг при нея, обрамчва лицето й с ръце, както прави и с мен. Казва й нещо, но не разбирам какво. Тя кима и го прегръща. Той се връща и се качва в колата.

— Какво й каза?

Холдър стисва ръката ми.

— Казах й, че с майка ти сте се скарали, затова ще те закарам у роднини в Остин. И че ще остана няколко дни при баща ми, но скоро ще се върна. — Усмихва ми се. — Няма нищо, за съжаление, свикнала е да заминавам така. Няма да се тревожи.

Докато маневрира в алеята, аз се зазяпвам през прозореца. Започва да вали.

— Наистина ли ще отидем при баща ти?

— Ще идем, където искаш. Но едва ли искаш да е точно в Остин.

Поглеждам го.

— Защо да не искам в Остин?

Холдър свива устни и щраква чистачките. Отпуска ръка на коляното ми и ме погалва с палец.

— Защото там си родена — отвръща тихо.

Обръщам се пак към прозореца и въздъхвам. Толкова много неща не зная. Толкова много. Притискам чело в студеното стъкло и затварям очи, оставям въпросите, които цяла вечер се мъча да заглуша, отново да изплуват.

— Баща ми жив ли е?

— Да.

— А мама? Наистина ли е починала, когато съм била на три?

Холдър кашля смутено.

— Да. Загинала в катастрофа няколко месеца преди да се настаним в съседната къща.

— А той още ли живее там?

— Да.

— Искам да видя къщата. Искам да идем там.

Не отговаря веднага. Вместо това бавно си поема въздух и още по-бавно издиша.

— Не мисля, че идеята е добра.

Поглеждам го.

— Защо не? Вероятно мястото ми е по-скоро там, отколкото където и да било другаде. Има право да знае, че съм добре.

Холдър отбива встрани. Поглежда ме право в очите.

— Скай, идеята никак не е добра, като се има предвид, че научи всичко само преди няколко часа. Имаш да осмислиш много неща и не бива да взимаш прибързани решения. Ако баща ти те види и те познае, Карън отива в затвора. Трябва много добре да си помислиш. Помисли за медиите. За журналистите. Повярвай ми, Скай. Когато изчезна, буквално лагеруваха на моравата пред къщи месеци наред. През първите два месеца ме разпитваха не по-малко от двайсет пъти. Независимо какво решиш, целият ти живот ще се промени. Но искам да вземеш най-доброто решение за теб самата. Ще отговоря на всичките ти въпроси. Ще те заведа, където поискаш, но след два дни. Ако искаш да се видиш баща си, ще идем да го посетим. Ако искаш да идеш в полицията, така и ще направим. Ако искаш просто да избягаме от всичко, ще сторим и това. Но за момента искам да се опиташ да асимилираш новото. Защото това е животът ти. Целият ти живот от тук нататък.

Думите му сякаш притискат гърдите ми като в менгеме. Не знам какво да мисля. Не знам дали изобщо мисля. Анализирал е всичко от толкова много ъгли, а аз нямам представа какво да правя. Нямам ни най-малка шибана представа.

Отварям вратата и излизам на банкета под дъжда. Крача напред-назад, опитвам се да се съсредоточа в някоя мисъл, за да овладея ускореното си дишане. Студено е и вятърът вече не просто вали, а шиба земята. Огромни капки парят кожата ми и буквално не мога да си държа отворени очите, с такава сила се блъскат в мен. Когато Холдър заобикаля предницата на колата, скачам към него, обвивам ръце около врата му, заравям лице в и без това подгизналата му тениска.

— Не мога да го направя! — извисявам глас, за да надвикам плющенето на дъжда. — Не искам животът ми да е такъв!

Той ме целува по косата и навежда устни към ухото ми.

— И аз не искам. Толкова съжалявам. Толкова съжалявам, че допуснах да ти се случи.

Той плъзва пръст под брадичката ми, за да ме накара да го погледна. Фигурата му пречи на дъжда да пада в очите ми, но капките пълзят по лицето му, стичат се по устните и врата му. Косата му е съвсем мокра, полепнала по челото, така че избутвам един кичур от очите му. Пак му е време да се подстриже.

— Нека поне тази вечер животът ти да не е такъв — казва. — Да се върнем в колата и да се преструваме, че сме тръгнали на пътешествие, защото искаме… а не защото трябва. Да се преструваме, че те водя на някакво невероятно приключение… някъде където винаги си искала да отидеш. Ще се сгушиш в мен и ще си говорим колко е вълнуващо всичко, ще правим планове какво да сторим, когато стигнем. За важните неща ще говорим по-късно. Но тази вечер… нека тази вечер животът ти да е друг.

Дръпвам го и го целувам. Целувам го, защото всеки път знае какво да каже. Целувам го, защото винаги е до мен. Целувам го, защото подкрепя всичките ми решения. Защото проявява безкрайно търпение, докато реша какво искам. Целувам го, защото не ми хрумва нищо по-хубаво от това да се върнем в колата и да обсъдим всичко, което ще правим, когато пристигнем на Хаваите.

Най-после откъсвам устни от неговите и някак, насред най-отвратителния ден в живота ми, намирам сили да се усмихна.

— Благодаря ти, Холдър. Наистина ти благодаря. Без теб нямаше да се справя.

Той ме целува нежно по устата и ми се усмихва.

— Напротив, Скай. Щеше да се справиш.