Колийн Хувър
Без Хоуп (33)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
02:45 ч.

Изправям се в леглото.

Това е само сън.

Само сън.

Усещам как сърцето ми лудо пулсира във всяка клетка на тялото ми. Думка с такава сила, че го чувам. Задъхвам се, цялата съм потна.

Беше само сън.

Опитвам се да се убедя, че е така. С цялата си душа копнея да повярвам, че споменът, изплувал току-що в съзнанието ми, не е истински. Не може да е истински.

Но не е така. Помня всичко съвсем ясно, сякаш се е случило вчера. С всеки спомен, възстановен през последните няколко дни, изскача по още един. Неща, които дълго съм потискала или просто съм била твърде малка, за да запомня, се завръщат в съзнанието ми с пълна сила. Неща, които не искам да си спомням. Неща, които не искам да знам.

Отмятам завивката и протягам ръка към лампата, щраквам ключа. Стаята се изпълва със светлина и аз изпищявам, осъзнавайки, че в леглото ми лежи някой. В мига, в който писъкът отеква от устата ми, той се събужда и рязко се изправя.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — шепна високо.

Холдър си поглежда часовника, после разтърква очи с длани. Когато се разсънва достатъчно, че да отговори, слага ръка на коляното ми.

— Не можех да те оставя. Исках да съм сигурен, че ще си добре. — Вдига ръка към шията ми, точно под ухото, и прокарва палец по линията на челюстта ми. — Имаш сърцебиене — казва, усетил пулса ми с върховете на пръстите си. — Уплашена си.

Гневът ми се стопява при вида му, като виждам колко е загрижен. И макар много да ми се иска да му се сърдя, просто не мога. Не знам какво щях да правя, ако не беше тук да ме успокои при това ново разкритие. А той неизменно се обвинява за всичко, което ми се е случило. Започвам да осъзнавам, че може би и той се нуждае от утеха, колкото и аз. И по тази причина му позволявам да открадне още едно късче от сърцето ми. Хващам ръката, която докосва шията ми, и я стисвам окуражително.

— Холдър… Спомням си. — Гласът ми трепери и усещам как сълзите напират. Преглъщам и ги изтиквам обратно, макар да са ми нужни неимоверни усилия. Той се премества по-близо до мен и ме обръща към себе си. Нежно обгръща с шепи страните ми и се вглежда в очите ми.

— Какво си спомняш?

Клатя глава, не искам да кажа. Той не ме пуска. Придумва ме само с очи, кима леко с глава, уверява ме, че всичко ще е наред, че трябва да му кажа. И аз прошепвам съвсем тихо, понеже се страхувам да го изрека на глас.

— В колата беше Карън. Тя го е направила. Тя ме е взела оттам.

Чертите му се разкривяват от болка и съчувствие и той ме притегля към гърдите си, увива ръце около мен.

— Знам, миличка — промълвява в косата ми. — Знам.

Вкопчвам се здраво в тениската му, искам да се потопя в утехата, която ми носят прегръдките му. Затварям очи, но само за миг. Защото в следващия момент той ме бута назад, а Карън отваря вратата на стаята.

— Скай?

Обръщам се и я виждам на прага, усещам как гневно гледа Холдър. После свежда очи към мен.

— Скай? Какво… какво правиш? — На лицето й се изписват объркване и разочарование.

Поглеждам Холдър.

— Измъкни ме от тук — прошепвам. — Моля те.

Той кимва и отива към дрешника. Отваря вратата, а през това време аз грабвам чифт джинси от тоалетката и ги нахлузвам.

— Скай? — Карън ни гледа смаяно от прага. Не я поглеждам. Не мога да я погледна. Пристъпва в стаята точно когато Холдър отваря един сак и го слага на леглото.

— Хвърли някакви дрехи. Ще ида да взема каквото ти трябва от банята. — Тонът му е равен, спокоен, което донякъде уталожва паниката, която ме е заляла. Отивам в дрешника и започвам да дърпам разни блузи от закачалките.

— Никъде няма да ходиш с него. Да не си полудяла? — Гласът й пресеква от ужас, но аз все така не я поглеждам. Продължавам да хвърлям дрехи в сака. Спирам пред тоалетката, отварям горното чекмедже и вадя няколко чифта чорапи и бельо. Тръгвам обратно към леглото, но Карън ми препречва пътя, слага ръце на раменете ми и най-после ме принуждава да я погледна.

— Скай. — Видимо е стъписана. — Какво правиш? Какво ти става? Не можеш да тръгнеш с него.

Холдър се връща в спалнята с наръч тоалетни принадлежности, заобикаля Карън и ги пуска в сака.

— Карън, предлагам да я пуснеш — казва съвсем спокойно, но в гласа му се долавя предупреждение.

Карън изсумтява презрително и се обръща към него.

— Няма да ти позволя да я отведеш. Ако направите дори една крачка навън, ще се обадя в полицията.

Холдър не отговаря. Поема дрехите от ръцете ми и ги пуска в сака, после дръпва ципа.

— Готова ли си? — пита и ме хваща за ръката.

Кимвам.

— Та това не е шега! — виква Карън. По бузите й започват да се търкалят сълзи, изпада в паника, погледът й скача ту към единия, ту към другия.

Болката, изписана на лицето й, ме съсипва, понеже ми е майка и я обичам, но не мога да преглътна гнева, не мога да приема предателството, белязало последните тринадесет години от живота ми.

— Ще извикам полицията — виква тя. — Нямаш никакво право да я отвеждаш!

Бръквам в джоба на Холдър, изваждам телефона му и се доближавам до Карън. Поглеждам я право в очите, овладявам се, доколкото мога, и й подавам телефона.

— Ето — казвам. — Обади се.

Тя поглежда телефона в ръката ми, а после и мен.

— Защо го правиш, Скай? — Гласът й се дави в сълзи.

Хващам ръката й и тиквам телефона, но тя отказва да го хване.

— Обади се де! Обади се на полицията, мамо! Моля те. — Моля я да им се обади, да докаже, че греша. Да докаже, че няма какво да крие. Да докаже, че не крие мен. — Моля те — прошепвам още веднъж. С цялото си сърце и душа копнея да вземе телефона и да се обади, за да разбера, че не съм права.

Карън прави крачка назад и рязко си поема въздух. Започва да клати глава, а в този момент аз съм почти сигурна, че е наясно, че зная, но вече не ме интересува. Холдър ме хваща за ръката и ме дръпва към отворения прозорец. Пуска ме да мина първа, после слиза след мен. Чувам как Карън вика името ми, но не спирам, докато не стигаме колата. Качваме се и потегляме. Напускаме единственото семейство, което познавам.