Колийн Хувър
Без Хоуп (32)

Тринайсет години по-рано

Дийн се прибира в техния двор и ме гледа оттам. Заравям глава в ръцете си и се опитвам да спра да плача. Може би ще поискат пак да поиграем на криеница, преди да дойде време да се прибирам, ето защо трябва да спра да плача, за да не проваля играта…

— Хоуп!

Вдигам очи към Дийн, но той вече не ме гледа. Мислех, че той ме е извикал, но той гледа колата. Паркирана е пред нашата къща, а прозорецът е отворен.

— Ела, Хоуп — подвиква жената. Усмихва ми се и ме вика да отида при прозореца.

Струва ми се, че я познавам, но не й помня името. Изправям се, за да видя какво иска. Изтупвам прахоляка от панталонките си и тръгвам към колата. Жената продължава да се усмихва, много е хубава. Когато стигам до колата, натиска копчето, което отключва вратите.

— Готова ли си, миличка? Баща ти иска да побързаме.

Не знаех, че ще ходим някъде. Татко не ми е казвал, че днес ще ходим някъде.

— Къде ще ходим? — питам я.

Тя се усмихва и се пресяга за дръжката, отваря ми вратата.

— Ще ти кажа по пътя. Влизай и си слагай колана, не бива да закъсняваме.

Май никак не иска да закъснеем. И аз не искам да закъснеем, затова се качвам в колата и затварям вратата. Тя вдига стъклото и потегля.

Поглежда ме и се усмихва, после се пресяга към задната седалка. Подава ми кутийка сок, аз го взимам и изваждам сламката.

— Аз съм Карън — казва. — Ще останеш при мен известно време. Ще ти разкажа всичко, като пристигнем.

Отпивам от сока. От ябълка е. Обожавам сок от ябълка.

— Ами татко? И той ли ще дойде?

Карън поклаща глава.

— Не, миличка. Когато пристигнем, ще сме само аз и ти.

Тиквам сламката обратно в уста, понеже не искам да види усмивката ми. Не искам да разбере, че се радвам, че татко ми няма да дойде с нас.