Колийн Хувър
Без Хоуп (31)

Неделя, 28 октомври 2012 г.
00:37 ч.

Когато прекрачвам прага и влизам в хола, очаквам с нетърпение да ме обгърне чувството за спокойствие, утехата, от която отчаяно се нуждая. Познатото усещане, че тук ми е мястото, ми е безкрайно нужно, за да се успокоя и да престана да се люшкам на ръба на сълзите. Това е домът, в който живея с Карън, жената, която ме обича и би направила всичко за мен, независимо какво си мисли Холдър.

Пристъпвам в тъмния хол и започвам да чакам това познато чувство да ме завладее, но никак не се получава. Озъртам се подозрително и ми става страшно болно, че вече гледам на живота си от напълно различен ъгъл.

Прекосявам хола и спирам пред вратата на Карън. За миг ми се приисква да се гушна до нея, но лампата й е изгасена. Никога досега не съм се нуждаела от присъствието й толкова силно, но така и не отварям вратата. Може би все още не съм готова да говоря с нея. Вместо това тръгвам по коридора към моята стая.

От процепа под вратата се процежда светлина. Слагам ръка на дръжката, завъртам я и бавно отварям. Карън седи на леглото ми. Когато чува вратата, вдига глава и бързо се изправя.

— Къде беше? — изглежда притеснена, но в гласа й се долавя известен гняв. Или може би разочарование.

— С Холдър. Досега не е ставало дума в колко часа би трябвало да се прибера.

Тя посочва леглото.

— Седни. Трябва да поговорим.

Сега всичко ми се струва различно. Наблюдавам я подозрително. Кимвам, но имам чувството, че лицемерно се преструвам на послушна дъщеря. Сякаш съм попаднала в сцена от сапунена опера. Смирено сядам на леглото, макар да не разбирам какво я е подразнило толкова. Донякъде ми се иска да се окаже, че е открила всичко, което и аз открих тази вечер. Така ще ми е дяволски по-лесно да говоря с нея.

Сяда до мен.

— Забранявам ти да се виждаш с него повече — заявява най-строго.

Примигвам два пъти, най-вече от изненада. Не очаквах, че става дума за Холдър.

— Какво? — възкликвам объркана. — Защо?

Тя бърка в джоба си и вади телефона ми.

— Какво е това? — пита през зъби.

Поглеждам телефона в ръцете й. Карън натиска някакъв бутон и тиква екрана под носа ми.

— И що за съобщения са това, Скай? Отвратителни са. Пише ти отвратителни, злобни неща. — Тя пуска телефона на леглото и ме хваща за ръцете. — Защо позволяваш да се държат с теб така? Та нали другояче съм те възпитавала.

Вече не повишава тон. Сега играе ролята на загрижената майка. Стискам успокоително ръцете й. Знам, че ще си имам проблеми заради телефона, но искам да знае, че съобщенията далеч не са това, което си мисли. Всъщност е малко глупаво, че изобщо водим подобен разговор. Като се има предвид пред какви проблеми съм изправена в момента, темата ми се струва твърде детинска.

— Мамо, та той не говори сериозно. Изпраща ми ги на шега.

Тя се изсмива недоверчиво и клати глава в несъгласие.

— Има нещо странно у това момче, Скай. Не ми харесва как те гледа. Не ми харесва как гледа и мен. А и самият факт, че ти е купил телефон в разрез с правилата, които съм наложила, показва колко малко уважава останалите. Независимо дали съобщенията са на шега, или не, аз му нямам доверие. И не смятам, че е разумно да му вярваш.

Зяпвам я. Тя продължава да говори, но мислите в главата ми стават все по-шумни и по-шумни, заглушават думите, които се опитва да набие в главата ми. Дланите ми започват да се потят и усещам как сърцето ми пулсира в ушите. Всичките й вярвания, решения и правила се стрелкат в главата ми и се опитвам да ги сортирам, да ги разпределя в отделни глави, но те непрекъснато се сливат. Сграбчвам първата мисъл, която ми попада, и съвсем директно я питам:

— Защо не мога да имам телефон? — прошепвам. Дори не съм сигурна, че ме чува, но пък устните й спират да се движат, така че вероятно ме е чула. — И интернет? — добавям. — Защо не искаш да имам достъп до интернет?

Въпросите се превръщат в отрова в главата ми, трябва да ги махна оттам. Всичко започва да се навързва, макар да се надявам да е въпрос на чиста случайност. Искрено се надявам цял живот да ме е предпазвала, защото ме обича и иска да ме защити. Но дълбоко в душата ми става ясно, че цял живот ме е предпазвала, защото ме е криела.

— Защо толкова държеше да ме учиш вкъщи? — питам и този път гласът ми прозвучава по-силно.

Карън ококорва очи и очевидно няма представа какво провокира тези въпроси точно сега. Изправя се и ме поглежда.

— Не извъртай разговора, Скай. Живееш под моя покрив и ще спазваш правилата ми. — Грабва телефона от леглото ми и тръгва към вратата. — Наказана си. Никакви телефони повече. И никакво гадже. Ще говорим утре.

Затръшва вратата, а аз се свличам на леглото, чувствайки се още по-изгубена, отколкото преди да се прибера.

Не е възможно да съм права. Със сигурност става дума за случайност. Не може да съм права. Не би направила нещо такова. Стисвам очи, за да спра сълзите, и категорично отказвам да повярвам. Има някакво друго обяснение. Холдър се е объркал. Може би и Карън се е объркала.

Сега вече и аз съм безкрайно объркана.

Събличам роклята и нахлузвам една тениска, гася лампата и се вмъквам под завивките. Искрено се надявам, когато се събудя утре сутринта, да се окаже, че цялата тази вечер е била само кошмар. Но ако не е така, не знам колко още бих могла да понеса, преди силите напълно да ме напуснат. Вторачвам се в звездите и започвам да ги броя. Изтиквам всички и всичко от съзнанието си и се съсредоточавам единствено върху звездите.