Колийн Хувър
Без Хоуп (30)

Събота, 27 октомври 2012 г.
23:57 ч.

Едно от нещата, които най-много обичам при книгите, е, че можеш да опишеш и съкратиш определени части от живота на героите в отделни глави. В живота не можеш да направиш така. Не можеш просто да приключиш главата, после да прескочиш онези неща, които не желаеш да преживяваш, и да започнеш на чисто, в нова глава, която да отговаря на настроението ти. В живота не можеш да пропускаш цели глави… само отделни минути. Събитията са наредени едно след друго, минута след минута, без пролуки във времето или паузи между главите, защото каквото и да се случи, животът си продължава, върви напред и думите не спират да се леят, а истините се сипят независимо дали ти се нравят, или не, и животът не ти позволява да поспреш и да си поемеш въздух.

А така копнея за такава пауза между главите. Искам само глътка въздух, но не знам как да си я набавя.

— Кажи нещо — моли ме той. Все още седя в скута му, увила тяло около неговото. Главата ми е притисната в рамото му, очите ми са затворени. Вдига ръка към главата ми и я накланя към себе си, прошепва в ухото ми: — Моля те. Кажи нещо.

Не знам какво иска да кажа. Да реагирам с изненада? С ужас? Да се разплача? Разпищя? Но аз изобщо не мога реагирам, защото все още се опитвам да осмисля какво ми казва.

Изчезна преди тринайсет години, Хоуп.

Думите му се въртят отново и отново в главата ми като развалена грамофонна плоча.

Изчезнала.

Надявам се да има предвид „изчезнала“ в преносния смисъл, че просто съм изчезнала от живота му в продължение на дълги години. Но май няма точно това предвид. Та нали видях изражението му, докато го изричаше — хич не му се искаше да ми каже. Прекрасно е знаел колко ще се разстроя.

А може би наистина смята, че съм изчезнала в буквалния смисъл, но чисто и просто се е объркал. Били сме толкова малки, вероятно не помни как точно са се развили събитията. Превъртам наум последните два месеца и всичко свързано с него… всичките му чудатости, променливото му настроение и загадъчните му думи започват да се навързват. Като например онзи път, на прага у нас, когато ми каза, че ме е търсил през целия си проклет живот. Говорел е съвсем буквално.

Или пък първия път на същото това място, когато ме попита дали животът ми е щастлив. Цели тринайсет години се е тревожел какво ми се е случило. Тогава също е говорел съвсем буквално, искал е да знае дали съм щастлива там, където ме е отвел животът.

Или как отказа да се извини за поведението си в столовата, как бе обяснил, че е наясно защо се е разстроил, но все още не може да ми каже. Тогава не се усъмних, понеже повярвах, че е искрен в желанието си някой ден да ми обясни. Но никога не бих могла да предположа защо толкова го бе разстроила гривната. Не е искал да съм Хоуп, защото е знаел, че истината ще ме съкруши.

И е бил прав.

Изчезна преди тринайсет години, Хоуп.

Побиват ме тръпки от последната дума в изречението. Бавно вдигам лице от рамото му и го поглеждам.

— Нарече ме Хоуп. Не искам да ме наричаш Хоуп. Не се казвам така.

Той кимва.

— Съжалявам, Скай.

Побиват ме тръпки и от последната дума на това изречение.

— И така не ме наричай — казвам твърдо. Не искам да бъда нито Хоуп, нито Скай, нито принцеса, нито каквото и да било друго, което ме отделя от останалата част от мен самата. Имам чувството, че в тялото ми са заключени няколко напълно различни личности. И не знам коя съм, нито къде ми е мястото, а усещането е крайно объркващо. Никога не съм се чувствала толкова самотна. Сякаш няма нито един човек, на когото мога да се доверя. Нито дори на себе си. Не мога да вярвам дори на собствените си спомени.

Холдър се изправя и ме хваща за ръцете, гледа ме внимателно. Наблюдава ме изпитателно и ме чака да реагирам. Но ще го разочаровам, понеже няма да реагирам. Не и тук. Не и сега. Доплаква ми се, когато увива ръце около тялото ми и прошепва „не се тревожи“ в ухото ми. Друга част от мен обаче копнее да се разкрещи, да пищи и да го удари, задето ме е излъгал. А една трета част иска да го остави да се обвинява, защото не е предотвратил случилото се преди тринайсет години. Но най-вече искам всичко да изчезне. Искам отново да спра да чувствам. Липсва ми предишната безчувственост.

Дръпвам ръце от неговите и тръгвам към колата.

— Имам нужда от пауза между главите — измърморвам по-скоро на себе си.

Холдър ме следва.

— Нямам представа какво искаш да кажеш. — Звучи съкрушен, смазан. Хваща ме за ръката и се опитва да ме спре, вероятно за да ме пита как се чувствам, но аз се отскубвам и се извъртам с лице към него. Не искам да ме пита как се чувствам, тъй като нямам представа. В момента преживявам пълната гама емоции, някои от които не съм изпитвала досега. Яростта и страхът, и тъгата, и отказът да повярвам се надигат в душата ми, а искам да ги укротя. Искам да спра да чувствам всичко едновременно, затова привеждам главата му надолу и притискам устни към неговите. Целувам го жадно, припряно, искам да пробудя реакция, но такава няма. Не ме целува в отговор. Отказва да ми помогне да преодолея болката, дори и по този начин, така че гневът съвсем ме поглъща и аз отделям устни от неговите и го зашлевявам.

Почти не трепва и това съвсем ме вбесява. Искам да го заболи, както ме боли мен. Искам да усети какво ми причиниха думите му. Зашлевявам го още веднъж и той не се възпротивява. И понеже пак не реагира, го блъскам в гърдите. Бутам го и блъскам, опитвам се да му върна болката, към която тласна душата ми. Свивам юмруци и го удрям в гърдите и когато отново не успявам да провокирам реакция, започвам да крещя, да го блъскам и да се боря да се измъкна от обятията му, защото ме е обгърнал с ръце. Той ме завърта така, че гърбът ми да се прилепи на гърдите му, преплита ръце с моите и здраво ме хваща през талията.

— Дишай — прошепва в ухото ми. — Успокой се, Скай. Знам, че си объркана и уплашена, но аз съм тук. До теб. Просто дишай.

Гласът му звучи спокойно и утешително и аз неволно затварям очи, за да го попия. Диша дълбоко, движи гърдите си с моя ритъм, принуждава ме да си поема дъх и да последвам примера му. Поглъщам няколко бавни и дълбоки глътки въздух с неговото темпо. И когато спирам да се боря в прегръдките му, той леко ме завърта и ме обляга на гърдите си.

— Не исках да страдаш — прошепва, обвил главата ми с шепи. — Затова и не ти казах.

В този момент осъзнавам, че дори не плача. Не съм проляла нито една сълза, откакто истината излее наяве, и упорито отказвам да позволя на напиращите сълзи да потекат. В момента няма смисъл от сълзи. Могат единствено да ме направят още по-слаба.

Облягам длани на гърдите му и го побутвам. Имам чувството, че докато ме притиска, ще съм по-податлива на сълзите, понеже прегръдката му ми действа така утешително. Но не искам утеха. Искам да се науча да разчитам на себе си, да бъда силна, защото само на себе си мога да вярвам — а в момента не знам дали аз самата заслужавам доверие. Всичко, в което вярвах, се оказа лъжа. Не зная кой е посветен в лъжата и кой знае истината, и установявам, че в сърцето ми няма капчица доверие към никого. Нито към Холдър, нито към Карън, нито към мен самата.

Правя крачка назад и го зяпвам в очите.

— Кога смяташе да ми кажеш коя съм? Ами ако никога не си бях спомнила? Щеше ли изобщо да ми кажеш? Или те беше страх, че ще те изоставя и няма да успееш да ме изчукаш? Затова ли ме лъжеше през цялото време?

Очите му посърват от обида в момента, в който думите се изтърколват от устата ми.

— Не, Скай. Не беше така. Не е така. Не ти казах, защото ме е страх какво ще се случи. Ако подам сигнал, ще те вземат от Карън. Най-вероятно ще я арестуват и ще те пратят да живееш с баща си, докато не навършиш осемнайсет. Нима това искаш? Та ти обичаш Карън и си щастлива с нея. Не исках да оплесквам всичко.

Изсмивам се кратко и поклащам глава. В думите му няма никаква логика. Всъщност вече в нищо не виждам логика.

— Първо, няма да я вкарат в затвора, защото ти гарантирам, че изобщо не е замесена. Второ, навърших осемнайсет през септември. Ако възрастта ми изобщо е била фактор да не бъдеш откровен, можеше да ми кажеш тогава.

Холдър смутено разтрива врата си и свежда поглед към земята. Не ми харесва неудобството, което долавям. Усещам, че не е приключил с признанията.

— Скай, имам да ти казвам още толкова много неща. — Вдига очи към мен. — Рожденият ти ден не е през септември. Родена си на седми май. Така че има още шест месеца, докато навършиш осемнайсет. А що се отнася до Карън… — Той прави крачка към мен и ме хваща за ръцете. — … няма начин да не знае, Скай. Няма начин. Помисли само. Кой друг би могъл да го направи?

Мигом издърпвам ръце и отстъпвам назад. Знам, че вероятно дълбоко се е измъчвал, задето е искал да запази тайната. Виждам в очите му каква агония преживява заради това, че се налага да ми разказва всичко. Но изпитвам подозрения още от мига, в който се запознахме, а всякакво съчувствие, което имах към него, веднага се изпари при намека, че собствената ми майка някак е замесена.

— Откарай ме вкъщи — настоявам. — Не искам да чувам повече. Не искам да знам нищо повече.

Той отново се опитва да ме хване за ръцете, но аз го удрям през пръстите.

— ОТКАРАЙ МЕ ВКЪЩИ! — изкрещявам. Тръгвам към колата. Стига ми толкова. Искам при мама. Искам да я видя и да я прегърна, да се уверя, че не съм съвсем сама на тоя свят, понеже точно така се чувствам в момента.

Стигам оградата преди Холдър и се опитвам да се изтегля нагоре, но не успявам. Ръцете и краката ми треперят от слабост. Но продължавам да упорствам, докато той не се приближава мълчаливо и не ме повдига нагоре. Скачам от другата страна и отивам при колата.

Холдър сяда и затваря вратата, но не пали двигателя. Взира се във волана, а ръката му е застинала върху стартера. Гледам ръцете му със смесени чувства, защото копнея да ги усетя около тялото си. Искам да ме прегърне и да притисне гърба ми, да погали косата ми и да ми повтаря, че всичко е наред. И същевременно ги гледам с отвращение, мисля си за всички интимни жестове и милувки… при положение, че през цялото време ме е лъгал. Как е могъл да бъде толкова близък с мен, знаейки всичко това, да ме остави да вярвам на лъжите му? Не съм сигурна дали бих могла да му простя.

— Знам, че ти е трудно да проумееш всичко — подхваща той тихо. — Наистина знам. Ще те закарам у вас, но утре трябва пак да поговорим. — Обръща се да ме погледне, очите му са студени. — Скай, не бива да казваш на Карън за това. Разбираш ли? Поне докато двамата не си изясним нещата.

Кимвам, колкото да го успокоя. Едва ли може да очаква, че няма да я попитам.

Обръща цялото си тяло към мен, навежда се, сложил ръка на облегалката ми.

— Сериозно ти говоря, Скай. Знам, че не вярваш да е способна на нещо такова, но докато не научим повече, ще трябва да си мълчиш. Ако кажеш на някого, целият ти живот ще се промени. Дай си малко време да осмислиш нещата. Моля те. Моля те да ми обещаеш, че ще изчакаш до утре. Докато поговорим отново.

Ужасът в гласа му ме пробожда в сърцето и отново кимам, но този път съм искрена.

Гледа ме съсредоточено в продължение на няколко секунди, после бавно се обръща напред, пали колата и потегля. Изминаваме седемте километра до нашата къща, без да проговаряме. Спира на алеята. Ръката ми вече е на дръжката, понечвам да изляза от колата, когато той ме хваща за другата ръка.

— Чакай — казва. Замръзвам, но не се обръщам. Единият ми крак е в колата, другият е на чакъла отвън, обърнала съм се към вратата. Той протяга ръка към главата ми, отмята кичур коса.

— Ще се оправиш ли?

Въздъхвам при този наивен въпрос.

— Как? — Връщам се обратно на седалката и сядам с лице към него. — Как изобщо бих могла да се оправя след тази вечер?

Гледа ме и ме гали по косата.

— Съсипвам се… задето те оставям. Не искам да оставаш сама. Може ли да се върна след час?

Пита ме дали може да се промъкне през прозореца и да остане при мен, но аз бързам да поклатя глава.

— Не мога. — Гласът ми пресеква. — В момента ми е твърде трудно да съм с теб. Имам нужда да помисля. Ще се видим утре.

Той кимва и дръпва ръка си, слага я обратно на волана. Гледа ме как излизам от колата и се отдалечавам.